Пътят към Превала

Пътят към Превала
  • Written by:  classa.bg***
  • Date:  
    31.03.2023
  • Share:

В началото и този път е Словото – публикуваният във в. „Труд” през септември 2019 г. очерк „Балканско село брани с артилерия ниви и градини”, в който журналистът Любомир Йорданов, дългогодишен кореспондент на всекидневника за област Монтана, разказва как жителите на село Превала се борят с градушките, възправяйки се срещу тях и изпращащия ги Гръмовержец с пиратки, брадви и пушки…

 

 

Михаил Мелтев (ММ): Не знаех как от този очерк ще стане филм, но в него имаше история – забавна, реална, но и мистична, която пожелах да разкажа с помощта на изразните средства, характерни за моята професия – кинорежисурата. Да я разкажа посредством движещи се образи, простичко, разбираемо за съвременния урбанизиран българин. Представях си героите от графиките на Йордан Радичков, черешови топчета и балканджии като Боримечката, които гороломно плашат градушката с див рев, гръм и трясък…

Петър Кърджилов (ПК): Михаил Мелтев е роден през 1954 г. в Тополовград, завършва английската гимназия в Пловдив, следва кинорежисура в софийския ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов” (днес НАТФИЗ) – в класа на Янко Янков, чийто асистент тогава е по-сетнешният проф. Иван Ничев, оказал силно влияние върху своя ученик с принесеното от Полша „морално неспокойство”. През 1980 г. довчерашният студент започва работа в Студията за игрални филми (СИФ) „Бояна” като асистент-режисьор на Борислав Шаралиев („Ударът”, „Борис I”) – впечатляващ със своята „вътрешна организация” и педантизъм, оставайки същевременно „скрито чувствителен”; на изключителния професионалист Христо Христов („Събеседник по желание”, „Новите художници”); чиракува при менторите си Янко Янков („Адиос мучачос”) и Иван Ничев („Бумеранг”, „Балът на самотниците”).

 

 

 

Заинтригуван от историята за странните обитатели на Превала, Михаил Мелтев, когото ще си позволя да наричам Мишо, защото се познаваме отдавна – със сигурност от 1976 г., когато като състуденти бяхме заедно на есенна бригада в Петрич, влиза във връзка с журналиста Любомир Йорданов, въвлича в авантюрата оператора и продуцента Иван Тонев, пали скромната „Тойота Ярис” и „в едно мразовито януарско утро” потегля към Монтана…

ММ: Студ, мъгла и… нищо от онова, което разправят за Северозапада, представяйки го за някакво изключение. Нищо не го отличава от останалата част на България – изоставени сгради, обрасли с бурени пътища, лоша маркировка, както навсякъде из родината, но не по-зле. Всред мрак, ловко избягващ „близки срещи” с арогантните ТИР-ове и със замръзнали чистачки все пак се добрах до Монтана, където на бензиностанция при входа за града се срещнахме с Любо [Любомир Йорданов] – той ме позна, аз него не. Оставих колата и тръгнахме за село Превала – през наистина мразовито утро, покрай заскрежени дървета и храсти. Срещнахме бившия кмет на Превала Иван Вълчаров в едно задимено кафене – студено, бедно, неприветливо. Мярнах едного с широкопола каубойска шапка – той после стана персонаж в сценария, нарекох го Тодор Качамака, ала истинското му име във филма е Емо или „бака Мишо”. Очаквах да видя някакви хора, приличащи или поне напомнящи саморъчните Радичкови илюстрации на „Свирепо настроение”, „Суматоха”,  „Януари”, „Всички и никой”. Пълно разочарование – това село по нищо не се отличаваше от кое да е друго село в България. Поне на пръв поглед. Нямаше Радичков, нямаше Боримечката, да не говорим за хранещите се с кукуруз бели вълци от Турну Магурели… Тогава се запитах: къде съм тръгнал. На какво се надявам? Но бе късно да давам „заден ход”, прекалено много хора вече бях ангажирал…

ПК: Превала е село в Северозападна България, област Монтана, община Чипровци. Притиснато е между планините Широка (част от Предбалкана) и Язова (Западна Стара планина), от която извира река Огоста и по чието било минава границата със Сърбия. Районът е рядко населен и див, ала скалистият му пейзаж е изумително красив и наподобява величествените гледки, предлагани от класическите уестърни. Не случайно през 1970 година тук бива заснет филмът „Оцеола” с участието на Гойко Митич, известен у нас като Бате Гойко. Жителите на Превала се самоопределят като торлаци (турлаци) – етнографска група, която не говори нито на чист български, нито на чист сръбски. Торлашкият край се слави с вековните си гурбетчийски традиции – допреди Втората световна война в село Превала не е имало семейство, което да е нямало поне един свой представител в Щатите или Канада.

