Путин forever. Явно натам отиват нещата в Русия след президентските избори – по волята на Путин, но по волята и на подавляващото мнозинство от руските граждани. Какви мисли се въртят в главите на тези хора, какви са техните надежди и страхове, какво очакват от своята държава?

Отговори на тези въпроси предлага Лев Гудков, доскорошният директор на Левада-Център, най-големия и престижен независим социологически институт в Русия. Отношенията на ЛЦ с властта никога не са били лесни. Кулминацията е достигната през 2016 г., когато руското Министерство на правосъдието включва ЛЦ в списъка на организациите, функциониращи като „чуждестранни агенти“, защото Центърът получавал финансова помощ от чужбина, най-вече от САЩ. Оттогава всеки текст на ЛЦ излиза задължително с клеймото на РМП – една подробност, която казва много за атмосферата в Русия.

***

ТОЗИ МАТЕРИАЛ (ИНФОРМАЦИЯ) Е ИЗГОТВЕН И РАЗПРОСТРАНЕН ОТ ЧУЖДЕСТРАННИЯ АГЕНТ ЛЕВАДА-ЦЕНТЪР ИЛИ СЕ ОТНАСЯ ДО ДЕЙНОСТТА НА ЧУЖДЕСТРАННИЯ АГЕНТ ЛЕВАДА-ЦЕНТЪР

Няма съмнение, че за бедното и зависимо от държавата население на Русия съзнанието, че е поданик на „Великата Държава“ играе изключително важна компенсаторна роля. Гордостта от страната е неотделима от трудно потискания срам („… велика нация, богата страна, а живеем във вечна бедност и неуреденост“) и угнетяващото чувство за изостаналост от развитите страни.

Тези две представи за страната и за самите себе си представляват единен комплекс от сравними преживявания: „гордост“ в хода на проучванията на общественото мнение от Левада-Център през различните години е декларирана от 49% (1994) до 83% (2017), „срам и огорчение“ при мисълта за страната и нейното минало – от 78% (1989) до 48% (2021). Това са доминиращите мотиви в колективната идентификация на руснаците. Средно през последните трийсет години такива отговори са давали 73% и съответно 60% от анкетираните. С други думи, по-голямата част от тези хора са изпитвали и изпитват крайно противоречиви чувства към своята страна. Максимумът от гордост се пада на периодите след военни кампании, а минимумът – на годините на кризи и спад на жизнения стандарт. Болката от разрушаването на СССР и загубата на статута на Русия като „Велика Държава“ е второто най-силно масово преживяване (след съзнанието за бедност и живот в условията на перманентна „криза“) през целия постсъветски период.

Над 80 процента от руснаците, т.е. абсолютното мнозинство, са вярвали и продължават да вярват, че „Русия трябва да възвърне и запази ролята си на велика държава“ (колебания между 72 процента през 1992 г. до 88 процента през 2018 г.). През 1998 г. руснаците очакваха предимно две неща от този, който ще наследи Елцин на президентския пост: преодоляване на икономическата криза и възстановяване на авторитета на Русия като суперсила, който СССР имаше преди разпада си. Но тогава възниква въпросът: какво всъщност е „Великата Държава“, какво разбират хората под това?

На първо място, това, което искат най-много. Главният признак на „Великата Държава“ е благосъстоянието на народа, живот по същите стандарти като в „нормалните страни“ (т.е. като „на Запад“). И това желание само се е усилило през последните двайсет години. Останалата от съветско време идея за мощен промишлен потенциал сам по себе си (ориентиран главно към нуждите на държавата, военнопромишления комплекс и армията, а не към нуждите на обикновените хора) е вече малко по-слаба. Тъй като обаче високият стандарт на живот не се повишава с махане на ръка от началството, в масовото съзнание се усилват други символни компоненти, преди всичко това, от което другите страни трябва да се страхуват: военната мощ и ядреното оръжие (ръст от 30% до 46–51%).

Същевременно расте стремежът към изолационизъм: значението на „уважението от другите страни“, т.е. авторитетът на Русия на световната арена, намалява наполовина – от 35% на 13–16%. (Подчертавам, че тези промени са регистрирани преди Специалната военна операция [СВО]. Това означава, че общественото мнение в Русия се оказа добре подготвено за необходимостта да не се съобразява с отношението на световната общност към последвалите действия на Русия). Нито развитата наука и култура, нито „героичното минало“ и духовните традиции, нито гигантските мащаби на страната или броят на населението, нито нейните природни ресурси са основни характеристики на великите сили според разбирането на руснаците.

