Беше преди много време, когато с Панко Анчев водехме разговори за литературната анкета и той ми казваше: „Работил си толкова години в „Септември“, срещал си се с толкова писатели – защо не разкажеш нещо за живота в списанието, за колегите редактори…“
Спирам се на малък „частен случай“, както ги наричаше Калин Донков, неловко ми е, че ще се говори и за мен, но няма как да стане, ако не се обрисува обстановката.
След факултета за три години съм под пагон. На 15 май 1951 г. софийската гара тъне от стригани глави. Команди, свирки, викове – разпределят ни за влака на север, за влака на юг, за влака към дефилето на Струма, нашия. Осъмваме в подножието на Беласица, във вражия ъгъл, на южната граница. Казармата ни току-що е пренесена от Петрич в нова сграда в Свети Врач, Сандански. Започват казармените дни: маршировки, политическа информация, дневален по помещение, оръжие, клетва, караул, строй се – с пешкирче под мишница на баня в града, дневален при катърите, караул, стрелби, походи, караул… Казвам го накъсо, а то е дълго, дълго. Дописките на „млад войник Найден Вълчев“ излизат във войнишкия вестник веднъж, два пъти, трети път.
Където пиша Беласица, излиза „планината“, където пиша Струма, излиза „реката“. Привиквам с порядките, устава, военната тайна. Моят лейтенант ми показва подновената си лична карта. Там сега пише, че по националност е македонец, а е от Карловско. И нашият батальон е на всеградското събрание на площада, където ораторът е Владимир Поптомов. Македонци сте, казваше конюнктурата.
Така първата година. Че и втората. Моите дописки продължават от време на време да се появяват. Станал съм „дописникът от юг“. Викат ме на съвещание на дописниците в ЦДНА в София. В това време Главно политическо управление на армията създава военно списание. След време ще узная, че е имало предложения да ме прекомандироват там, но капитанът си правел оглушки. Третият път било заповед.
Така в третата година аз се озовавам в редакцията на списание „Български воин“. „Пуснаха ли те най-после – ме посреща главният редактор на списанието полковник Александър Гетман. Има ли къде да спиш?“ Тъй верно, отговарям аз, имайки предвид квартирата на Иван Радоев и Серафим Северняк и съм при другите редактори – доскоро политически затворници, партизани, концлагеристи – сега старши офицери. Сутрин се явявам във войнишка униформа, вечер съм цивилен. Пиша, уча се на редакторска работа. Приятели на списанието са Илия Бешков, Ангел Каралийчев, Никола Мавродинов, Орлин Василев. Светослав Минков броди със зеленото си мастило по редовете на очерка: – Войникът клекна зад храста. Ама не може така, бе, Гетмане, знаем за какво се кляка зад храста. Ама ха! Ламар: – В редакторската работа – гъбарският принцип: – Гъба, в която се съмняваш, не я яж!
Така и третата войнишка година. Броени дни – няма как да не изтекат. Изтекоха. Отпечатвам тук-там по нещичко, търся работа. За коректор в издателство „Народна младеж“ – не стана, за репортер в Радиото – хептен не. Класовият принцип стои на стража навсякъде. След национализацията в живота на довчерашните собственици на тухларните е настъпил коренен обрат. В жилището им до тях е настанено семейство. Принудени са да дадат под наем и гардеробната си стаичка. Наемателят съм аз. Живея вече на „Раковска“ 120. При мен е дошъл Иван Радоев с любимата Кина, говорим, рецитираме стихотворения, аз чета строфи за текезесето и за момичето със зелената забрадка. – Добре звучи, казва Иван, давай нататък. След време съм предложил ръкописа в списание „Септември“. Елисавета Багряна и Блага Димитрова не са очаровани от моята селска тема, „липсва трудовият момент, казва Блага, не бързай, поработи още“. Вмъкнах работния пейзаж, събуждането на къщите, утрото, косачите, полския пъдар, селските каруци и звеноводките, живота на полето…
Сега ръкописът се чете от всички в редакцията.