 

 

 

ММ: Обезсърчен от видяното, реших да се оставя на случая. Иван Вълчаров ни заведе в добре подредения си дом, където дълго разказва за миналото и настоящето на селото, за себе си, за легендарните местни чешити, за турлаци и караконджули, за иманяри и хаймани, за хайдуци и хайдути… А неговият изказ е особен – смесица от непрестанни шеги и насмешки, от ирония и самоирония, бликаща от бистър извор изпод як корен, която обаче затруднява непредубедения слушател да отличи закачката от сериозното в разказа му. И точно това ми допадна. Час по-късно Иван Вълчаров ни качи над селото, което изглеждаше като замръзнала приказка – бяло, вледенено, скрило се в ръкавите на реките Огоста и Левица. Може би тъкмо тогава изпод налегналото ме разочарование се промуши смътната идея за една зимна приказка – видение, което по-скоро ме стресна, защото в онзи момент аз само слушах, гледах и не разсъждавах…

Поехме по „туристическата пътека” – гордостта на вече бившия кмет, който ни возеше в иначе нелошия си джип по път, чиято неравност буквално ме разглоби. А Иван Вълчаров не спираше да говори. Не спираше своята безкрайна приказка, съшита от различни теми, от турлашки фантазии и действителни истории, населена с различни персонажи, обитаващи различни времена и епохи… Всяка местност, всеки дол, всяка скала за него бе нещо живо, бе свързано с някакъв спомен, имаше своя история… Това бе Превала – съвкупност от истории. А както казваше моят колега и приятел Влади Киров [сценарист на три от документалните филми на ММ], когато работехме върху нашите исторически, а и не чак толкова исторически проекти – „ние не сме историци, а разказвачи на история”…

И тогава, слушайки Иван Вълчаров, осъзнах – този човек обичаше селото си, обичаше тези сурови места, планината, баирите, върховете… Само това достигна до мене – едно-единствено, но истинско нещо, което обаче бе достатъчно да ме увлече по още неосъзнатата идея да опитам най-сложния разказ – този за любовта на хората към родното място. Сложен, труден, защото лесно подвежда към банални препратки и школски щампи, защото не поднася сензация, в него няма нищо „жълто”, не предизвиква скандал, дори бегъл интерес не буди…

 

 

 

ПК: След първото си пребиваване в Превала, тъй разочаровало го с разминаването между предварителните му представи и видяното, че той дори не смогва да се срещне със „селската артилерия”, Мишо се прибира у дома. Прослушва многократно записите на кметския разказ, звучал тъй оригинално и достоверно на местна почва, ала оказал се вряща амалгама от множество цитати от книги и филми. Така въз основа на разговорите с Иван Вълчаров и баба Цвета Костина – сладкодумна разказвачка, омайваща младо и старо със своите „турлашки приказки за лека нощ”, чиито главни герои са караконджули и самодиви, горяни и предатели, дядовци, емигрирали в Америка, Мишо спретва литературната основа за бъдещия си филм. Толкова е разочарован от текста, предлагащ според собствените му думи „гъдел и щампосани представи”, че го зарязва, имплантирайки във втората част на сценария вестникарския материал на Любомир Йорданов, като само леко го „пипва”, за да избегне разностилието. Крайният резултат е „стандартен проект за чешити-турлаци от забутано село, които отстояват живота си”. Именно тази „стандартност” се оказва слабостта, но и силата на проекта, който през февруари 2020 г. пропада при първото си кандидатстване за финансиране от страна на Националния филмов център (НФЦ), но само точка-две не му достигат, за да премине бариерата. Второто участие – през август същата година, за което настоява продуцентът Иван Тонев, е успешно, след като Михаил Мелтев преработва сценария. По план снимките трябва да започнат веднага, но ковид-кризата ги забавя.

ММ: Когато през март и април 2021-ва режимът се поотпусна, бях толкова неподготвен, колкото и преди. Първоначално реших да проследя кръговрата на времето, да фиксирам посредством повтарящи се кадри смяната на четирите сезона – символи на цикличността на Колелото на живота, като за целта дори нахвърлих един план – смес от интелектуални предразсъдъци, литературни наслоения и „стари хватки”.

