Филип Симидов е участник в националноосвободителните борби, посветен в комитетските дела от Христо Иванов-Големия и отец Матей Преображенски. Полага клетва пред Васил Левски да служи на народа си. Бележките му са публикувани в сп. „Българска мисъл” през март 1935 г.
Първата ми среща с Дякона
Подробностите за моето запознаване и работене с Василя Левски Дякона съм предал в моята Паметна книга. Ограничавам се да изложа моите лични срещи с този наш нов мъченик за народа и впечатленията си за него.
Бях 17-годишен ученик в класическото училище в родния си град Велико Търново. Съученици бяхме в V клас дванайсет души, между които мои интимни другари бяха: М. Сарафов, Ст. Стамболов, Ив. Панов, Семерджиев (обесен в Търново в 1876 г.), Иларион Драгостинов (убит между Сливен и Стара Загора в 1976 г.), Петър Станчев, Хр. Минчев (бивш финансов министър), Хр. Донев (убит в Дряновския манастир), Тодор Лука Лефтеров (убит в същия манастир и др.).
Тогаз в Търново имаше бунтовен комитет, основан още в 1862 г., и Васил Левски имаше добра готова почва за делото си. Неговият другар от легията българска в Сърбия (Белград, 1862 г., начело с Георги Сава Раковски) Хр. Иванов (Големия), родом от Ловеч, беше този канал, през който Левски се сношаваше с комитета. Той често посещаваше града ни и нощуваше в дома на Ив. Хаджи Димитров Захралията (роден в Стара Загора).
Христо Иванов често поверяваше на мене и на Стефан Стамболов някои поръчки тайни, някои писма бунтовни, някои съобщения да занесем и пр. Той беше ни настроил да работим за бунтовното дело, за което идеалите у нас никнеха, и ние със Стефан двамата ги пазехме и таяхме като зеницата на окото си и самата си душа. В течение на две години, макар и ученици още, бяхме вече заякнали в бунтовното дело и Христо Иванов ни задаваше да извършваме доста важни, но и опасни за тогавашното време дела. Той ни оповести най-после на Комитета за бунтовни ученици. Съобщи ни тогава, че преди няколко години главата на апостола Левски е била оценена и продадена от турското правителство за 10 000 грошове. До това време ние чувахме само за тоя велик по делата си народен деец, но не го бяхме виждали.
Турската полиция ни беше вече помирисала, че Левски посещава Търново и наостри очи и уши. Неговото спиране у Ив. Хаджи Димитров ставаше опасно – това комитетът узна овреме[1].
Един ден Христо Иванов видя мене и Стефан и ни каза: „Довечера Левски ще дойде с мене да спи в одаята на калфите ви, които тази вечер ще работят у вас…”[2]. Двамата вие само ще бъдете в стаята. Щом вземе да се здрачава, вие да бъдете там и неотстъпно да чакате. Ако забележите някого да ходи долу по двора, незабелязано го вижте кой е, и ако е подозрителен, бърже елате на дугеня ми и чукнете, както е уречено, аз съм вътре. Ако не се случи, тогава ние ще дойдем”.
Ние, без да палим свещ, стояхме на стража поотделно и следяхме. Ханските големи порти се затвориха. Стъмни се, никой нема ни по двора, ни вън, от многото други стаи, наети от разни търговци за работилници.
В тъмнината се появиха две черни сенки. Излязох от поста си, минах край тях и се изкашлях, като се наведох до тях „да си оправя обувката”. Те се спряха. „Аз съм буквата Ф”. – „Върви пред нас”, каза Христо. – „Аз съм буквата С”, каза Стефан, като се появи внезапно след тях. – „Ф и С сме тук”, казах и тръгнах напред из стълбите нагоре. Влязох в стаята и видяхме Апостола за първи път. Той ни изгледа от петите до главата, погледна Христо, който му каза: „Тези са нашите ученици”.
Донесохме ядене и вино; Апостолът яде, но вино не пи. След яденето донесохме две кафета, но Апостолът и кафе не пи. Ние със Стефан се сконфузихме, прибрахме виното и кафетата настрана.
