Издателство „Колибри“ предлага на ценителите на творчеството на Октавио Пас, големия мексикански писател, поет, дипломат и носител на Нобелова награда за литература, сборник с отбрани есета в превод на Анна Златкова. Художник на корицата е Кирил Златков.
От огромното и многостранно есеистично творчество на Октавио Пас в „Избрани есета“ (съставителство, превод и бележки: Анна Златкова, 472 стр., цена: 28 лв.) са представени негови размисли върху поезията в диалог с големи поети като Блейк, Колридж, Новалис, Бодлер, Рембо, Маларме, върху поетическия опит като откровение за изначалната същност на човека, върху поезията на Фернандо Песоа и идеите на Андре Бретон, разсъждения за предколумбовото и съвременното мексиканско изкуство, за срещата и сблъсъка между цивилизациите, своеобразието на испаноамериканската литература, предкортесовата и колониалната история на Мексико, националната идентичност, душевността на мексиканеца.
Рядко в испаноезичния свят някой е обхващал с такава широта както Октавио Пас различните страни на световната култура и е разсъждавал с такава дълбочина върху проблемите, противоречията и трагедиите както на миналото, така и на своето време. Рядко някой е успявал да постигне такова равновесие между критическа строгост и поетическа интуиция, между мисъл и страст. Съвсем не би било преувеличение да се твърди, че есеистичното творчество на Октавио Пас, неделимо от неговата поезия, се числи към онези литературни произведения, които по думите на самия мексикански поет „успяват да отговорят на онези въпроси, които смътно, без да успее ясно да формулира, си задава всеки човек“.
Октавио Пас (1914-1998) е виден мексикански поет и есеист, една от най-ярките фигури в латиноамериканската литература на XX век, носител на Нобелова награда (1990),награда „Сервантес“ (1981) и награда „Алексис дьо Токвил“ (1989). Запознава се с литературата от ранна възраст под влиянието на дядо си и неговата библиотека с класически произведения и модернистична литература. През 20-те открива европейските поети Херардо Диего, Хуан Рамон Хименес и Антонио Мачадо, които оказват влияние върху първите му творби. На 19-годишна възраст издава първата си стихосбирка „Luna Silvestre“.
Пас се дипломира през 1937 г., след което помага при основаването на училище край Мерида в Юкатан. Там той работи върху поемата „Между камъка и цветето“, посветена на мексиканските селяни. През 1943 г. заминава да учи в Университета в Бъркли, САЩ, а две години по-късно постъпва на дипломатическа служба и до 1962 г. работи в посолството на Мексико във Франция. През 1950 г. публикува „Лабиринтът на самотата“, задълбочено изследване на мексиканската идентичност. През 1962 г. е назначен за посланик в Индия, където завършва няколко книги.
Завръща се в Мексико през 1969 година. През следващите години пише и чете лекции по латиноамериканска литература в няколко университета в САЩ като гостуващ професор. От 1971 до 1976 г. издава списание „Plural“, а от 1976 г. до смъртта си – „Vuelta“, и двете посветени на изкуството и политиката.
