За Неделята на св. Григорий Палама

Втората неделя на Великия пост Православната църква е посветила на св. Григорий Палама – велик богослов на т.нар. традиция на исихазма, живял през ХІV в. Преди много години, преди 1989 г. (лаская се от това) аз бях първият, писал за него в ония официално атеистични времена. Днес, разбира се, в този кратък текст не бих се наел да излагам неговото учение. Ще се опитам по-скоро по максимално достъпен начин, служейки си с примери и сравнения от обикновения и личен религиозен живот да въведа в неговия дух.

И ще кажа, че когато започнем да опознаваме спецификата на православ­ната богословска традиция, не може да не ни направи впечатление, че макар и в нея Бог да се изповядва като пребиваващ отвъд всичко съществуващо, Той въпреки това не се схваща като тайна, която е просто непостижима и просто недосе­гаема, не се схваща като тайна – нека се изразя така – за коя­то знаят, но която (самата) не знаят и не могат да знаят.

Впрочем, ако православното богомислие изповядваше Бога като просто такава тайна, то тогава според него Бог би могъл да бъде постигнат единствено по опосредствано-умозаключителен начин, например както в томизма – като пред­-полаганата с необходимост „причина“ на отсамните тварни ефекти, съставляващи „този свят“, или пък – чрез заключението, според което е невъзможно между света на следствията (които са ни достъпни) и света на тяхната причина (която е недостъпна) да няма все пак определена общност – ако не по естество, то поне по „аналогия“.

Отличавайки се обаче от този, по същността си интелектуа­лен реализъм – православната богословска традиция, представена в най-зрелия си вид именно от св. Григорий Палама, утвърждава (колкото и па­радоксално да е това на пръв поглед), че самата Божествена тайна е висше откровение; че – ако бихме могли да се изра­зим по този начин: за Бога трябва да се казва не че „Той е тайна“, но по-скоро, че Бог Сам за Себе си изрича, че е тайна. Бог – нека резюмирам по такъв начин убеждението на православното богословие на св. Григорий Палама – е: Тайна, която самата тайна из­рича; тайна, която в недрата си е вечно изричане-на-себе-си – Глагол, Който Сам Бог изрича. Или още по-иначе: неизречимото според св. Григорий Палама самò се изрича и се из­рича именно като надхвърлящо всяко слово из­речение. Чудото на Божествеността самò се обръща към нас и по великата си милост ни явява чудността си; ние имаме чудото Му от самото чудо. Чудото е из-речение на себе си, без да престава, изричайки се да бъде чудно само по себе си.

„В Твоята светлина ще видим светлина“ (Пс. 35:3) – казва ни самото Св. Писание и всъщност това е краткословно изразената истина за Богопознанието и Боговидението. Не чрез онова, което зависи от нас, а чрез Бога, чрез енергията на Неговото присъствие, на Неговото „троично“ вдъхновение ние можем да видим и познаем Бога. И нека поясня това с едно сравнение.

Представете си, че в едно затворено за всеки друг източ­ник на светлина помещение, гори една свещ. Как ще видим ние светлината на тази свещ? Със собствените си очи – ще кажем. Да, вярно е. Но нима биха могли да виждат очите ни, без да бъдат осияни от светлината, без в тази и от тази светлина да бъдат отворени за виждане?

Още веднъж: как въобще става видим пламъкът на свещта? Не ли като източника на светлината – горящия пламък – разпространи, изведе от себе си и около себе си сиянието (на горящия пламък)? И не ли като от това сияние осияни и в това сияние отворени, очите ни про-зрат? Какво прозрат? Светлината на пламъка – видима в това сияние, т.е. светлината-образ на из­точника…

Питам: иначе освен по този начин ще видим ли въобще светлината? Иначе, освен от неговата и в неговата светлина (на пламъка), ще видим ли светлината на пламъка?

Питам също: това една светлина ли е? Една е, безспорно. И все пак – не са ли три действащите? Три са безспорно: пламъкът-източник на сиянието на светлината; сиянието на светлината, отварящо очите, и видимият в така отворените очи образ на пламъка-източник на всичко… „В Твоята светлина ще видим светлината“ – казва богословието и ни го разяснява св. Григорий Палама. Вече сме по-близо до тази истина, защото сравнението ни е в съгласие с него.

Само Иисус Христос, Синът на Бога Отца, „Който се въплъти от Духа Свети и Дева Мария и стана човек“ – казва ни св. отец – е за нас човеците Богът, Който сме удостоени да виждаме и да по­знаваме непосредствено. Той, Христос – другояче казано – е „образът“, в Който и само в Който е зрим Бога и Бога в Него­вия източник – Бога Отца.

