Не знам точно кога България се превърна в мой комплекс, може би е малко пресилено и нахално да възприемам националната ни история толкова лично, но с времето наистина се получи така, че дали става дума за моята родина – с която така или иначе при смъртта на тялото си някой ден ще се разделя – или за хотел-ресторанта и концертната зала „България“, аз усещам, че гърлото ми се стяга и като в жив спомен за задимените пространства на първите частни кафенета след промените през 1989 г. очите ми се зачервяват, започват да парят и щипят и неудържимо да се изпълват със сълзи.
Та така, от години вече България стана моя тъга, моя нещастна любов. Още по-нещастна заради действията на комунистическата върхушка, която носи така и ненаказана досега отговорност за престъпния възродителен процес срещу българските турци, с което тоталитарната НРБ започна нечувано издевателство и над българи, и над турци, над цялото българско население изобщо, защото се опита да настрои всеки срещу всеки и да създаде условия за етническа и религиозна нетърпимост и омраза, и така да улесни безконтролното разграбване на онова, което комунизмът беше оставил от страната ни. В първите години на Прехода бившата номенклатура успя да изнесе в прословутите си „куфарчета“ ограбеното, силовите групировки влязоха в действие, ту се избиваха, ту се сменяха, ту на пръв поглед замлъкваха, но за щастие, война като онези в Чечения и бивша Югославия не ни сполетя. Опити се правеха, разбира се, но не минаваха. Нещата загрубяха, когато в политиката влязоха активно личности като Волен Сидеров, Станислав Трифонов (Слави) и Костадин Костадинов, известен повече като Копейкин. Раждането на шоу-политиката от духа на демокрацията не е българско явление и едва ли у нас са най-ярките примери. Все пак в бивша Югославия, на която дължим мощната приливна вълна на чалга културата у нас, по време на една от изборните кампании се беше появил и кандидат на бял кон. Съвсем буквално. Преходът у нас почти напълно стана синоним на чалга, разпад, простащина, мръсотия, висока престъпност.
Макар да съм убедена, че бившите комунисти – които се стремяха по всякакъв начин да си върнат властта, за да не губят достъп до хазната – полагаха огромни усилия за растящия хаос, навярно самите демократичните сили (особено онази част от тях, която не произлизаше от ДС) не положиха всички усилия, за да се противопоставят на интригите и да овладеят ситуацията. А може би не е било възможно. Основната привилегия на бившата власт е, че самото протичане на Прехода беше разработено от нея и когато днес четем книги като тези на Нася Кралевска за началото на демократичните промени, можем много добре да си припомним някои важни детайли. Като например това, че големите кражби са били обусловени законово още от началото на 80-те. Истината е, че голямото разделение на държавата, беше не на сини и червени, а на собствениците на „куфарчетата“, от една страна, и на многобройните им жертви, от друга, чиито по-предприемчиви представители се опитваха да оцеляват както могат с „куфарна търговия“.
Куфарът се оказа основният символ на Прехода. В това число и на огромния поток от бежанци. Бягаха българските турци, които не можеха да преглътнат огорчението, бягаха през глава и останалите им сънародници – българи, евреи, цигани, арменци, които за пръв път от 45 години насам можеха да пътуват свободно накъдето им видят очите.
„Куфарчетата“ явно съдържаха в двойното си дъно (тази чудна метафора съвсем уместно използваше Дубравка Угрешич, когато иронично разказваше за разпадането на Югославия) достатъчно висока доза тротил, за да гръмнат крехките ни илюзии, че в битката с комунизма и комунистическата олигархия може да се очаква сериозен успех. Битката с престъпността е неравна, нечестна и почти винаги обречена на неуспех. Както видяхме от най-новата ни история, с престъпността се справя не толкова законът, колкото самата престъпност. Просто едните групировки отстрелват другите. Като в ловните дружинки на бай Тошо. Бедата е, че при този „лов на дивеч“ България пострада сериозно, а едно от видимите проявления на това е съдбата на националния комплекс „България“.
За ресторант „България“, като повечето си сънародници от моето поколение, с които не сме расли в столицата, научих най-напред от романа на Димитър Димов „Тютюн“. Макар и първоначално в ревизираната си, приемлива за соцреализма версия, романът веднага ми влезе под кожата. Когато по-късно прочетох и „неприемливия“ оригинал, установих, че любовта ми към този майсторски стил си е същата. Просто защото Димов е знаел как да пише, дори с опрян в слепоочието пистолет.