Първият снимачен ден, лятото вече бе настъпило, беше пълен „блокаж”. Любо трябваше да подготви хората, да информира кмета, да потърси персонажи, при които да ни заведе. Те, от своя страна, естествено, се бяха престарали – телевизия идва, не е шега работа. Хорът от баби беше налице – опекли питка, донесли сиренце, сгрели ракийка… в 8.30 сутринта! Джипът на общината – запален на площада, гори от мерак да ни отведе на пътеката. Кметицата – в кабинета, чака ни за интервю. Казваме на бабите, че ще ги снимаме следобед, те не щат – тогава си почивали! Щат не щат, тръгнахме. Вървим пеш, изминахме 5–6 км, че и отгоре, изкачихме връх Посерко, възвисяващ се над селото… Лично аз „изнесох” моите 120 кила бая трудно! Не зная колко е висок тоя Посерко, но ми се стори по-висок от Еверест. Затова пък Иванчо Тонев тичаше като козле най-отпред… И точно най-отгоре, на най-високото място, камерата се счупи. А резервна нямахме. И… хайде обратно. Иван и Миро, Благомир Алексиев е колегата, който осъществи звукозаписа на терен, а впоследствие и звуковата картина (саунд-дизайна) на филма, тръгват за София, ние с Любо оставаме да ги чакаме в т.нар. хотел – вероятно бившата административна сграда на „Наркооп”-а или ТКЗС-то. Както и да е – на другия ден в късния предобед пристигна поправената камера, с която снимаме бабите. Те чакат да им кажа какво се иска от тях, но аз блокирам. С две думи – всичко върви точно като в първи снимачен ден, белязан от хазартни действия, бъркотия и хаос. Речено накратко – киноснимки!

ПК: През 1982 г. Министерският съвет на НР България приема прословутото 22-ро постановление, стимулиращо заселването на млади наивници в най-изостаналите и пустеещи краища на страната. Така се ражда утопичната идея за „Републиката на младостта”, подплатена от реалните финансови средства, излети от държавата в програмата „Странджа–Сакар” и то най-вече в нейната „свирка”. С част от тези пари бива възродена дейността на Експерименталната киностудия към Кабинета на младите при Съюза на българските филмови дейци (СБФД). Там Михаил Мелтев се запознава и сприятелява с все още зелените кинаджии Андрей Алтъпармаков, Влади Киров, Иля Акьов… Там среща изключителния кинематографист, утвърдения документалист и обаятелна личност Юлий Стоянов, завършил кинорежисура в Чехия около Пражката пролет, „опора за млади, различни и разномислещи”. Там прави първата си сериозна авторска заявка, осъществявайки своя дебют в документалното кино със „Сакарци” (1986) – филмов разказ за родния му Сакарски край. Членовете на ЦК на ДКМС, очаквали да получат лъскав филм, възхваляващ бляскавите постижения в резултат на постановлението, остават разочаровани. Така „Сакарци”, чийто редактор е Влади Киров, се оказва в центъра на противоборството между „комсомолците”, които се чувстват „очернени” с техните „бели парици”, и несръчните бунтари от Експерименталната киностудия. В резултат на това противопоставяне плахо пристъпващият в попрището на самостоятелното творчество режисьор получава Голямата награда на Фестивала за дебютни творби на млади автори „Южна пролет” в Хасково. Освен това „Сакарци” донася на своя създател и почетен диплом от Фестивала на българското късометражно и документално кино в Пловдив.ММ: И тогава, на другия или на по-другия подиробед след първия снимачен ден, стана чудото! Тогава ни заведоха до реставрираната от зъболекаря Живо Дабин воденичка (изкопана сякаш от приказка на Братя Грим), пълна със свирки-самоделки (негова направа). Цяла изложба. С една от тях Живо изсвири, а после и изпя песента за воденичката, мелеща царевичка, чийто припев е: „Няма, душо, страшно!”. Тук му е мястото да призная, че за мен филмът е чувство, изразяващо се посредством музика. Влюбването в повечето ми филми идва с някаква музика, с някаква мелодия, която се надявам да зарази по същия начин и публиката – та нали в крайна сметка режисьорът е първият зрител. В „Превал” влюбването дойде, когато срещнах Живо Дабин. Неговата песен ме накара да усетя филма. Още не знаех за какво точно ще разказва той, как ще го разказва, но усетих емоцията у тоя призив за оптимизъм, бликнал сякаш от нищото.