Тогаз Апостолът ни каза: „Вие, както ми разказа моят верен другар Христо, сте ученици, „оглашени” в бунтовното дело. На нищо да не се пристрастявате в живота си, освен на вода и хляб. Помнете това добре, че много наши другари попаднаха в турски ръце, само защото обичаха да си попийнат това и онова, поради слабата им воля да не обуздават желанията си.”
Тези му думи се врязаха в мозъка и душата ни: яка воля и обуздаване на желанията си! Това стана у нас символ вери.
След като ни разпита надълго и широко за другарите ни, за учителите ни, за полицейските служащи турци и въобще за всичко, той каза най-после на Христа, че сме готови, за да бъдем „покръстени”[3], но това ще стане до второто му идване. Това ни жегна. Ний замолихме Апостола да не отлага покръстването ни, а да стане сега. Казаха ни да излезем малко вън. Когато влязохме, Христо ни каза, че Апостолът склонил да изпълни молбата ни.
Нея вечер се извърши моето и това на Стефан „покръстване” в бунтовното дело от великия наш Апостол по начин, описан в паметните ми книжки, с тържествена клетва, която потресе и дух, и сърце в нас и направи преврат във вътрешния ни мир.
Горди за голямата чест и доверие на Апостола, олицетворяващ цялото бунтовно дело, ние със страхопочитание ценяхме това доверие и чест, и достойно се мъчехме да ги спазваме чисти и неопорочени във всяко отношение. Това наше стремление достигна дотам, щото и самички като вършехме някоя работа, струваше ни се, че Апостолът е зад нас и ни гледа… Тъй силно повлия на духа ни онази клетва страшна, която извърши над нас Васил Левски в онази нощ и в онази скромна стая. Неговият внушителен и пронизващ поглед, втренчен в нас, претопи душите ни, както огънят топи калая. Той извършваше обряда си със сериозност, съсредоточение и тежест, образът му се промени съвсем друг!…
На лягане Левски извади револвера си с 10 огъня и под цевта му имаше друга, по-къса, която се пълнеше отгоре с барут, и го сложи под възглавницата си, а Христо Иванов извади от гърба си една кама дълга, 4 пръста широка, която сложи под револвера си под своята възглавница. Направиха си молитвата и си легнаха.
Ние угасихме свещта и излязохме. Съгласихме се със Стефан да не спим нея нощ, а да стоим на стража, и стояхме.
На сутринта рано, щом се събудиха нашите скъпи гости – влязохме при тях.
Христо Иванов ме попита знам ли дюгена на Владимира Чохаджията.
– Знам го, му казах.
– Ще тръгнеш пред бая си Васил, и когато дойдеш до него дюген, ще се спреш, ще погледнеш вътре и ще си заминеш.
– Знаеш ли пътя за Лясковец през местността Силихор, който води за Петропавловския манастир?
– Знам го много добре.
– Тогаз ще чакаш по-далечко и ще гледаш като излезе Левски от Владимировия дюген, ще тръгнеш пред него по-отдалечко, ще го заведеш през митрополията и Силихор за манастира.
Махлата Кая-баш във Велико Търново е турска, пътят ни беше там – чаршия, пълна с турски кафенета, касапи, бакали и фурни, тъпкани с турци разни. Минахме благополучно, слязохме в Долна махла и под самата митрополия минахме река Янтра и поехме по баира Силихор, място пусто и тихо. Едва тогаз Васил Левски ме приближи и заговори с мене. Дойдохме в манастирската гора и той ми каза: „Сега вече аз знам пътя; ето селото Лясковец се вижда долу. Ти можеш да се върнеш не по същия път. Поздрави бача си Христо”.
Аз се върнах, а той се изгуби в гората.
Читателят се сеща защо не мина Апостолът по главния път (шосето), от който пътят за Лясковец се отбива при чешмата горе на Каменец през Арбанаси (село). Този път е работен и постоянно е пълен с пътници, а онзи през Селихор е пуст и много рядко ще срещнете човек по него.
Улавянето на Дякона
Мнозина вярват, че той е уловен по предателството на поп Кръстьо в Ловеч, касиер на Ловчанския революционен комитет.