Но и Иисус Христос става за нас и може да стане за нас Бога – да се зре като Бога, само във вдъхновеното от Светия Дух наше същество – само, казвам, в „зрението“, което се е отворило в нас под действието на Светия Дух, и в което единствено Иисус Христос се зре като „нашия Бог“.

Ние знаем, че мнозина по време на земното Му служение са зрели с очите си Христа и са виждали само Неговото чове­чество, възмущавайки се дори, че Той „прави Себе Си Син Божий“ (вж. Иоан. 19:7). По онова време само малка група люде са Го познали и първи сред тях – св. ап. Петър. Забеле­жително е, че когато този апостол изповядал: „Ти Си Хрис­тос, Син на живия Бог“ (Мат. 16:16), Христос му отвърнал: „Блажен си ти, Симоне, син Йонин, защото не плът и кръв ти откри това, а Моят Отец, Който е на небесата“ (Мат. 16:17).

От друга страна: колко хора днес знаят за Иисус Христос и виждат Лика му на иконите в храмовете, мислят за Него, но… не виждат в Него Бога и поради това – не познават Бога!

Дори най-елементарния опит в религиозното свидетелства, че Бого-вѝдението идва като събитие. Когато – вперили по­глед или ум в образа на Христа, очите ни се отворят с едно неподозирано дотогава зрение, в което Хри­стос се раз-крива като Онзи, Който дотогава не е бил и едва сега е станал – ние занемяваме. Той е съвсем същият, какъвто бе допреди малко: човешкият Му лик с нещо не се е изме­нил; ни най-малко не се е „разчовечил“, понятието за Боже­ствеността Му също си е същото, а именно онова, в което не вярвахме, макар да го знаехме… И все пак за мен този същи­ят Христос е вече нещо друго. „Кой си Ти за мен?“ – пита се съзнанието ни. И си дава – вече – сметка: „О, Ти не си нищо от всичко това, което познавах допреди малко! Ти не си нищо от това, което до днес някой ми е бил! Това, което сега разби­рам и виждам, че Си Ти, е нещо такова, че нито мога да го изразя с някакво познато ми определение, нито дори смея да потърся някакво ново, за да го сторя! Не смея, казвам, защото разбирам, че е дръзко и даже кощунствено дори движе­нието, което би се опитало да изразява и да определя това. Даже чувството ми не смее да продължи да чувства тази чис­тота и бяга от себе си. И тъкмо бягството му е неговото съдържание.“

… Но не разбира ли такъв човек също, че не неговото зре­ние най-сетне е прозряло Христа такъв, какъвто сега Го виж­да и какъвто сега разбира, че Той е Сам по Себе Си, а напротив – че нечие действие е вдъхновило зрението му, та за първи път да види Кой е Христос. Нечие действие е въздействало на неговите очи, за да им даде ново зрение, друг начин на гледане; вдъхновило ги е да гледат и да виждат друг същия Лик!… Следователно не моето зрение постигна нещо, а – с моето зрение се случи нещо. На моите очи бе вдъхнато вдъхновение и с това вдъхновение те сега виждат друго в същото.

Ние осъзнаваме това вдъхване като енергия от един из­точник и същевременно: не като енергия, дошла от образа на Христа, по простата причина, че новата енергия на образа Му именно след преживяното вдъхновение и в това вдъхнове­ние изобщо се е об-личила, започнала е да се излъчва и да се приема от нас. Богословски ние казваме: Духът Свети ни отвори очите, за да видим най-сетне Кой е Този, Който дото­гава виждахме, но не Го виждахме като Този, Който Той е. Под действието на Светия Дух и вдъхновявани от Светия Дух, в Неговото вдъхновение очите ни сега виждат Христос в истинската енергия, с която Той присъства като Бог.

И тъй, от Христос ли дойде това неочаквано отваряне на очите ни, това изменение на виждането на Виждания? Напротив: като че ли Сам Христос – като Син Божий и Бог – дойде с това изменение на зрението, с „отварянето на очите ни“. Това означава: отварянето на очите за религиозното идва от Светия Дух и във вдъхновението на Светия Дух идва Хрис­тос.

Но в Духа Свети, Който въздейства неизяснимо на очите ни; от Чиято енергия очите ни се „отвориха“ и получиха вдъхновението да видят вижданото, което дотогава не вижда­ха – какво видяхме? Видяхме Христа – Бога. Само в Духа Свети, следователно, е Христос; само със силата на Светия Дух, Христос е истинно Христос – Богът, действащ в Духа Свети с действието на Бога, на Бога Отца.

