„И все пак, Животът е прекрасен“ от Николай Ердман, превод Юлия Огнянова, режисьор Александър Морфов, сценография и костюми Татяна Димова (по идеята на Никола Тороманов), музика Асен Аврамов, в ролите Камен Донев, Рени Врангова, Светлана Янчева, Иван Бърнев, Албена Колева, Руси Чанев, Валентин Танев, Валери Йорданов, Никола Додов, Линда Русева, Иванка Шекерова, Даниел Кукушев, Александра Костова, Цветан Апостолов, Румен Троев, „Театро отсам канала“, премиера на 4 март 2024 г.
За избухване става дума, за взрив, който се чува и при плътно затворени уши. Голяма е мощността и на първичния, и на вторичния заряд. Първичен е, разбира се, текстът, многострадалната втора и последна пиеса на родения през 1900 г. Николай Робертович Ердман.
След шумния успех на пиесата му „Мандат“, тръгнал през 1925 г. от театъра на Всеволод Мейерхолд, през 1928 г. Ердман предлага пак на него следваща – „Самоубиец“. Въпреки суперлативните оценки на Горки, Луначарски, Станиславски, репетициите на „реакционната, антисъветска пиеса“ са прекратени. Същото става и в театър „Вахтангов“, където с нея се заема самият Константин Станиславски (след негово писмо лично до Сталин). На 9 ноември 1931 г. обаче „вождът и учителят“ забранява вече готовия спектакъл, определяйки пиесата като „куха и вредна“. Всички опити през съветските години са проваляни – до 1986 г. Първата публикация на руския текст е през 1969 г. в Германия. Тогава се появява и първата постановка – в Гьотеборг. Немският превод излиза през 1970 г., от същата година е и постановката в Цюрих, а през 1979 г. е първата премиера в САЩ. Следващият ги списък е огромен. В него е и тази на Димитър Гочев от 2007 г. (в Берлин, със Самуел Финци в главната роля). С какво е скандална и защо е актуална тази пиеса, във висока степен провалила живота на автора си?
С огромна доза предпазливост, тя би могла да се определи и като комедия. Действието се върти около Семьон Семьонович Подсекалников, универсално бездарна персона, трайно безработна заради некадърност, но и поради претенция за величие. Той обитава стая в комуналка със съпругата си Мария и тъщата Серафима. В хода на среднощни разправии относно парче варена наденица Мария решава, че Семьон е тръгнал да се самоубива. Идеята му харесва, той обявява, че ще приключи със себе си. Намерението му да обяви писмено доброволността на действието си е провалено от Аристарх Доминкович Гранд-Скубик, интелигент с неопределен профил.
Не, Подсекалников не бива да се самоубива като частно лице, а като общественик. Да умре за интелигенцията. Понеже вече няма какво да губи, мъртвият и само той може да каже онова, което мислят живите. Едва сега свободен, той може да обвини партия, правителство, силните на деня, да се застреля като герой, чийто изстрел ще се разнесе над цяла Русия, ще разбуди заспалата съвест на страната, ще стане сигнал за обществеността. Неговото име ще се носи от уста на уста, ще се превърне в лозунг. Аристарх Доминкович изковава проникновеното наблюдение, че ако някога хората са имали идеи и са искали да умрат за тях, в наше време които искат да умират, нямат идеи, а които имат идеи, не искат да умират. Не покойникът като такъв е от значение, важно е онова, което ще остане от него. Нужни са ни идеологически покойници. Те ще предизвикат „шепота на обществото“, общественото мнение.
