„Лекции по византийска философия“, Георги Каприев, изд. „Изток-Запад“, 2024 г.
Да кажеш, че проф. Каприев добре познава византийската философия е като да кажеш, че златото е жълт метал. Ще се получи излишно вярно съждение, което няма информативна стойност. Затова – струва ми се – това есе би трябвало да започне с думите: Георги Каприев винаги е познавал византийската философия. Като акцентът падне върху „винаги“. Защото, когато бащиното име на един човек е Теологов, от това с необходимост следва, че неговият семенен логос е теологията и съответно, че този човек – още преди Сътворението – е промислен да философства за теологията… Като че ли важна специфика на този род философстване е езикът. Той е византийски, но не защото се родее с гръцкия и не защото е матерен на проф. Каприев, а заради естеството на думите да означават точно това и само това, което би искал философът. И едновременно с това да са понятни. Бих дал за пример Платоновото δηπου, съдържащо всички нюанси от „със сигурност“ до „в никакъв случай“. Като че ли това създава усещането, че византийската философия е неподредена като дните в един човешки живот. Обърнато наопаки, сравнението с добре подреден хаос, който съвършено точно се повтаря, следвайки един и същи безпорядък, също е релевантно. Защото, подобно на Хамлетовия век, и византийската философия (до скоро) бе разглобена. И онзи, който търсеше нейната цялост, приличаше на овчар, който бърка в устата на лъв, но освен да извади оттам два пищяла и част от ухо, друго не може да направи (Амос 3:12).
След като се появиха „Лекции по византийска философия“, пак е така, но и не е съвсем така. Византия пак си остана мяра за ортодоксия, но на къпоните вече има тежести, които могат да измерят дори Левиатана. Везната е балансирана, мерките ѝ са универсални, а тежестите – нюансирани до съвършенство; тоест до последната хилядна част от идеята. Именно подобно съчетание на точност и на размах е брандът както на византийското мислене, така и на рефлексията върху него. Защото не носиш ли нещо от Фотий в душата си, няма как да проумееш богоприличните фантазии. Та нали „Амфилохиите“ (Am. 189) казват, че и такова животно има. Може би е сравнимо с мирмиколеона от книгата на Йов (Йов 4:11) и за да се докоснеш до него, се изисква нещо повече от майсторлък. Необходимо е мистично, почти чудодейно τηχνη и мисля, че то е ключът към всички, които са герои в книгата на проф. Каприев. Примерно към св. Максим Изповедник и към четирите познавателни стихии на душата[1]; или към св. Филотей Кокин и към неговия божествен патос („За обожанието“ 35, 30–36, 3). Или към може би най-големия византиец на всички времена – св. Дионисий (Ареопагит), който в „За божествените имена“ (13.4) ще настоява, че философията е в химните.
Разбира се, както всички лекции, и тези са предназначени за студенти хуманитаристи. В разказа на проф. Каприев те са от важните герои. Още повече че някои от тях вече отдавана са станали доценти и професори. Затова ще си позволя да нюансирам тази категория. Струва ми се, че таргет-групата на читателите са онези студенти, които винаги (пак това „винаги“) са вярвали, че византийската философия е трасирана от норми всемогъщи, от мяра тайнствена и строга, от сенки, сънища и форми… които дните ни тъкат и разтъкават… усмихнато ще продължи някой от същите тези студентите… после колебливо ще добави, че това са „Пределите“ на Борхес. Които са и предели на византийската философия, вероятно би отвърнал проф. Каприев. При все че по-вероятно е да замълчи и да не отвърне нищо. Защото мълчанието, тоест исихията, също е предел. И то божествен предел.
[1] Вж. Амбигви към Йоан 21, в PG 91, 1245d–1248a.