Ето защо може да се каже: това е един само-откриващ Се, тоест Христос, пребиваващ в Духа Свети и действащ в Негово­то сияние с действието на Отца Си (с Когото Той е единосъщен като Бог). Може да се каже обаче и че Отец – източното Лице на Бога, запалва вдъхновение за Себе Си в очите на съзер­цаващия Сина Му, като въздейства с енергията на изхожда­щия от Него Дух Свети. И с вдъхновението, вдъхнато от тази енергия, отваря очите му, за да видят те Сина Му, действащ в Духа Свети с Неговата енергия – енергията на Бога Отца (Ко­гото Синът и явява, бидейки Неговия образ).

Или другояче: стояли сте дни наред пред образа на Христа в храма: знае­ли сте понятието на вярващите за Него, чували сте, че Той е „онова, по-голямо от което нищо не може да се помисли“. Чували сте и даже може да сте мислили и да сте се убеждава­ли, че това е така. Но… не сте виждали това с очите на душата си: душата ви „не го е осезавала“. И ето: в един ден – внезапно ли или неусетно, или даже неосъзнато в първия момент, в първия ден, в първия месец – нещо се е променило и вие сте видели, осезали сте в Иисуса Христа – Бога. Питам и призовавам да бъдете искрени: от понятията и аргументите на богословите ли ви дойде това „отваряне на очите“ за Него? От някакво размиш­ление ли? От някакво ваше усилие ли? От някакво убеждава­не? От Лика ли на Христос дори?… Вие не ще бъдете искре­ни дори ако, връщайки се назад, започнете да си спомняте: „Ние се взирахме оня ден в храма“, или „ние мислехме за Него“, мислехме за „онова, по-голямо от което нищо не би могло да се помисли“ и се убедихме, че то не може да не е. Естествено – ще кажа – че сте гледа­ли и сте мислили. Та човек никога не би могъл да бъде зава­рен от нечие вдъхновение съвсем празен, без зренето и мис­ленето, което винаги извършва. Но вие се заблуждавате, от­давайки на зрението или на мисълта си това, което не от тях, а в тях и с тях е станало. Да, вие сте гледали лика на Христа – но не защото сте гледали, а защото сте получили вдъхновение на зрението, сте видели. Или пък: вие сте гледали тогава, тъкмо защото вече сте били получили вдъхнове­ние. Да, вие сте мислили „онова, по-голямо от което нищо не би могло да бъде помислено“ и сте разбрали, че то съще­ствува и че е Бога. Но не защото сте мислили това, сте разбрали, а защото мисълта ви е била докосната от вдъхнове­ние, докато сте мислили.

Сега кажете: какво именно про-зряхте в Христа, когато вдъхновението на зрението и мисълта ви от Духа Свети, ви Го дадоха като Бога? Някакви нови черти на Лика Му? Но те и сега са същите. Това че Той е „онова, по-голямо от което нищо не би могло да бъде помислено“? Но това и по-рано знаехте. Не, нищо, нито в човешкия лик, нито в понятието, нито се е прибави­ло, нито се е отнело. Новото е в страшната, в разтърсващата енергия, която придоби за вас Този, Същия, с нищо неизменил се Лик.

Тази нова енергия е обаче такава, че да Го определим, да Го опишем в това, което се разкри за нас, именно тя – енер­гията на присъствието Му – не ни позволява. Но и нещо по­вече – ние съзнаваме тук, че дори и да би имало нещо, с което би могъл да се определи и опише Бога, и което само поради природното ни безсилие ние не можем да изкажем – то би погубило Бога, като Бог за нас. Защото същността на Бога не е такава, че за Него ние не знаем или не можем да дадем определението, а е такава, че за Него и… няма определе­ние. Същността Му е в това, че Той е „отрешеност от опре­делението“.

И аз питам сега (и това е последният ми въпрос) как научаваме, че това е същността на Бога? Не ли от Неговата енергия, която имаме, на която сме причастни във вдъхно­вението от Духа Свети. И тъкмо и само доколкото сме при­частни ней, доколкото я имаме, ние „нямаме думи“, няма­ме сила, с която да я имаме.

Ето как Бог в истинното позна­ние за Него е „причастим по енергия“ и „не е причастим по същност“, както изразява това св. Григорий Палама.

Калин Янакиев