След освобождението някои наши другари бързо-бързо повярваха в това и го взеха за чиста пара.
Покойният Захарий Стоянов дори провъзгласи това печатно в своите „Записки”, много прибързано, безанкетно и безкритично. А Стоян Заимов в своето „Минало” се указа по-предпазлив – той не утвърдява това „предателство”, нито го опровергава.
Да се присъди, и то печатно, един человек и целият му род во веки веков в черно предателство, е един жест твърде деликатен и с тежка отговорност. Лесно беше след Освобождението да викнеш върху едного: този е бил и е предател и всеки да го повярва, особено пък ако викнеше лице, което е било същински народен деец, какъвто беше Захарий Стоянов. Но работата на един народен деец не е да гледа на тези въпроси тъй леко, особено когато се залавя за перото, за да провъзгласява присъдите си върху живущи лица, при пресни събития и неуталожени страсти, както що бяха току след нашето Освобождение. Той трябва да остава високо над страстите си, да бъде справедлив, даже и към бившите си врагове, антиреволюционери.
Аз не мога да се произнеса, че поп Кръстьо е предателят на Левски. И то поради следните съображения и сведения.
Известен е Димитър Общий, който удари турската поща в Орханийско и я обра.
Преди да обере пощата, Васил Левски му забрани да извърши тая необмислена постъпка, поради която може да се издаде общото дело. Димитър Общий прие тази заповед на Левски. Обаче след време Левски узна, че Д. Общия пак се готви да обере пощата. Тогаз Левски прати екзекутора на комитета, Христо Иванов, да отиде да намери Д. Общия и да го екзекутира.
Христо Иванов отиде в Орхание. „Изведох го, казваше ми той, вън от града. Когато му обявих, че е престъпил клетвата си, той коленичи, целуна револвера ми и ме замоли да не го екзекутирам, защото е наклеветен, и че втори път се заклева, че няма да обира пощата, за която работа е престанал да мисли даже след дадената му от Апостола заповед – и аз го оставих жив”.
Обаче този фатален авантюрист коварно и безсъвестно е лъгал и сега. Пощата той обра и биде хванат най-позорно, тъкмо когато се е готвил да бяга с една своя „дулцинея”.
Лукавите и хитри турски управници уловили слабостите на този нечист тип. С обещания, с ласкави обноски, с черпене с кафе, добро легло и ядене, те успели да го разположат да развърже езика си. И той го развързал, като почнал да издава тайните на комитетските дела, а главно – и скривалищата на нашите бунтовни дейци в Ловеч и Ловчанско, в с. Лъджене и др.
Когато закараха Димитър Общий от Орхание в София, мина се около месец и Левски дойде в Търново. На другия ден Христо Иванов дойде и ми каза да заведа Левски при турската казарма на Марно поле, вън от града, по същия начин, както го водих по-рано към Петропавелския манастир. Заведох го.
Там, по-отдалече, се навърташе един „селянин”, който ни доближи уж случайно, поздрави Левски и влезе в казармата, а аз останах вън да пазя. След малко пристигна Хр. Иванов и тримата се събраха вън от казармата на спазно място и ме повикаха.
– Има ли други път тука през лозята за Габрово, без да минава по шосето през Фустето долу, ме попита Христо Иванов.
– Има, му казах, през Мармарлия над чешмата има пътека, която води горе при старата кула и оттам слиза при моста на Узун-чаир, отгдето по шосето се отива за село Дебелец – Габрово.
– Знам, каза непознатият „селянин”.
Христо Иванов каза на Левски: „Аз мисля, по-добре е да не отиваш в София сега…”
– Не, Христо, го пресече Левски, аз ще отида, връщане няма, ще отида там да запуша устата на онзи там предател (Д. Общий), когото ще убия всред мезлиша: не се безпокойте, аз съм скроил как да извърша това, без да падна в ръцете на турците…
Христо Иванов го увещаваше да не се хвърля толкова рисковано и пр., но Левски остана непреклонен. Заминаха двамата със „селянина” не през главния път на Марно поле, а долу, над ракиената фабрика тогаз на Людсканов (бащата на бившия министър Александър Людсканов), дето имаше пътека по дерето, водеща за Мармарлия (чешмата).