 

 

 

Така започна всичко – с тази елементарна мелодия, изпята с лекотата на подсвиркване с уста, изпята естествено като дъх, като дихание. Тя ми даде куража, че ще стане филм. Защото бе родена от вярата в оцеляването, защото зовеше да я караш напук на несгодите, да се погрижиш сам за себе си, а не да чакаш наготово, не да хленчиш и да се оплакваш типично по нашенски. Да я караш дори напук на природните стихии – вадѝ пиратките, зареди пушката и се възправи срещу градушката! Нека те плашат с караконджули, вили и самодиви – ти върви напред, повикай надеждата, иронизирай неволята.

И работата потръгна някак – съпроводена от страхове и напрежение, но тръгна. С Любо интуитивно опипвахме в тъмното, опитвахме варианти на персонажи, случки, събития, търсехме противоположни характери. Някъде успявахме, някъде се проваляхме. Ходихме да снимаме три пъти – през април, в началото на август и през септември (за първия учебен ден). Някои от местата, набелязани за „матрица” на сменящите се сезони, бяха тъй обраснали и запуснати, че не успяхме да ги познаем – какъв кръговрат, каква въртележка на живота? По-късно, при монтажа, направихме по-елементарни, но разбираеми пролет, лято и зима. Есен през 2021-ва просто нямаше – от сушата листата пожълтяха през септември и в края на октомври окапаха – за ден-два, преди да се усетим. Но пък успяхме да снимаме още веднъж през зимата, след като материалът бе набъбнал в един протяжен, дълъг, тричасов вариант… Колкото до моите илюзии за документирането на Радичковите прототипи, персонажи, светоглед – забравихме ги. Дотолкова, че дори пропуснах да попитам библиотекарката Васа дали го е чела, дали го четат хората от оня край и ако го четат, какво мислят за него?

 

 

 

ПК: В Киноцентъра Михаил Мелтев чиракува, но и израства професионално – от асистент става кинорежисьор, сетне – режисьор-постановчик. Като такъв дебютира с игралния филм „Бързо, акуратно, окончателно” (1989) – абсурдна черна комедия, чийто протагонист (в ролята Кирил Варийски) се опитва да докаже, че е жив, след като бюрократичната машина го обявява за мъртъв, издавайки смъртен акт, в който вместо името на покойната баба на главния герой бива вписано неговото! Тази пародия на административните нрави и институции не впечатлява особено публиката, но пък определено уплашва киноначалниците, макар че полъхът на „вятъра на промяната” вече предвещава надигането на „нежната революция”… Едни харесват филма, квалифицират го като „шедьовър” и му връчват специалната си награда – организаторите на кинофорума „Умбриафикшън-91” в Италия, други го смятат за недоразумение и не му досаждат с покани за фестивални участия на родна почва, аргументирайки се с многобройните му недостатъци и дефекти, превърнали се в негова „стилистика” и „запазена марка”. Единствено Българската национална телевизия (БНТ) го излъчва – десетина години след създаването му! За Мишо обаче „Бързо, акуратно, окончателно” се оказва съдбовен, защото го запознава с „дълбоко религиозната” Свобода Бъчварова – сценаристката на филма, уникална личност, дала пътен лист в киното на не едно значимо име, морална опора за не едно значимо произведение в киното ни до 1989 година. Кино, чиято идеология, мироглед, изразни средства, естетически вкусове, технология, клишета, щампи рухнаха за броени дни. Всичко трябваше да се преоткрива отново, кинаджиите трябваше да пренастроят сетивата си, за да уловят новите трептения в нагласите на публиката, да преосмислят езика и стила си, да потърсят модерни послания… СИФ „Бояна” съкрати служителите си, сред които бе и Мишо, за когото настъпиха десет, че и повече години на безфилмие…

 

 

 

