Поезията винаги съдържа панели от недоизречено, дори от неизречимо, но тъкмо в тях е компресиран смисъл. Необходимостта ни да четем поезия почива точно на този глад за думи, които уж отместват завесата, а тайната остава.

Ако има нещо отличително в отношението на Ина Иванова към поезията, то това е страхопочитанието, с което тя подхожда към нея, първо като читател, а после и като пишещ човек.

Ина е от малкото български поети, които не изпитват угризения, когато не харесват собствените си творби. Впечатляващ е пътят на честност и откритост, извървяван от нея при всяка една нова книга. Така култивирайки авторефлексивното в себе си, тя откри своя читателска аудитория, която я следва през годините. Последната поетична книга на Ина „Нещата, за които мълчим” (ИК „Жанет 45“) излезе в края на миналата година, а столичната ѝ премиера се състоя преди броени дни в „Топлоцентрала”. Срещам се с Ина, за да поговорим не само за мълчанието, но и за поводите, които го пораждат. Отправната ми точка при всеки въпрос е кратък цитат от книгата.

„Две думи и една премълчана.” Твоите неща, за които мълчиш? Кога тишината се настани в поезията ти? Дописват ли те често читателите?

Поезията винаги съдържа панели от недоизречено, дори от неизречимо, но тъкмо в тях е компресиран смисъл. И – струва ми се – необходимостта ни да четем поезия почива точно на този глад за думи, които уж отместват завесата, а тайната остава. Докато ние неизбежно надникваме в себе си.

Затова и не мога да си представя читателска аудитория, която да не дописва текста, да не преживява този уж чужд свят емпатично, да не реферира към собствените си търсения. Намирам, че това е сред най-фундаменталните основания за съществуването на изкуството изобщо – съпреживяването, интелектуалното удоволствие и трансформацията, която те извикват.

Нещата, за които аз мълча, са като на всички останали. Съкровените преживявания, които трудно могат да бъдат побрани в ежедневното говорене – болката, радостта, светлите меланхолии.

„Две заминавания – едно никога не е достатъчно.” Закъде пътуваш най-често? В каква посока са твоите малки ежедневни бягства? От какво те спасяват?

Утешително е да намираш процепи, изходи от всекидневното, да си позволиш да сменяш регистрите. Живеем твърде бързо, вероятно и твърде несръчно. Когнитивното нетърпение, за което толкова се говори напоследък, се превръща в норма пред очите ни. Покрай него обаче се променят не само взаимоотношенията ни с останалите, а и (в по-радикален смисъл) цивилизационните ни модели за приемливо и допустимо.

Моите малки бягства са през изкуствата. Нужно ми е да търся спасение от ежедневната жестокост. И да помня, че както в семенцето се съдържа паметта за цялото растение, така и в думата има цял свят. Трябва да я посееш в себе си, да изчакаш да порасне.

„Докато го прекосяваш, градът потъва като дървена лодка от детството.” Пловдив е градът, в който дишаш и усещаш, как се промени той през годините? Какъв е Пловдив от спомените ти?

Дойдох в Пловдив седемнадесетгодишна. Принадлежа му, той ме вае с хората си, с улиците си, с пластовете време, които съжителстват тук с небрежна разточителност. Помня фасади, които вече не съществуват, и все още мога да ги реконструирам в ума си.

Градовете, които наричаме „свои”, са декори, конструкт на паметта ни, уж привични, а винаги нови. Ние сме вградени в градовете си, те са татуирани в нас – всеки ъгъл е топос от собствената ни дребна човешка история – там проходи дъщеря ми, тук чух „обичам те”, ето къде се счупих и оцелях, оттук мога да наблюдавам как кубето на храма отразява залеза.

„Забрави отчаянието!” Нужно ли ти е отчаянието за творческия процес? Какво слагаш в другата паничка на везната, когато отчаянието натежи?

Писането е онзи крехък миг, в който към теб приижда свят и ти почти успяваш да го запишеш в думи. Невинаги съвсем точно.

Според светите отци отчаянието е най-тежкият грях. Срещу него на везната е вярата, а значи – доверието и радостта, че има нещо по-голямо от нас, и то е всеобхватно.

„Услади ми се самотата.” Твоите начини за култивиране на полезната самота? Може ли самотата да бъде универсално убежище?

На мен лично усамотението ми е необходимо. За кратко.

Не зная може ли обаче да съществува универсално убежище. Защото всеки от нас е положен най-честно в собствената представа за себе си, в културния си код. Всеки от нас приютява травмите, белезите, отликите, надеждите и упованията си в крехкия съсъд на живеенето.

Може би все пак въображението?

„Ето ни – ситни пиксели в привечерната безтегловност.” Какво ни отне дигиталният свят? Смали ли човешкото в нас? Каква е противоотровата?

Вярвам, че нищо не може да смали човешкото в нас, ако не му позволим волно или неволно.

Дигиталният свят обаче забърза неимоверно времената. Даде ни възможност за твърде много добавени реалности, твърде много информация и дезинформация, за паралелното съществуване на цели светогледни модели, които отглеждат своите рупори, адепти и гурута. Твърде мощно стана напоследък и глобалното противопоставяне, което превръща човека в незначителна, залутана светлинка.

Боя се, че никак не успяваме (може би никога не сме успявали!) да удържим етичното като фундаментално.

„Нечия любов ще придвижи света с още едно новолуние.” Живеем в свят на „нелюбов”, страх ли те е, че тази „нелюбов” ще се превърне в норма?

Не. Любовта е.

Злото е само отсъствие на добро, то няма собствена природа, собствена плът.

„Скръбта влиза в живота ти гола като новородено.” Толкова много скръб навсякъде, беше ли неподготвена за всичко, което сполетя човешкия род през последната година, или го очакваше? Какви бяха първите ти реакции, как успя да излезеш от вцепенението?

Не очаквах, че в XXI век на прага на Европа ще бъде водена конвенционална война, не очаквах нахлуването на територията на суверенна държава с цялата безчовечност, смърт и разруха, с регреса на езика до пропагандата от Втората световна война. Мисля, че във всяко човешко същество, до което се е докопала войната, бива опустошен отделен свят. А ние си го причиняваме отново и отново.

От вцепенението излизаш бавно, променен. Дребните доброволчески жестове са необходими, понеже през всички времена човек е оцелявал благодарение на друг човек.

„Напред към времето, което ще ни повали, и към великото безветрие на юли.” Вярваш ли в свойството на поезията да бъде своеобразен стопкадър на времето? Може ли поезията да ни направи по-устойчиви срещу поваляния?

Да. И може да ни направи достатъчно чувствителни, че да погледнем света през оптиката на поваления. А после да повярваме, че можем да се изправим. А после да дойде времето да продължим.

„Облегни тъгата си на моята, ще се притаи вятърът – недовършено изречение.” На какво според теб се дължи постоянното притеснение на съвременния човек, че смъртта ще го завари недовършил работата си? Намерила ли си своята лична формула за излизане от това усещане?

Като цивилизация ние си позволихме да се възприемаме за венец на природата, да настояваме за антропоцентризъм. Но сме част от твърде голям, недосегаем засега кръговрат, от кръговрата живот-смърт, в който едното захранва другото. Така че какво друго ни остава, освен да започнем най-сетне да проявяваме всемилост?

Иначе личната ми формула е да помня, че съм душа в тяло, а не тяло с душа.

Владислав Христов