Понякога различни културни събития се наслагват така, че изведнъж в главата ти проблясва прозрение, което си е било там, но някак спотаено, притулено, изтласкано.
За мен през този месец май – най-празничният български месец заради вдъхновяващата дата 24 май, се оказа точно такъв проявител – дадох си сметка за нещо, което фоново съм разбирал, но не толкова ясно съм съзнавал. Прозрението е за огромната загуба в интелектуален, емоционален, нравствен и културен потенциал, от който нацията не е могла да се възползва поради 45 години мракобесие, скудоумие, простащина, дивотия. Тези трите и още три пъти по три неблагополучия, сполетели ни след преврата на 9.IX.1944 г., сторват така, че блестящи с качествата си българи сме ги прокудили, за да вложат способностите си другаде, в „чуждата чужбина“.
Съдбата на Стефан Груев ми навя тия нерадостни мисли. Припомни ми я най-напред режисьорът Атанас Киряков с филма си „И в рая има ад“ (2007), който видяхме в кино „Одеон“ в рамките на представяните от „Филмаутор“ значими български кинопроизведения. Филмът на Атанас Киряков е наистина забележителен със способността на режисьора да измъкне от героя най-съкровените му същности, най-искрените му чувства. Получило се е така и със Стефан Груев: виждаме на екрана един човек, който никога не е забравял България, но когото България беше забравила – Боже, какво забравила, направо го бе зачеркнала! – онази, скудоумната България с каскетите, която мислеше, че е вечна и че шаячната ѝ правда ще трае во веки. Не ѝ се получи, но пък изглежда е свършила достатъчно, за да заключи с печал Стефан Груев към края на изповедта си: „Душата на българина е сменена…“
След това прочетох (и представих) книгата на Олга Шурбанова „Късчета свят“ („Жанет 45“, 2023), където също иде реч за деликатния и незабравим Стефан Груев. Олга Шурбанова дълги години е била главен редактор на списанието „Ек“, издание на Комитета за българите в чужбина, и поне в началото на дейността му се е срещала със забележителни хора, напуснали България по различни причини: Милчо Левиев, Райна Кабаиванска, Христо Огнянов, Евгени Силянов, Петър Увалиев, Емма Тахмизян, Жени Заимова, Климент Денчев, Данаил Дамов… Сред тях и Стефан Груев, за когото тя пише с тъга: „Трудно ми е да си представя какво е изпитвал Стефан Груев в края на дните си при мисълта, че единственият му син Пол, израсъл и възпитан в Америка, никога няма да прочете и ред от литературния му архив поне в частта, писана на български, че никога няма да усети аромата на словото и очарованието на стила в онази изповедна книга „Моята одисея“, която нарежда автора ѝ сред най-добрите ни съвременни писатели“. Наистина е тъжно – могъщ интелект, чиято родова линия би могла много да вложи за въздигането на България, гради бъдещето си другаде и така ни оставя на произвола на „фасулковците“, по Пенчо Славейков. Това не е просто загуба, мисля си, това е престъпление срещу родината и национално предателство.
Участта на Стефан Груев е добре известна: син на Павел Груев, началник на канцеларията на Борис ІІІ, той успява да емигрира след нещастните септемврийски събития, за да намери жизненото си поприще далеч от пределите на отечеството. Животът на баща му приключва трагично – разстрелян е по присъда на Народния съд като враг на народа. Майка му, сестра му и брат му са интернирани в Добруджа и споделят тежката на орис на мнозина като тях, принудени от комунистическата измет да съществуват на ръба на оцеляването. По-късно Стефан Груев успява да откупи майка си от народната република, брат му Симеон обаче се връща – нещо неразбираемо за него, „невъзвръщенеца“. Сам признава, че брат му избрал по-трудната съдба. И да, като видим постиженията на Стефан Груев там, на Запад, ще се съгласим: един от водещите журналисти на авторитетния френски вестник „Пари мач“, ръководител на Американското му бюро, интервюирал световни знаменитости като Фидел Кастро, Мерилин Монро, Вернер фон Браун, автор на бестселъра „Проектът „Манхатън“ за създаването на атомната бомба, на биографията на Борис ІІІ „Корона от тръни“ и на още шест книги на френски и английски, сред които и вече споменатата „Моята одисея“. Една съзидателна енергия. Той сам казва (за работната атмосфера в „Пари мач“): „Всяко препятствие се превръщаше в стимул, всяко затруднение се възприемаше като подтик“. Колко различно от днешните мрънкалници, наши съвременници и сънародници, които от девет дерета ще донесат вода, за да ти обяснят защо това едно няма да стане, а другото друго е изобщо невъзможно. Наистина сменена душа…
Разбира се, може да ми се възрази, че и днес от България си отиват достатъчно хора, тръгнали да дирят поминък и достоен живот извън пределите ѝ. Да, съгласявам се, вярно е, но това е имиграция от съвсем друг тип – ако Стефан Груев влиза в редакцията на „Пари мач“, „български емигрант без никакъв ценз“, но с култура, с езици, с финес, днешните наши търсачи на щастие са си чиста проба гастарбайтери – мият чинии, гледат възрастни хора, работят в непрестижни и без никакви перспективи за развитие сфери. Слава Богу, постепенно се нароиха и други – младежи и девойки, учещи в чужди университети, които обаче си идват и влагат познания и енергия в строителството на съвременна България. Ситуацията прилича на онази от края на ХІХ–началото на ХХ век: едни наши съграждани заминават за Америка, за да не се върнат никога (такива са например родителите на Стефан Димитров, сътрудника на Диего Ривера, на чийто първороден син кръстница е Фрида Кало), други учат в чужбина, за да се върнат и да влеят наученото в полза на родината. Докато след преврата през 44-та няма такова нещо: нали точно тогава в речника влиза думата „невъзвръщенец“, макар че, ако питате мен, по-вярно би било неологизмът да е „недопущенец“, тъй като властта е, която не допуска в България обявените за идеологически врагове. И по този начин – отново подчертавам – лишава страната от умни, кадърни и можещи люде.
Където мине комунистически крак, трева не никне, само бурен. И затова днес ни е толкова трудно, буре(но)носно трудно…