След време чухме, че Васил Левски бил уловен от турците в Къкринското ханче (при с. Къкрина, Ловченско), в което бяха ханджии двамата братя на Христо Иванов. След няколко дни докараха Васил Левски в Търново.
Заедно с другарите си: Стефан Стамболов и Христо Донев бяхме в дюгена на Христо Иванов, когато прекараха Левски през главната улица, домовете на която бяха пълни с народ по чердаците, прозорците и др. – Най-напред вървеше файтон, в който седеше каймакаминът, след него втори – с конашки някои ефендита, след тях с шеркетска талига (открита, пощенска) пътуваше Васил Левски, ранен във врата (пронизан от куршум), а след нея в друга талига бяха двамата Хр. Иванови братя. Последните две талиги бяха обкръжени от двайсетина конни войници с насочени пушки към тримата комити. Тълпа от разни възрасти на турчета, кадъни и др. тичаше най-подир и ругаеше падишах-душманлър-комиталър (царските врагове-комити).
На другия ден (според както тайно ни разказваше Илия Попов, член на мезлиша) бил изкаран Левски в мезлиша на пръв разпит.
– Е, му казал председателят на мезлиша, каймакаминът, как ти е името?
– Помня, че като бях малък, баща ми ми викаше Петко, казал Левски.
– Не ти е тебе името Петко.
– Ех, не ми е името Петко.
– Тебе ти е името Васил Дякона.
– Както казвате, тъй ми е името.
– Идвал ли си друг път в Търново?
– Идвал съм.
– Спал ли си в някоя къща?
– Разбира се, в къща спах, а не на улицата.
– Помниш ли къде е тази къща и можеш ли да я намери, ако тръгнеш оттук?
– Оттук като не съм ходил в нея, надали ще я налучкам, но ако ме изведете вън от града, откъдето дойдох в нея, ще я намеря, като ме пуснете да вървя.
Каймакаминът се разгневил и му казал сопнато:
– Аз виждам, че твоите отговори бият на подигравка пред този царски мезлиш, но знай, че като те подложа на томрука[4], тогаз ти ще изкажеш и майчиното си мляко…
– Слушай, аго, рекъл тогаз Левски, недейте ме плаши с каквото и да било мъки, от които и окото ми няма да трепне. Опитайте сега тук, запалете ми космите на главата и аз ще ви говоря спокойно тъй, както ви говоря сега. Аз пред вас няма нищо да кажа, каквото и да правите с мене. Ще говоря съвсем на друго място, пред по-други хора.
– Познаваш ли ти Димитър Общий?
– Ако го видя, ще ви кажа познавам ли го.
На други запитвания Васил Левски вече не отговарял и те го върнали в затвора.
Чу се, че ще го закарат в София за очна ставка с Д. Общий.
Комитетът в Търново подготви един отряд от 20 души въоръжени момци да нападнат стражата по шосето за Севлиево и да избавят Левски, но го преведоха през другия път и нападението беше осуетено.
Известно е, който е чел „Миналото” от Стоян Заимов, как свърши тоз нов български мъченик в София[5].
* * *
След Освобождението аз бях в Ловеч окръжен управител през 1880-1881 г.
Един неделен ден отидох в черква. Служеше поп Кръстьо и владиката (името му не си спомням в тази минута, като да беше Натанаил).
Спомних си, че за този поп се говореше да е предал Левски, но мислех си да не смущавам църковната служба, след нея да кажа на владиката да не допуща този поп да служи друг път. Обаче узнах, че неколцина ще извършат скандал посред богослужението, и за да предваря това неприличие, отидох при владиката и му казах нисичко: да отстрани по-скоро попа, защото иначе ще бъде осквернена службата със скандал…
Владиката разбра и отстрани попа на минутата, като го замени с други.