Една вечер хазайката, примряла от страх, чука на вратата ми: – Търси Ви на телефона Ге-о-рги Ка-ра-сла-вов! Той: – Ти ли си? – Аз съм. – Браво, поздравявам те, много ми хареса поемата ти. И ме обсипа с щедри похвали и хубави думи. С такива ласкави слова върху самия ръкопис бяха се отзовали и Здравко Сребров, и Андрей Гуляшки. И книжка първа на списание „Септември“ в 1956 година се открива с моята „Малка повест“. А безработицата си продължава. Блага ми казва: – Найден, аз бях в Родопите. Каня се да отида пак, сега за дълго – защо не опиташ при нас? Иди при Иван Руж – той е заместник главен редактор. Руж: – Ми, обадете се след седмица. Споменал на Георги Караславов за плахото ми запитване, Караславов рекъл „Този с поемата ли? – Веднага да идва!“
Така аз попаднах сред най-добрите ни писатели, литературен сътрудник в „отдел Поезия“ при Елисавета Багряна. Такъв литературен сътрудник в „отдел Проза“ за белетристика беше Вера Гешева, доскоро била технически секретар на редакцията, водела протоколите. На заседанията присъствали и членовете на разширената редколегия – Георги Цанев, Стоян Загорчинов, Павел Вежинов, Емил Стефанов, Стоян Каролев… Казваха, че Гешева била някаква роднина на Караславов. В „отдел Критика“ бяха Минко Николов, Здравко Петров, после Кръстю Куюмджиев, Стефан Продев, Тончо Жечев, Цветан Стоянов.
„Отдел Поезия“ и „отдел Проза“ бяха стая срещу стая, бяхме на общ телефон. Опознахме се с Гешева, помня как веднъж тя съобщи на заседанието, че се е получил хубав ръкопис от непознат автор, май че млад офицер, за младостта на Енгелс. (1958, „Септември“ кн. 10 – „Фред или пролетта“ Стефан Продев). Така възбуден, аз съобщих за поемата на Валери Петров (1960, „Септември“, кн. 5 – „В меката есен“). Редакционният живот продължаваше. Ние с Вера посрещахме авторите и ръкописите, тя понякога правеше малки паузи, отсъстваше за дни и за повече, че и постъпи в болница. Отидохме няколко души да я видим. На излизане тя някак скритом ми каза „пак ела“. Отидох след дни, след цветята, след „Хайде скоро да се видим в редакцията“ при излизането ми тя измъкна изпод възглавницата си сгънат лист, направен от нея като плик, и ми каза „пази това дотогава“.
Но това „дотогава“ не се сбъдна. Вера не се върна, Вера почина. А пликът остана у мен.
Бях видял малките листчета в него. Те бяха хубави словесни рисунки на високо грамотен човек, пишеше ѝ на Ви, малки експромпти, в които авторът се възхищаваше на нейната младост, на нейния чар. Познавач на френските автори, съобщава, че наскоро е бил в Дания, стилни романтични възхити, пита я защо не е на Световния младежки фестивал във Варшава, радва ѝ се.
А аз какво да правя с листчетата? Познавахме се с мъжа на Вера, с брат му бяхме връстници, и те бяха от словесната гилдия, мисля от печатницата на вестник „Труд“ на „Дондуков“.
Пъхнах плика някъде из книгите си, добавях нови, тръгваха дните, годините, отдалечаването, забравата. Защото все не знаех какво да правя с малките изповеди. Размествах след време и пререждах книги, полици, етажерки. Виждал ли съм ги, не съм ли – просто ги загубих. А си казвах: жилището си не съм сменял цял живот – как така!
И мина бездна време.
В месеците на ковид пандемията, в карантинните дни, когато не можехме да излизаме от къщи, предприех основно преподреждане на претъпканата домашна библиотека. Съкращавах я, отделях книги за подаряване, книги за даване, книги за поставяне на входа на читалище „Алеко Константинов“, на училище „Априлов“, на руския център на ул. „Шипка“, книги за даване на уличните продавачи по улица „Янко Сакъзов“, скъпернически запазвах, безразсъдно изхвърлях, разгръщах всичко книга по книга. И намерих и ръкописната бележка на Никола Фурнаджиев, с която представя мои стихотворения в „Литературен фронт“, и публикувания разговор на Владимир Василев с Димитър Лепавцов, където старият критик казва „Найден Вълчев има Пушкинов стих“… Намерих и бележките на възхитения от Вера Гешева автор. Ето ги – някои са датирани:
Х
1955 г. – Лице на девойка – хубава и нежна, която е обичана и която обича. Светлина в очите, в устните, в бялата кожа. Но за какво говорят леко разбърканите коси?