Като „последна наша надежда“ той е разпознат още от търговците, от пролетариата, от свещеничеството и религията, от романтичната и свободната любов. На всички тях той трябва да потвърди писмено, че „заплаща определената цена“ тъкмо за тях. Ощастливените олицетворени му дават банкет два часа преди фиксирания час на самоубийството. Там той се разгащва с пълна сила. Напива се до смърт, осведомява по телефона висшата власт, че плюе на нея, издевателства над „масите“, празнуващи смъртта му, гаври се с тях. „Мога да не се боя от никого – крещи той – от никого. Каквото искам, това и правя. Все едно ще се умира. Днес господствам над всички хора. Аз съм диктатор. Аз съм цар, скъпи другари“. Комедията минава отвъд гротеската и навлиза в зловещо трагични измерения. Друг е въпросът, че по силата на обстоятелствата Подсекалников има шанс да разбере, макар и по трудния начин, че даже неговият тих, мизерен живот, шушнещ „трудно ни е да живеем“, има ценност и смисъл.
В спектакъла няма и една реплика, насочваща към сегашната политическа действителност, но актуалността е непосредствено видима. „Само мъртвият може да каже истината“ се оказва твърдение вярно в наше време не единствено за Русия, където случаят с Навални се самонатрапва за сравнение, но и у нас, а и далеч не само. Не мога да повярвам, каза Морфов, че тази истина е валидна сто години след написването ѝ. Спектакълът му е стъпка към нейното отменяне. Какво става на сцената?
Там през целите три часа страховито вилнее Камен Донев във всичките регистри на универсалното си актьорско можене. В първата част той е смешен до премала, действайки в добре „спято“ трио с Рени Врангова и Светлана Янчева, то пък подкрепяно (най-вече) от Албена Колева и Иван Бърнев. Не виждам как може да се опише комичният ефект, който е в състояние да постигне и постига тази група. Дори когато количеството на изобретенията набъбва рисковано, смехът остава неудържим. Големите актьори си позволяват какво ли не, включително безсловесен спектакъл в спектакъла (който не може да си представи например, че човешкото тяло е в състояние да се превърне в носеща кораб морска вълна, да си води записки от Бърнев).
Кръгът постепенно се разширява. Внимателният зрител е забелязал, че при описването на ситуацията ползвам основно реплики на Гранд-Скубик. Нещата стават много сериозни поради факта, че в ролята влиза Руси Чанев. Този велик актьор е известен със способността си да разиграе, съкрушавайки и режисьор, и актьори, собствен спектакъл във всяка постановка, която не му е по мярка. Признавам, че от доста време не бях го виждал чак толкова „дисциплиниран“, така концентриран върху всяка дума и жест, толкова – позволявам си да кажа – внушителен, а успоредно с това самоограничаващ се, обран, за да се „спее“ с екипа. Ала какъв екип! Обузданият неистов отец Елпидий на Валентин Танев, почти ефирните персонажи на Валери Йорданов и Никола Додов, изчистеното „обертоново“ звучене на всички, които работят на сцената, създаващи безупречен ансамбъл, какъвто в обшия случай на днешния български театър е практически невъзможен.
Трябва непременно да се забележи, че целият състав има мощен извън-сценичен мотив. От сигурен източник ми е известно, че Димитър Бакалов и екипът на „Театро отсам канала“ даже без намек за съпротива или укор са приели всички допълнителни технически натоварвания и разходи по нелесното „транспониране“ на спектакъла. Работата, знае се, е там, че под името „Животът е прекрасен“ пиесата, преведена от самата Юлия Огнянова, се игра пред препълнен салон в Народния театър цели дванадесет сезона. Присъствието му там стана невъзможно „благодарение“ на опустошенията, сторени от една душичка, попаднала по силата на случая в управленските коридори на театралното. Впрочем тя продължава с опитите си да пречи на спектакъла и досега, убедително превръщайки името си в нарицателно за всестранен вредител.
С казаното, че мотивът на трупата е и извън-сценичен, не казвам че е извън-артистичен. Тъкмо напротив! Актьорите са „настървени“ да бъдат докрай дисциплинирани, а заедно с това раздаващи се до последен предел и отвъд него, защото това е тяхното „оръжие“ да отстояват същински театралното. То е най-почтената им възможност да застанат на страната на презрението към бакалските сметки, парвенюшките суети, чиновническата акробатика. Накъсо, да отстояват свободата и чистото, без никакво извинение, изкуство – отвъд всички компромиси и условности.