Три дни по-късно в квартирата ми дойде същият поп и със сълзи ми разказа, че не той е предал Васил Левски, кълна се в децата си, в черковните тайнства и ми повтори: наистина той е бил касиер на Ловчанския революционен комитет, имало е в касата 500 лири турски комитетски пари, но когато членовете на комитета: Марин поп Луканов, Димитър Пъшков, Ив. Колев и Ив. Т. Драсов узнаха за разбиването на пощата от Д. Общий и залавянето му, те, които ме избраха за касиер на комитета, имаха право да разполагат със сумите. Прибраха парите от мене и после закараха двама от тях на заточение в Азия: Д. Пъшков и Марин поп Луканов. Какво направиха с парите, аз не знам. И днес ме обвиняват, че аз съм бил скрил тези комитетски пари и турците ми били дали още толкова пари и съм бил предал Левски и пр.
В това време Д. Пъшков и Марин поп Луканов се бяха върнали в Ловеч от заточение. Попитах ги, но те дума не даваха да се каже, че поп Кръстьо не е предал Левски, а, напротив, наляво и надясно твърдяха, че той е истинският предател. И общото убеждение легна изцяло против поп Кръстьо.
В обиколката си по окръга аз не преставах да анкетирам как е станала улавянето на Левски.
Отидох в с. Къкрина при братята на Христо Иванов.
Те ми казаха, че в техния хан Васил Левски дошъл с един селянин късничко вечерта. Селянинът си отишъл. Когато си вече легнали, захлопало се по вратата. Единият от братята надникнал в тъмнината и видял неколцина пред вратата и съобщил на Левски. Проверили и видели, че ханът е вече обграден. Тогаз Левски взел револвера си и камата си и с отваряне на вратата почнал да стреля, изплашените турци отстъпили и му отворили път. Левски бързо прехвръква улицата и се хвърля на срещния плет да го прескочи и да се хвърли в овощната градина (сливак), отдето щеше да изчезне и да се избави.
Той е бил обут с биргьотлии гащи (каквито носят арнаутите) с джебове отстрани доста отворени. Когато се впуснал да се хвърли от плета в градината, един от коловете на плета се заврял в джоба на гащите и той увисва отвъд плета надолу с главата. Отдире му изгърмяват няколко пушки и един куршум пронизва врата му. В туй време, когато се борел да се откачи от фаталния кол, турците вкупом го натиснали, вързали и го закарват в Ловеч и оттам – в Търново.
Селянинът, дошъл с Левски при речените братя, разказвал, че като се надвесили да слизат по шосето към турското беклеме (стражарница), отдолу в падината видели, че едно заптие (стражар) идел по шосето насреща им. Левски веднага отбил в гората и оставил другаря си да върви надолу по шосето. Като срещнал заптията, попитал го: Кой беше този човек, с когото вървеше, и защо се отби в гората той?
– Настигнахме се с него по пътя и вървя с мене догоре и се отби в гората, като каза, че е от близкото тук село. Кой е и как му е името, не го знам.
Заптията, без повече да каже нещо, си заминал нагоре и селянинът продължил по пътя си. Но когато селянинът минал турското беклеме и поел нагоре по шосето, Левски излязъл на пътя и пак се събрал със селянина и двамата си заминали за селото Къкрина.
Тук нека си позволим с читателя едно разглеждане за създадени обстоятелства с улавянето на Д. Общий, щом той обра турската поща.
От хитрото и лукаво отнасяне на турската полиция със слабохарактерния Д. Общий, тя успяла да ѝ изкаже доста тайни работи за деятелността на бунтовните дейци на революционния комитет в Ловеч, особено за Васил Левски, когото турското правителство дебнеше от 10 години да улови.
Тази незаспала дотам тогаз турска полиция е узнала между другото и скривалищата, в които Левски се е криел в своите пътувания в Ловчанско и град Ловеч и не ще съмнение, че тя е взела всичките възможни мерки чрез своите органи по села и градове зорко да следи кой с кого къде ходи.