- За представяне на книгата по радио и телевизия – This email address is being protected from spambots. You need JavaScript enabled to view it. (Анна Лазарова, 884 977 027)
- За допълнителна информация, откъси и други материали - This email address is being protected from spambots. You need JavaScript enabled to view it. (Юлия Петкова, 899 330 444)
- За получаване на книгата по куриер или от книжарницата на ул. „Иван Вазов“ 36 - colibribooks@colibri.bg(Деси Димитрова, 885 425 562)
Октавио Пас - „Избрани есета“
Из есето Поетическото откровение
Религията и поезията се стремят да осъществят веднъж завинаги онази възможност за битие, която сме и която е присъщият ни начин на битие; и двете са опит да се приеме онази другост, която Мачадо нарича „същностната хетерогенност на битието“. Поетическият опит, подобно на религиозния, е смъртен скок: промяна в природата, която е и връщане към изначалната ни природа. Под похлупака на мирския или прозаичен живот нашето битие внезапно си спомня за своята изгубена идентичност; и тогава се появява, изплува онова друго, което сме. Поезия и религия са откровение.Но поетическото слово не се нуждае от божествения авторитет. Образът е самодостатъчен и не е необходимо да прибягва нито до рационални доказателства, нито до намесата на една свръхестествена сила: това е откровение за себе си,което човекът разкрива на самия себе си. Религиозното слово, напротив, се стреми да ни разкрие една тайна, която е по определение нещо извън нас. Това различие прави още по-смущаващи сходствата между религия и поезия. Как е възможно, след като изглеждат родени от един извор и се подчиняват на една и съща диалектика, да се разделят и да се материализират накрая в непримирими помежду си форми: от една страна, ритъм и образ; от друга – ритуал и теофания? Дали поезията не е някакъв израстък на религията, или пък смътен и мъгляв първообраз на свещеното? Дали религията не е превърнала се в догма поезия? Изложеното в предишната глава не ни дава достатъчно основания да отговорим убедително на тези въпроси.
За Рудолф Ото свещеното* е априорна категория, съставена от рационални и ирационални елементи. Рационалните елементи включват идеите „за абсолютно, съвършенство, необходимост и същност – а и за благото като обективна и обективно задължителна ценност, – които не изхождат от никакво сетивно възприятие [...]. Тези идеи ни принуждават да излезем от сферата на сетивния опит и ни насочват към онова, което, независимо от каквото и да било възприятие, съществува в чистия разум и представлява изначална предразположеност на самия дух“. Признавам, че априорното съществуване на такива идеи като съвършенство, необходимост или благо не ми изглежда толкова очевидно. Не разбирам и как може да представляват изначална предразположеностза нашия разум. Безспорно би могло да се твърди, че подобни идеи са един вид тежнения, вътрешно присъщи на съзнанието. Но веднъж оформени в някакво етическо съждение, те отхвърлят други етически съждения, които имат претенцията да въплъщават със същата строгост и безусловност подобен стремеж към благото. Всяко етическо съждение отхвърля останалите, а в известен смисъл и онази априорна идея, на която се основават и на която самото то се опира. Всъщност не е необходимо да се спираме на този въпрос, надхвърлящ границите на това есе (да не говорим за много по-тесните на моята компетентност). Дори ако такива идеи наистина предхождат възприятието или неговите интерпретации, как може да знаем дали действително са основополагащ елемент в категорията на свещеното? В свръхестествения опит няма и следа от присъствието им, нито пък са много религиозните схващания, върху които са оставили отпечатък. Идеята за съвършенство, разбирана като рационално a priori, би трябвало да влияе непосредствено върху представата за божество. Фактите по-скоро опровергават това предположение. Религията на ацтеките ни показва един бог – Кецалкоатл, който отстъпва и греши; подобни примери ни дават както гръцката религия, така и други вярвания. Идеите за благо и необходимост пък задължително се допълват от представата за всемогъщество. Самата ацтекска религия ни предлага смущаващо обяснение за жертвоприношението: боговете не са всемогъщи: за да поддържат космическия ред, те се нуждаят от човешката кръв. Боговете движат света, но кръвта движи боговете. Няма нужда да се умножават примерите – самият Ото се е погрижил да уточни твърдението си: „Рационалните предикати не изчерпват същността на божественото [...], това са същностни, но синтетични предикати. Какво точно представляват, може да се разбере само ако се разглеждат като признаци на един предмет, който в известен смисъл им служи за основа, но е недостъпен за самите тях“.