ММ: Снимам бързо, но монтирам бавно, нямам филм, в който монтажният период да е по-къс от 3–4 месеца. Това е така навярно защото многократното въртене и премонтиране освобождават материала от баласта, отсяват ненужното, остава най-въздействащото и разказът тръгва сам, върви без моя намеса. Боря се с материала, докато не го надвия, след което той ме повежда, сам тръгва в някаква си негова посока – „своенравие”, срещу което аз вече нямам нищо против. И в работата ми върху „Превал” бе така – след многото промени и варианти настъпваше момент, в който разказът вече не ми доскучаваше. Тогава проумявах, че това е скелетът, върху който трябваше не само да оформим филма, но и според който да подберем музиката, изтичаща от изображението – звуците, издавани от прехвърлящите сеното, се подреждаха в тонове така естествено, както се ражда народната песен, вършеенето на сноповете преливаше в брас-ритъм, стъпките – в барабан, кокошките крякаха в ритъм с музиката на Бетовен… Музиката и звука винаги съм смятал за компонент, равностоен на картината, коментиращ я на места, допълващ я на други, иронизиращ я на трети – както е иронично отношението на персонажите към собствения им живот. И така, лека-полека, настъпва онзи момент, в който визуален разказ, монтажни фигури, звук и музика се сливат в едно цяло. И тогава става филмът. Дано се е получило така и с „Превал”.

ПК: Останал без работа, Михаил Мелтев не се предава, а търси изход от ситуацията: превежда, работи в строителството, става дори началник – през 1993–1994 г. самият Хачо Бояджиев, генералният директор на БНТ – единствената по онова време телевизия, го взема за изпълнителен директор на медията. Ала на Мишо далаверата не му иде отръки и поради това започва да преподава – телевизионно продуцентство и масови комуникации в НБУ, продуцентство и мениджмънт в електронните медии в СУ „Климент Охридски” (Факултета по журналистика), мениджмънт в екранните изкуства в НАТФИЗ… Специализира в Щатите и Великобритания (BBC Cardiff), написва книгите „Телевизионен продуцент” (НБУ, 1999), „Телевизията – културна индустрия” („Титра”, 2007) и „Кино и електронни медии” (НБУ, 2012), става доктор (в Института по изкуствознание на БАН), доцент (1998), професор (2012)…

Новият век му носи стар късмет – Мишо се връща към това, което най-добре умее – снимането на филми. Режисира две игрални телевизионни новели за БНТ: „Търси се екстрасенс” (2001) – пародия на мутренските времена, и „Чуй звездите” (2003) – „високочувствителна” мелодрама по разказа „Слепият гъдулар” на Ангел Каралийчев; постановчик е на документалните: „Г-н Гладстон и българите” (2010), „Вляво от пътя Лондон–Калкута” (2011), „Приказки от Балканите” (2015), „Братя Георгиеви: Евлоги и Христо” (2019), за да дойде „Превал” (2023). Влади Киров е автор на текста на първия от документалните филми, на следващите три е сценарист, петият му е посветен – заради приятелството, заради „безкрайните сладки приказки” на водка с него, заради това, обяснява Мишо, че „Влади, въпреки цялата си сприхавост, обичаше човека, обичаше персонажите, за които правехме филми”…

ММ: Като споменах за „персонажите”, ми се дощя да кажа нещо и за тези от „Превал”. По време на снимките се стремях да „изтръгна” от тях всичко, което успея, да проникна колкото се може по-дълбоко в душите им, да се доближа до същността им. Монтажът изчисти излишното, неразбираемото, сложното, направи персонажите достъпни и ясни – но този техен екранен образ няма много общо с реалния човек. Както и колективният филмов образ на селото няма много общо с реалното село. Човекът наистина се оказа непознаваем! Начинът на мислене на Живо Дабин например на моменти се оказва парадоксален, защото по особен и може би радичковски начин осмисля явленията и одухотворява мъртвата материя. Филмовият разказ обаче изхвърли тази негова черта като ненужна. Иван Вълчаров – дейният кмет, женкарят, майтапчията тръгна по пътя на религията – в момента вече е свещеник на селото. Но и това отпадна – разказът просто „не го искаше”. Така хората се превърнаха в типажи: Вълчаров стана дейният зевзек, Живо Дабин и жена му – давещи общата болка в безкраен труд, Емо – тарикатът-безделник, Васка Библиотекарката – всеотдайната баба… Останалите също – селяни без село, учител без училище, стар ерген без избор… Така в „Превал” присъства по-скоро авторското внушение за персонажите, основано върху истински, реално съществуващи хора… Така филмът, уж документален, стана субективен, избирателен. Изкушавам се да мисля, че по-скоро е документ за времето, отколкото дословно отражение на събития, факти, образи. Че представя по думите на Хичкок: „действителност, от която сме изтрили скуката на всекидневието”.