Х
Епоха – 1955 г., май. Модерен спортсменски тип, с поглед устремен напред – към нови победи. В очите много младост, в облеклото – много багри. Крият ли се някакви тайни зад всичко това? Не знам. Модерната жена няма тайни – и това я отличава от романтиката на ХIХ век.
Х
Краят на XIX век. Героиня на Мопасан – родена за любов, ненаситна в любовта.
Х
Днес сте от края на XVIII век, с времето на Френската революция – хубава, но сериозна и решителна, с вътрешна тревога.
Х
1955 г. – в нашето време. 19-годишна, млада и свежа като пролетта. Човек само едно може да се запита: защо не е заминала на фестивала на младежите във Варшава?
Х
Копенхаген, март 1934 г. Датчанка – северна жена – между хората – сама; копнее. (Наистина я видях в Копенхаген).
Х
30.XI.55. Образ с класическа красота. Ако имах някаква власт над Вас, бих Ви заповядал винаги така да изглеждате.
Х
XVI век – жената се събужда, но още е плаха – не е намерила сили за борба. И в тая плахост е нейното очарование.
Х
1919. Кошмарът на войната е отминал. Жената поглежда свободно напред – тогава се явиха редица много интересни героини у някои френски романисти: смели очи, малко мъжки фасон, дързост при воюване за права.
Х
Обаятелна героиня на Балзак – в размисъл над живота, млада, малко смутена, може би уморена. (Първата половина на XIX век).
Х
Двадесети век. Абитуриентка, след абитуриентския бал – пълна с радостни надежди и млада, млада, млада…
Хубави чувства на предполагаем несигурен естет, листчета, подавани вероятно преди заседанието или по време на разговорите, така – между другото…
От кого? Кой е авторът им?
Предполагах, вече бях почти убеден, че е той, в следващите десетилетия съм общувал с него, нали той ме подбуди да преведа поемата на полския поет Юлиус Словацки, познавах стила му, почерка му, но не съм отварял и дума. Как да отворя, като пликът тогава не беше в ръцете ми, беше загубен. А държеше в себе си такава чиста романтична светла възхита.
Сега пликът го имам, но ги няма съвременниците му. Всички до един. От Караславовия род бяха си отишли и младите, които биха могли да кажат нещо за Гешеви.
Когато Вера почина, в страницата на списанието (1959, кн. 6) Здравко Сребров казва, че е имала дете, но до данни не се добрах. И Анета Караславова не можа да помогне, както и далечният внук от Брюксел. Яви се ново литературно име Гешева, но се оказа, че има само съвпадение на фамилните имена.
И имаме ли право да разкрием чужда тайна, чужда кореспонденция? Основанието е, че в този малък частен случай основен герой в пиесата е голямо име от българската литература: учителят от пловдивската гимназия, преподавателят, асистентът, доцентът, професорът от Софийския университет – академик Петър Динеков. Когато пак е бил самотен, но млад.
Споделих за всичко това с Милена Цанева. Тя също мисли, че любознателният читател с интерес би надзърнал към вълненията на значимо име от нашата книжнина, че би се доловил миг от атмосферата и диханието в „Септември“, че, както го прави Евелина Белчева, някой млад динековед сред книгите и дневниците му би хвърлил око на случая.
Ще предам малките писма на Националния литературен музей, защото са от Динеков, защото сега няма кой друг да го стори и защото още съм тук.
1956–2024
Найден Вълчев е роден през 1927 г. в с. Брестница, Ловешка област. Завършва гимназия в Плевен и право в Софийския университет (1951). Редактор в сп. „Български воин“ и в. „Народна армия“ (1954–1955), в сп. „Септември“ (1956–1983) и сп. „Съвременник“ (1983–1988); главен редактор на сп. „Дарители“ (1988–1989). Председател на Съюза на преводачите в България (1989–1991). Първата му стихосбирка „На южната граница“ е само с войнишки стихотворения от тригодишната реднишка служба в далечен малък гаризон. Следват над 10 други издания за пет десетилетия. В тях авторът пише лирика, превежда славянски поети, сътрудничи на много композитори, които създават по негови стихове песни, маршове, балади.