Поменатият турски стражар не току-тъй е спрял селянина да го запита кой е бил другаря му и защо се е отбил в гората. И когато той оставил селянина свободен да си върви, твърде близо е до ума, че той се е скрил горе в гората и е наблюдавал къде ще отиде селянинът, и е видял, когато на срещния баир са се събрали двамата пак (селянинът и Левски) и са си продължили по пътя. Това е дало повод на този стражар издалеко да ги следи и ги е видял, че те са влезли в с. Къкрина в хана на двамата братя на Хр. Иванов. Тази случка стражарят е съобщил на близкото турско беклеме и вечерта полицията е блокирала Къкринското ханче и е уловила Левски, както разказах по-горе.
Една случайност е предала Левски, а не кроено и умишлено предателство от поп Кръстьо или от който и да било друг.
Ако поп Кръстьо е бил неверен на комитета член-касиер, той щеше да извърши предателството много по-рано и нямаше да чака да хванат Димитра Обший, че тогаз да предаде Левски, когато е знаел къде се е криел.
Че от поп Кръстьо са взели парите онези членове на комитета, които са били осъдени на заточение, това се потвърждава от едно писмо на заточеника Анастас Хр. Попов, родом от гр. Плевен, брат на прочутия Данаил Хр. Попов, емигрант в Турну Мъгурели, и двамата жарки дейци по бунтовното дело.
Писмото носи дата: „Диарбекир 1873 г. юни 1-ви. Любезни ми братя А. и Хр. Попови и пр. Като изброява в него име по име всичките заточеници в Диарбекир, Адана и пр., кой от къде е и по на колко години е осъден в окови или не, дохожда да говори за приключението в Орханийско от Д. Общий с обирането на пощата и казва:
„…Бях ви писал и по преди да видите братия отдето и да е 20 турски лири да ми пратите, че тогаз може (в) някое кюшенце и ази да отворя, та да изкарвам барем катадневния си хлебец, и за пране, и за кирия, дето ще стоя занапред. Всичко, що сми вършили братя, сега разумех, че хората го вършили за свой интерес, знам, че на тебе не ти е познат М. поп Л., но ази ви казвам, че парите, дето се внасят в Ловеч на М. поп Л. 100 гроша няма накуп също и братията му. Докато бехми в София, 5 лири му испратиха, като стигнахме в Цариград още 15 лири му пратиха и сега писа още за килира да му пратят. Виште братя сега Левски да е разнасял общите пари. Когато го уловиха, само 45 лири имал в кемера си, като го убесили, пашата ги зел. Питашма, че как сам са уплел в истинтака. Едно се засвидетелствува дето сам завел Фердинанда[6] в Тетевен, второ, че сам пренесал револвери за комитите, трето парите се уловиха, дето ми ги даде Димитър пред даскал Иван да зема 2 коня, че ще отидат каде Охрида. Твоето писмо са улови в тетевенските устави, когато ги извадиха пред Пашата…” Когато искараха Общи пред пашата, той каза за Марина и Пъшков, че ги не познава, ами попита само Иванчо[7] в Ловеч, а па за мене когато го попита пашата от каде ме познава, той каза, когато щях да тръгна за Цариград с вапора, Анастас беше в Турну Мугурели, брат му Данаил ми каза този е мой брат от Плевен, когато идиш в града ни, право до него да отидиш, той ще та престой за всичко, с негова препоръка ма прие Ването от Ловеч. Иди са брате сега отудмай…”
От горната извадка на писмото на този деец-мъченик става ясно като бял ден, че членовете на комитета в Ловеч са прибрали парите на касиера си поп Кръстьо, с които са се издържали в заточението, следователно черното обвинение срещу речения свещеник трябва да се счита недоказано фактически и прогласено несправедливо.
Също става ясно и за фаталния авантюрист Димитър Общий, че той при разследванията на турските съдебни и други власти е изказал тайните скривалища, дето се е крил Васил Левски, местата, дето е спирал да нощува в своите обиколки, а също и много други комитетски тайни, за което му предателство Васил Левски узнал беше и тръгнал беше да го унищожи в самия град София, но попадна в ръцете на турците по една фатална случайност[8].
7 февруари 1923 г. Русе
Публикува се по: сп. „Българска мисъл”, март 1935 г., с. 157-168.