Преживяването на свещеното е отхвърлящо преживяване. Или по-точно – преобръщащо. Изкарване навън на вътрешното, тайното, показване на дълбините. Демоничното, ни казват всички митове, пониква от центъра на земята. То е откриване на скритото. Същевременно всяко изваждане наяве означава разрив във времето или в пространството: земята се разтваря, времето се разцепва и през раната или отвора виждаме „другата страна“ на битието. Именно това разделяне на света на две,което ни разкрива, че творението се крепи върху бездна, предизвиква световъртеж. Но в стремежа си да подреди своя опит, превръщайки изначалния ужас в понятие, човекът побързва да подчини виденията си на своеобразна йерархия. Не е неоснователно да обясним с това действие произхода на дуализма, а следователно и на така нареченитерационални елементи. Някои от компонентите на опита се превръщат в атрибути на нощното или гибелно проявление на бога (разрушителната страна на Шива, гневът на Йехова, пиянството на Кецалкоатл, северният лик на Тескатлипока и т.н.). Други елементи се свързват със светлия му образ, слънчевата или спасителна страна. В някои религии дуализмът е още по-радикален и богът, двулик или с двойствени проявления, отстъпва място на самостойни божества – на княза на светлината и княза на мрака. Накрая чрез очистване или пречистване страшните елементи в опита се отделят от образа на бога и подготвят въдворяването на религиозната етика. Но каквато и да е моралната стойност на религиозните предписания, няма съмнение, че те не представляват дълбоката същност на свещеното и не произтичат от едно чистоетическо прозрение. Те са плод на рационализиране или пречистване на изначалния опит, което се извършва в по-дълбоки пластове на битието.
Ото обосновава така предходността и първичността на ирационалните елементи: „Идеите за нуминозното и съответстващите им елементи са също както рационалните абсолютно чисти идеи и чувства, при които намират точно приложение признаците, сочени от Кант като неотменими за чистото понятие и чистото чувство“. С други думи, това са идеи и чувства, предшестващи опита, които обаче съществуват само в него и само чрез него може да бъдат възприемани. Освен теоретичния и практическия разум Ото постулира съществуването на една трета област, „която е нещо по-високо или, ако щете, по-дълбоко“. Това е областта на божественото, святото или свещеното и именно на нея се основават всички религиозни концепции. И така, свещеното е израз на една вродена у човека предразположеност към обожествяване. Става дума за нещо като „религиозен инстинкт“, притежаващ съзнание за себе си и за своите обекти „благодарение на разгръщането на тъмното съдържание на онази априорна идея,от която самият той е възникнал“. Съдържанието на представите за тази предразположеност е ирационално, както самото a priori, на което се основава, и не може да бъде сведено до съждения и понятия: „Религията е terra incognita за разума“.
Нуминозният обект е съвършено чуждото за нас именно защото е недостъпно за човешкия разум. Единственият начин да го изразим е с помощта на образи и парадокси. Будистката Нирвана и Нищото на християнския мистик са едновременноотрицателни и положителни представи, истински „нуминозни идеограми на Другото“. Антиномията, „която е крайната форма на парадокса“, в този смисъл представлява естественият елемент на мистичното богословие както за християните, така и за арабите, индусите и будистите.
Концепцията на Ото напомня следната мисъл на Новалис: „Когато сърцето чувства самото себе си и откъснало се от всеки отделен реален предмет, става за себе си идеален предмет – именно тогава се ражда религията“. Преживяването на свещеното е не толкова откровение за един външен за нас обект – бог, демон, чуждо присъствие, – колкото разтваряне на сърцето ни или на съкровената ни същност, за да се яви скритият Друг. Откровението, разбирано като дар или благодат, идваща отвън, се превръща в разтваряне на човека към самия себе си. Най-малкото, което може да се каже за тази идея, е, че понятието за трансценденция – фундамент на религията, сеоказва сериозно разклатено. Човекът не се крепи на Божията ръка – Бог живее скрито в сърцето на човека. Нуминозният обект е винаги вътрешен – това е другата, положителната страна на празнотата, от която започва всеки мистичен опит.
Как да се примири това явяване на Бог в човека с идеята за едно напълно чуждо на нас Присъствие? Как да приемем, че виждаме Бог благодарение на една предразположеност към обожествяване, без да застрашим при това самото му съществуване, поставяйки го в зависимост от човешката субективност?
