Какво би станало с България, ако инвазията на османците бе спряна още в нейното начало? Интервю с Тихомир Тодоров, автор на романа „Каталанското братство“

Миналата година излезе вторият ти исторически роман след „Иваниша от Севера“ – „Каталанското братство“ [1]. Отново се впускаш в неизследвани територии. Дори, както отбелязва в рецензията си [2] за романа Пламен Антов, за пръв път изобщо в нашата литература обръщаш поглед към „латинските дукатства на полуострова, оцеляващи след последния кръстоносен поход“. Рецензентът пише: „Източната империя е раздробена и омаломощена. Смъртният удар – въпрос на време – ще бъде нанесен от един нов герой, идещ от Анатолия, който вече стои на прага на Европа, готов да излезе на сцената в главна роля. Притисната между западното рицарство и източните пришълци, Византия (която още не знае, че е мъртва) води своите ариегардни сражения в историята. Битката е за тежкото наследство на Рим, което тя си оспорва с латините. А между тях – България, на чийто престол е Светослав Тертер…“ И продължава: „Доколкото ми е известно, за пръв път българската литература се обръща към този исторически фон, недостатъчно експониран дори от историографията“. Как всъщност се зароди идеята за втория ти роман? Доколко успехът на първия ти роман помагаше или пречеше при работата върху втория?

Историята не търпи условно наклонение, но всеки неволно ще си каже – какво би станало с България, ако инвазията на османците бе спряна още в нейното начало? В романа си разказвам за воини, дошли от другия край на Европа да се бият срещу турците в Мала Азия. Споменавам каталаните още в „Иваниша от Севера“, защото героят там се чувства в същата ситуация – наемен войник, които иска да промени света. Ето откъде дойде идеята.

За „Иваниша“ читатели ми казваха, че съм създал един много истински свят на Шишманова България, с издържана фактология, граждански и пазарни отношения, бит, култура и т.н. Тогава спечелих конкурса за историческа проза на сдружение „Българска история“ и това несъмнено окрилява, но и плаши за следващата ти стъпка. Дали ще се получи? Защото за нашата история сме започнали да четем още от началното училище и сме трупали знания цял живот. А темата за каталаните на Роже де Флор е нещо неизвестно, те са от друг свят, с други взаимоотношения и култура, различни от нашите. Трябваше да опиша и непознатия за нас екзотичен свят на френските държавици в Гърция, свят със замъци, рицари и прекрасни дами. Това и плаши, и мотивира.

Разкажи повече за каталаните. Толкова значим фактор ли са били, че да се издигнат след векове до главно колективно действащо лице в исторически роман?

Каталаните тогава са в Арагонското кралство в Испания и векове наред воюват с маврите, т.нар. Реконкиста. Каталани и арагонци създават една прослойка, наричана алмогавари. Военно съсловие, като казаците в Русия, като войниците на цар Ивайло, които според наши историографи са също такова военизирано население от пастири. От Иберийския полуостров каталани отиват в Сицилия да воюват с французите. Със сандали и кожени брони, с къси мечове и с по няколко метателни копия, те продължават традициите на римските легионери. Дисциплинирана, безжалостна пехота, която побеждава рицарската тежка кавалерия. След като печелят войната в Сицилия, те остават без занятие и тогава вождът им Роже де Флор ги отвежда на служба във Византия, където да се бият срещу турците. За ориентиране на нашия читател, това е двайсетина години след въстанието на Ивайло. Дали са били значим фактор каталаните? Ами за година-две те разбиват турските дружини в Мала Азия, как да не ни впечатлят? Те бяха първият щит. Нека си спомним после големите битки на Косово поле, при Никопол, Варна, та чак до стените на Виена, водени срещу все същите тези османци. И да си помислим, че неумолимата лавина на нашествието можеше да е спряна още в зародиш.

Интересно ще ми бъде да развиеш определението от 73 стр. в романа за „тамплиерите като вселенски измамници“.

Първо ще уточня, че това е мнение на героя Никита, за когото Роже де Флор е командир-идол, а той има неприятности с тамплиерите. Второ, Орденът на тамплиерите не е вече същият като преди един-два века. Отдавна е забравил, че трябва да пази божигробските поклонници, забравил е, че е събран да се сражава срещу „богопротивни неверници“, забравил е изобщо да се бие. Братята-монаси отварят банки, трупат сребро. Това съм го споменал в „Иваниша от Севера“. Цитат: „Добре, трупайте, стройте за християните пътища и църкви, правете благодеяния, но защо не хвърлите плащовете с кръста? Върнете обратно папските були, привилегиите, смъкнете образите на светци и си бъдете лихвари като хората. Ама не бива! Ако не сме свети на земята, нали земните царе и миг няма да чакат, ще ни вземат всичко. А да се бием като преди ние не можем“. С други думи, това е отново проблемът с войска, която не иска да служи, а се занимава с други дейности, а то не е нужно на трезвомислещата светска власт. Френският крал обвинява тамплиерите в най-страшни деяния и ги унищожава като нещо ненужно, дори вредно. А в онази размирна Франция, началото на XIV век, те са могли да се бият, да се съпротивляват, но това не са вече онези сурови воини, посветили се да служат на останалите. Те са вече бизнесмени и офис работници, казано на днешен език.

