Наскоро младият преводач и публицист Даниел Пенев ми препоръча книгата „Дъщерята на Аушвиц“ на Това Фридман и Малкълм Брабант. Авторката е родена през 1938 г. и прекарва детството си в гетото на град Тома̀шов Мазовецки, в окупираната от германците Централна Полша.
Тя е една от най-младите оцелели от „Аушвиц“. Не е преставала да говори за геноцида. През 2020 г. се запознава с британския журналист Малкълм Брабант, който ѝ помага да опише тежкото си детство в книга.
Като се зачетеш, виждаш, че „тежко“ е много лека дума. Още от прочитането на първите страници кръвта ти се смразява от ужас, който не престава до края на книгата, и въпросите как е възможно това, как се издържа от едно четиригодишно дете, не излизат от съзнанието ти. Индивидуалните истории, както и цялостната история на Холокоста дълго остават да витаят над теб, читателят остава емоционално поразен и е склонен да надигне глас като равин Гедаляху, който – докато паството му е изтребвано около него – покрива главата си с шала, както правел по време на молитва в синагогата. „Внезапно той вдигна глава към небето и извика: „И ти, Господи на вселената, който седиш високо, виждаш всичко това и мълчиш?“
След касапницата през октомври и началото на ноември 1942 г. в гетото в Тома̀шов „изведнъж храната стана по-обилна… тогава за първи път видях яйца. Вкусът и текстурата им бяха истинско откровение. Колко различно беше пърженото яйце от супата с обелки от картофи. Беше божествено. Жълтъкът беше любимата ми част. Понякога за разкош майка ми разбиваше захар, мляко и жълтък, а тази смес беше отличен балсам и за възпалено гърло. На идиш се нарича гогл могл… След като преглъщах и последната капка, аз се радвах на остатъчния вкус в устата ми и топлината в стомаха ми. За едно гладуващо дете супата от обелки от картофи беше гориво, което възпира тялото да не започне да се самоизяжда, но яйцата тогава бяха любов – и все още са, до днес. Когато толкова дълго ти е била отказвана храна, тя придобива почти духовна значимост“.
Четох това преди Великден, точно тогава се боядисваха яйца, предлагаха се рецепти, търсеха се бои, постваха се снимки с кошници яйца, едно от друго по-красиви. Нещо стисна гърлото ми, скова ме. Нашето изобилие от яйца, козунаци, агнета, трапези, десерти, шоколадови зайци и какво ли още не изглеждаше като безочливост, като безсрамие пред редовете на Това Фридман и онова малко момиченце, за което едно-единствено яйце е било сбъдната мечта, залог за живот, топлина, любов. Не, не можем да сравняваме тогавашните дни с нашите дни, казах си веднага, самата Това пише в предговора си, че не страда от синдрома на оцелелия, не страда от чувство за вина, задето е оцеляла.
Но ние страдаме от друго – че не придаваме на храната „духовна значимост“, че я приемаме като даденост, употребяваме я без благодарност, негодуваме от цените и въпреки това изхвърляме толкова храна, не благоговеем пред нея, молитвата за насъщния хляб е изчезнала от живота ни и това е пряко следствие от чувството, че всичко, което имаме, просто ни се полага. А на тези, които са лишени, не се ли полага? Когато винаги имаме топла храна, сърцата ни постепенно изстиват – едното и другото са като скачени съдове.
Така си спомних Жан-Виденовата зима, когато заплатата ми на редактор в БНР беше се срина до 7 долара, както на стотици хиляди българи. Беше невъзможно да се изхранват нормално две деца със седем долара. Делях една ябълка на две, една бучка сирене на две, едно яйце на две. Половинката на всяко дете се запазваше за следващ път, ако в момента то не искаше да я изяде. Това продължи доста дълго и изглаждаше, че няма да има край. Обземаше ме безпомощност и отчаяние. И си спомням, че в себе си дадох обет: ако някога мога да купувам месо, яйца и плодове в необходимото количество за нормалното изхранване, никога няма да се чувствам гневна или ощетена, или неблагодарна. Не зная дали това е точно обет, беше вътрешно усещане, което се породи спонтанно и неумолимо. Беше проява на майчинския инстинкт и затова бе така повелително.
Спазвам обета си, но и много пъти не го спазвам, забравям го. Изобилието има свойството да замъглява виждането ни, да размива благодарността ни, да ни прави немарливи и топлохладни, духовно невнимателни. Да действа като скачените съдове, за които споменах.
Стараем се да забравяме лошото, за да не ни травмира. Като го изтрием от съзнанието си, то не ни травмира, но попадаме в друга клопка.
Колко малко е нужно, за да бъде човек щастлив, и колко много, за да бъде доволен. Доволството е ненаситно и всеядно. Колкото повече изяжда човека отвътре, толкова по-добре изглежда той външно. Докато накрая остане само външният човек, обвивката, опаковката, фасадата.
И ето, тази трогателна история с яйцето, точно по времето, когато боядисваме нашите великденски яйца. Тя е толкова разтърсваща, защото е истинска. Често си мислим, че всичко това е останало в миналото и повече няма да се повтори. Както си мислехме, че войната в Европа повече няма да се повтори, а ето, тя започна толкова близо до нас, и милиони деца останаха без дом, без родители и съдбата ги принуждава да свикват с това, да го приемат за естествено. Както ние свикнахме да приемаме за естествено трапезата ни да е отрупана с храна и забравяме дори да благодарим с две думи за нея.
След като привикнем да забравяме, забравата става навик, а навикът става същност. Тогава яйцето придобива друг вкус. Обикновен. Вече не е онази „дълбоко, дълбоко вкусна утеха“, за която говори Калин Янакиев в колонката си от миналата седмица. Няма я онази сладост. Храната става като горивото за колата.