Въпреки това, ако човек не може, но наистина иска, то би могъл да се смята за „велик“, ограничавайки се до това, което има. Пиковете на идентификация на руснаците с Русия като „Великата Държава“ настъпват по време на военни кампании или моменти на рязко засилване на пропагандата, възбуждаща настроения на реваншизъм и доминация върху постсъветското пространство:

– Втората чеченска война (2000);
– Войната с Грузия (2009);
– „Кримнаш“ (2015);
– и СВО.

На този фон се открояват два провала: монетизирането на обезщетенията (2005) и масовите протести на средната класа през 2011–2013 г., когато съзнанието за принадлежност към величието на държавата видимо отслабва.

Стремежът на идеолозите на сегашния режим да променят акцентите в представите за величието на държавата – от благосъстоянието към фантомите на традиционните ценности, милитаризма и мистиката на хилядолетна Русия – може да бъде признат за успешен само отчасти. Въпреки всички усилия за патриотична мобилизация, мнозинството руснаци „наистина“ биха искали да живеят в страна, макар и не е най-силната във военно отношение, не във „Велика Държава“, но с висок жизнен стандарт и качество на живот, та даже в малка, но чиста, уютна и спокойна страна. Само незначително малцинство е готово да плати за величието на страна, имаща военно превъзходство и средства за заплаха на други страни. Средно за последните двайсет и пет години 76% от респодентите „биха предпочели главните усилия на руската държава да бъдат насочени към постигането на високо равнище на благосъстояние на гражданите“, а не към „нарастване на военната мощ на Русия“ (тази позиция споделят само от 16% от анкетираните).

Тезата „Русия като Велика Държава“ е предназначена не само да утеши и въздигне обикновения човек в собствените му очи, но и да прехвърли фокуса на съзнанието от вътрешните трудности на живота към тематиката и сюжетите на виртуалната сцена на геополитическото съперничество. Проявите на имперска гордост и декларациите за заплахите срещу националната сигурност не вълнуват руснаците в тяхното реално ежедневие, т.е. като обикновени хора, загрижени за своето благополучие. Но това не означава, че те са безразлични към тези теми. В ролята си на поданици, т.е. на колективни субекти, те се гордеят с военната мощ на Русия, с нейната „слава, изкупена с кръв“, с огромните завладени територии и с покоряването на други народи.

Страхът от загуба на тази гордост парализира потенциала за гражданска мобилизация, тъй като те нямат други основания за чувството за собствено достойнство, освен принадлежността към империята.

Сегашните ожесточени дебати за имперския дух на руската култура и генетичното предразположение на руснаците към експанзия и господство имат умозрителен и догматичен характер, тъй като разглеждат великодържавния „имперски импулс“ като естествена или предметна, неизменна и метафизическа същност. Би било глупаво да се отрича значението на подобни схващания в руското общество, включително убежденията за историческото превъзходство на Русия над други народи и държави и съответно готовността да се оправдава насилието срещу тях или да се подкрепя господството върху тях. Проблемът е в друго – в разбирането на това каква роля играят тези нагласи в обществото, какво е разпространението им сред масата от населението и кои групи ги използват за собствените си интереси и цели.

За абсолютното мнозинство от населението (62–66%) идеята за „империя“ е запазена най-вече в гордите и възвишени представи за Русия като „Велика Държава“, но не предполага военна експанзия или силов натиск върху други държави. Тяхната функция е да запазят колективната идентичност (националната гордост) и да оправдаят легитимацията на властта, която гарантира този образ на страната в очите на гражданството. Все пак една четвърт до една трета от населението през различните години (средно 27%) споделят милитаристичните нагласи за експанзионизъм, макар че категорично одобрение на готовността на държавата да наложи своята власт над други народи и държави изразява само едно малцинство от 3 до 9%.

Друг е въпросът, че съпротива срещу подобна държавна политика от страна на по-голямата част от населението не може да се очаква: идентификацията с държавата, претендираща за авторитет и статут на „Велика Държава“, се превръща в пасивен конформизъм и опортюнизъм. Още повече в условията на полицейска стерилизация на всяка форма на гражданско общество.

Накратко, остава слаба надежда за по-добро бъдеще. През последните двайсет години част от руснаците започнаха да осъзнават стойността на гражданските свободи и правата на човека като основа на „Великата Държава“, т.е. значението на достойнството на отделния човек и на страната като цяло. Минималната величина на този показател (13%) е в периода след „Кримнаш“, а максималната (27%) – от последните анкети преди СВО, 2018–2021.

Автор: Лев Гудков ; Превод от руски Стоян Гяуров