 

 

ПК: Може ли да прецениш къде е мястото на твоите филми в цялостната картина на документалното ни кино, а конкретно за „Превал” да посочиш какъв е приносът му, казва ли нещо различно от събратята си, има ли нещо, по което се различава от тях?

ММ: Винаги съм си мислел, че това е работа на филмовите критици и кинотеоретиците. Кое го различава? Може би поетиката, приказният елемент в документалната стилистика, емоцията? Поне аз съм се стремял в тази посока. Сравнени с това, което днес наричаме „модерни филми” (документални или художествени), които определено се харесват на публиката, моите филми са безнадеждно остарели. Предпочитам емоцията пред модерността. Обичам героите си, вярвам в тях, гледам оптимистично на тяхното бъдеще. Трудно възприемам филми, в които авторите се присмиват, недолюбват или дори ненавиждат героите си. Не мога да правя филм, ако не вярвам в това, което правя. Смятам, че хората не заслужват ненавист, ненужно е постоянното отрицание и черногледство. То може би е резултатен коректив в общество с безспорни общи цели, ценности и вяра, добре самоорганизирано. Българското общество все още не е такова. Ние, българите, все още газим всред подозрителността, отчаянието, разцеплението, взаимната омраза… Понякога дори се чудя – как все още живеем заедно? Ние все още търсим себе си, търсим нашия изгубен идеал. Отчаяният човек не се нуждае от още отчаяние. Нужна му е вяра, нужна му е надежда. Затова се обръщам към хора, които търсят изход, които намират изход, които вярват в изхода… Това навярно ме различава от онези колеги, които обслужват модни теми, които подбират сюжети и образи така, че да се харесат на арбитрите от фестивалните журита, които пък, от своя страна, лесно обосноват своите решения и разпределението на отличията.

Има и друго – това е моето любопитство. То ме подтиква да се стремя всеки мой филм да носи някакво познание. Да науча нещо важно, след като го видя. Ето защо проучвам дълго време темите, образите и обстоятелствата около филма. За мене правенето на кино е пътешествие в света на познанието, в нов свят, който ще се роди ведно с филма. Но първо трябва да го изучиш из основи, да проникнеш в него, за да може, когато въведеш там зрителя, да му го обясниш по възможно най-интересния начин…

Честно казано, сметка за филма, който съм искал да направя, си давам ясно едва след като го завърша.

 

 

 

ПК: Аз пък, чак след като го гледам. Гледах „Превал” и го харесах – заради споменатите персонажи, заради героите, заради хората в него… В които няма нищо изключително – уж обитаващи Дивия Северозапад, а цивилизовани; уж прости селяни, а природно интелигентни и с висше образование (мнозина от тях); уж притиснати от планините, а широко скроени в мисленето; уж затворени в къщурките си, а обиколили (повечето от тях) света; уж торлаци, а говорещи по-чист български език от някои столичани; уж населяващи най-бедните краища на Европейския съюз, а съградили чорбаджийски къщи… Обикновени хора, понесли върху крехките си плещи несгоди и лични драми, малкото радости и големите си надежди, вървящи по житейския друм, упътени напред и нагоре – към Превала, след който пътят започва да се спуска надолу, а вървящите по него очакват той да стане малко по-лек и по-равен… Макар че Сизиф е на различно мнение по въпроса!

Като един от премиерните документални филми, избрани да представляват българското кино на 27-ия международен София филм фест (16–31 март 2023), „Превал” ще бъде показан в София за първи път на 30 март 2023 (четвъртък) от 18.30 ч. в Дома на киното.

 

Петър Кърджилове писател фантаст, журналист и киноисторик. Роден е в Стара Загора през 1950 г. В периода 1980–1990 г. е редактор в Българската национална филмотека, главен редактор на списание „Фантастика“ (1990–1991), отговорен редактор в издателство „Златното пате“ (1992–1997), експерт в Националния съвет за радио и телевизия (1998). Автор е на книгите „Орбитата на Сизиф“ (1987), „Призрачен цикъл“ (1989), „Не обиждайте мафията!“ (1996), „Звездни детективи“ (1999), „Основание за смърт“ (2005), „Светлопис за Илинден“ (2009), „Кинохроники, заснети в Македония по време на три войни (1912–1918)“ (2018) и др.

 

 

 

Станете почитател на Класа