Изданието отбелязва следното: Покойният Филип Симидов от Търново, от когото ни са предадени навремето тези бележки, е добре познат като революционер и мемоарист.
Филип Симидов е роден във Велико Търново на 25 май 1852 г. Още като ученик е посветен в комитетските дела от Христо Иванов-Големия и отец Матей Преображенски – близки съратници на Левски. След завършване на Земеделското горско училище в Букурещ учителства в Лясковец, Цариград, Велес и Бяла Слатина. В Цариград, заедно със Стефан Стамболов, през 1874 г. превеждат и издават „Народно четение. За парите”. Христо Ботев помества насърчителен отзив за книгата в издавания от него в. „Знаме”. В тайната си тескереджийница в Бяла Слатина изработва фалшиви паспорти на много революционни дейци. Филип Симидов създава революционни комитети в Търнава, Струпец, Еница, Галиче, Кнежа, Долни Луковит и Бреница. Приобщава към българската емиграция в Гюргево, подпомага сформирането на Ботевата чета. По искане на Христо Ботев изработва за четата му знаме от тънка мушама, върху която изрисува с маслени бои коронован лъв, изправен на задните си крака, готов за бой, с надпис над него „Свобода или смърт”, а под него „На оружие, братя”. Из под перото му излизат „Записки за българските чети”, върху които по-късно Иван Вазов написва „Немили-недраги”. В свободна България Филип Симидов заема редица отговорни постове. На 17 октомври 1883 г. е назначен за кмет на Оряхово и издига града в окръжие. Основава в Оряхово фабрика за мастило и червен восък, която изгаря при пожар. Историческите му съчинения се родеят с тези на Захарий Стоянов и Стоян Заимов. Умира през 1925 г. в Русе.
На главната страница: Евгени Поптошев, За бунт, за свобода, 1973 г.
[1] В мезлиша тогава влизаха: Стефан Карагьозов, Георги Кабакчиев и Илия Попов, добри българи, които пришушваха на доверено лице, щом се появеше някоя опасност в конашките кръгове. Б.а.
[2] Големият ми брат Димитър държеше с кирия стая в хана на Никола Стамболов (бащата на Стефан), в която 7-8 калфи шиеха сукнени дрехи (салтамарки) с клабудан (златен), обшит за сватби. Б.а.
[3] „Оглашени” бяха от нас онези, на които се възлагаше някоя не дотолкова важна мисия, без да им се казваше повече нещо. А „покръстени” бяха вече напълно доверени хора, посветени във всички дела на комитета. Б.а.
[4] Два кириши, в които се заключват краката, а ръцете в синджири, дето мъченикът бива ужасно изтезаван ден и нощ с мъки, безсъние и пр. Б.а.
[5] Говореше се тогаз, че той е бил подлаган на следните мъки:
– събличан гол, стяган е като бала с мокри въжа и престяган, по цялото тяло осукван.
– Топен е гол в каца с вода, която оставили да замръзва.
– Като видял Левски, че ще бъде погубен под големи мъчения, оставен една нощ на почивка след изтезанията, той през нощта, когато всичко се утаило, почнал да се самоизтезава, за да се убие; от единия край на тъмницата се затичвал с глава напред, удрял си главата в каменния зид тъй, че достигнал до самозабвение. Стражата, като видяла това, известила на ключаря, и когато влезли при Левски, намерили го полумъртъв, и полумъртъв за занесли вън от София и го обесили. Той и без това е щял да умре, защото черепът му горе на темето е бил разбит, но турската присъда гласяла така: иптен гечсин (през въже да мине), и го окачили на въжето полумъртъв в тъмно сутринта, докато всичко спяло. Иначе обесването му щеше да стане денем, с пълно разгласяване и с тържествено за турците шествие. Б.а.
[6] Разбирай: Д. Общий. Б.а.
[7] Иван Драсов. Б.а.
[8] Струва ми се, че и за Ангел Кънчев писа Захарий Стоянов, че е предаден от покойния Чорапчиев. И това е прибързано пуснато навремето. Има улики и че Ангел Кънчев падна пак по една случайност мъртъв в ръцете на турците. За това друг път. Б.а.