Беше същински празник, когато в началото на 90-те майка ми ме заведе да пием кафе в ресторант „България“ с приятеля от детството ѝ, великолепния пианист Тео Мусев. Когато зърнах фотография на Жак Превер при негова годишнина, установих каква невероятна прилика има помежду им. Да не говоря, че макар и в различна област на изкуството, между двамата долавям и друго силно сходство – във впечатляващото им отношение към думите, духовитостта и бързата им мисъл. Тео беше един от най-начетените и забавни събеседници, които съм срещала. Давам си сметка каква висока и разностранна култура е притежавал, когато днес гледам най-добрите образци на европейското кино. Той сякаш е бил излязъл оттам, духовен събрат и на Превер, и на Мастрояни, и на Фелини… И на Димитър Димов.
Впрочем не знам дали майка ми е знаела колко силно е било въздействието на „Тютюн“ върху душата ми, но и до днес един от любимите ми подаръци от нея е един много красив химикал на поставка от възстановената след 10 ноември фабрика „Никотиана“. Подозирам, че този подарък не е бил случаен. Макар да беше дългогодишна пушачка, както около двайсетина години, за нейно огромно съжаление, и самата аз, майка ми със сигурност най-малко е искала да ми рекламира тютюнопушенето. Но пък „Никотиана“ очевидно беше като звънчето на Павлов за съзнанието ми. Звънче, чрез което можеше да се разкаже много и за съдбата на България, и за комплекса „България“.
Беше чудесно, когато по едно време в подножието на хотел-ресторанта веригата „Хеликон“ беше отворила книжарница. Чудесно място, където прекарвах незабравими минути, понякога часове. За жалост и това мина. Очевидно в съдбата на комплекса „България“ се оглеждаше съдбата на цялата ни родина. Не ми се иска да си го мисля, но все пак си го мисля – очевидно чрез издевателството над това красиво място престъпните ни олигарси са искали да смачкат и последната ни надежда за България. Защото те я разпродаваха на безценица на де когото им хрумне. Най-вече на Русия.
След показното убийство на Илия Павлов преди двайсет години хотел-ресторант „България“ постепенно беше доведен първо до изкуствена кома, после до физическа смърт. Вероятно дълго ще отеква във времето и пространството шумът от чалга купоните на боса с Вежди Рашидов, Слави Трифонов и мнозина други блюдолизци. Четох преди време за подобно явление между двете световни войни, когато българи с вкус към добрата и обилна храна, препускали към хърватските благодатни маси, пищно и гостоприемно отворени за ценителите. Разликата все пак е в мащабите. Била съм с колеги и приятели (историци, писатели, поети, музиканти) в Хърватия, посрещали сме и хърватски гости, но изглежда поради липса на капацитет никъде не видях такива бурни гастрономически фойерверки като тези от снимките на купоните в ресторант „България“ през славните времена на Илия Павлов. Бог да го прости. Може тайната цел на тези купони да е била най-накрая да се заговори сериозно за трагедията на „Националния ни комплекс България“. Но нищо. Година след година там не се случва нищо.
Цяло чудо е, че концертната зала „България“ продължава да съществува и слава Богу, че е така и там можем да слушаме великолепни концерти. Всеки път, когато по благоволението на скъпите ми музикални приятели отида там да се любувам на благородния им талант, с не по-малко умиление съзерцавам витиеватата осанка на красивите стълби, изящните форми на кристалните светещи лилии, които разнасят своя полифоничен елей от небосвода на концертната зала, класическия сребрист гръден кош на органа, от чиято гледка вероятно до последно ще намирам прекрасен пример да си поемам глътка въздух дори в най-отчайващите ситуации.
*
Нобеловият лауреат за литература на бивша Югославия Иво Андрич получава тази международна награда за няколко свои романа, сред които е и знаменитият „Мостът на Дрина“. Не съм сигурна дали съм го прочела някъде, но откакто изгълтах на един дъх това велико произведение, вярвам, че след тежките перипетии и почти предизвестената си смърт през Първата световна война мостът на Дрина днес съществува в своя достолепен вид на първо място благодарение на романа на Иво Андрич. Защото една от главните мисии на литературата е да гради и възстановява мостовете над бездните от бедствия и смърт. И писателите – дори да не вярват в себе си и във възможностите на словото си – поне все още не са се отказали от опитите.
И колкото и да е наивно, вярвам, че ако днес или утре хотел-ресторант „България“ отвори отново врати, то ще ги отвори благодарение на шедьовъра на Димитър Димов. А за да не стоя със скръстени ръце, възнамерявам да направя най-естествената и обикновена крачка, на която е способен един най-обикновен читател – да си купя ново издание на романа „Тютюн“ и да го подаря на приятел.
Майка ми винаги ми е казвала, че е добре човек да осъзнава навреме комплексите си и да се освобождава от тях. Затова и разказах. Защото България е не национален комплекс, а национално съкровище и от всеки един от нас зависи каква ще е съдбата ѝ.
Откъс от подготвяната за печат книга „Ангелът на Прехода. Книга за майка ми и свободата“