Имаш две интересни подробности, за които ми се ще да те попитам. На едно място пишеш, че ловели врабчета с лепило. На друго – за накисването на ленено платно във вино, за да се превърне в надеждна броня. Как се натъкна на тях?

Ромейският историк Никита Хониат пише, че латинецът Конрад нямал щит, а броня, направена от накисната във вино и сол ленена тъкан, надиплена 18 пъти. И стрела не можела да я пробие. Търсенето на реалии в историческите източници е нещо по-сигурно от това да се доверим на собствената си фантазия. Тогавашните хора са пишели за съвременниците си и ако не са достоверни, ще ги хванат веднага. За нас звучи екзотично, но броните не са били само от метал, имало е всякакви – от стегнат здраво и нашит памук, от кожа и други. Врабци, ловени с лепило на тръстиките край Копаидското езеро в Централна Гърция – това също се споменава в писмени източници. Сега ни е странно, но тогава храната е била оскъдна, а животинският свят по-обилен. И ако феодалният господар забранява ловуването на едър дивеч като елени, малките птичета не са ги пренебрегвали. И до днес в селски местности в Испания правят капанчета от тел, десетки и стотици, ловят врабци и други хвъркати твари и ги ядат въпреки охолния живот. По инерция. Копаидската равнина, в която започва и свършва действието на романа, преди векове е била мочурлива, с езера-блата, била е известна сред чревоугодниците в античността със змиорките си.

Главният ти герой Никита се повява в началото на романовото действие като тийнейджър и впоследствие укрепва и възмъжава в редиците на каталаните. Той е „гасмул“. Какво ще рече това? Изобщо как започнаха да се появяват във въображението ти чертите му от негатива на небитието?

Гасмулите са потомци на латински бащи и православни майки. Затова Никита започва разказа за живота си с това, че е син на две земи, два свята, оспорващи си наследството на Древен Рим. Гасмулите попълват редиците на професионални моряци и наемни войници. За тях съвременниците им казват, че са взели от ромеите хладнокръвието в битките, а от латинците храбростта. Чертите на Никита са взети донякъде от едно момче, също със смесен произход, храбро и решително, с всичките недостатъци на младостта. Дори си мислех, че в книгата Никита възмъжава и става разумен мъж, а прототипът му ще си остане незрял в живота. Че греша срещу истината в полза на добрия сюжет. Но не. И момчето прототип с времето преодоля грешките на незрялата възраст. Но характерът на Никита е изграден основно от историческия контекст на епохата.

Книгата и ти вече имахте своите срещи с читателите. Кое ти направи най-силно впечатление на тези срещи? Хората разпознават ли те вече като автор на два стойностни исторически романа?

Както казах, ние българите не знаем много за тези събития и затова се притеснявах доколко книгата ще бъде разбрана от читателите. Оказа се, че за тях сюжетът сам по себе си е достатъчно интригуващ. Още повече че в него има и българска линия. Един от героите, Хранислав (историческа личност), се е бил редом с Ивайло. Отзивите са, че романът се чете лесно и че се научават интересни неща.

Би ли снел анамнеза на българския исторически роман в момента?

Според скромното ми мнение, тук сме го закъсали. Това, на което попадам, не може да се нарече исторически роман, въпреки че се представя за такъв от авторите. Не е достатъчно главният ти герой да е знаков владетел и това да прави произведението историческо. Слаби текстове с псевдопроучвания. Ще повторя, авторът на исторически роман има достатъчно поле за въображението си, но при създаването на един свят е добре да се опре на източниците.

Къде е добрият стар исторически роман? С добросъвестните си проучвания, с разсъждения за човека и социума, с авантюрен, разбира се, сюжет. Наскоро прочетох „Сър Найджъл“ на Артър Конан Дойл и останах очарован, пропуснал съм го навремето. Ето от какво трябва да се водим.

А ако има такива романи и сега в страната ни, това, че не ги знаем може би е вина на издатели, търговци и литературна критика. Не знам, не съм чувал. Но не може в страна на талантливи пера съвсем да ги няма.

Тихомир Тодоров е роден през 1962 г. в гр. Дългопол, обл. Варненска. Завършва история във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ през 1987 г. Работи като учител по история и руски език; в месопреработвателната промишленост като опушвач и кутерист. Бил е началник цех в Струмица и Скопие. Дълги години работи в селското стопанство в Испания. В момента е преводач от руски език. Автор е на романа „Кордонът“ (1999), на сборниците с разкази „Изабела Кастилска“ (2014) и „Свинар“ (2015), на есетата „Триумфът на българския цар“ (2016) и „Как се раждат народите“ (2019). През 2021 г. излезе романът му „Иваниша от Севера“, за епохата на цар Шишман, а през 2023 г. – вторият му исторически роман „Каталанското братство“.

[1] „Каталанското братство“, исторически роман, Тихомир Тодоров, издателство „Лексикон“, 2023 г.
[2] Пламен Антов, „Добрият стар исторически роман”.