Римейкът, за който често става дума в copy-paste епохата, е предимно щатски „инструмент“, предназначен да донесе нова печалба от доексплоатирането на стара идея или да преведе на „американски“ някой европейски хит.
Ако ви предстои да гледате римейк, добре е първо да се запознаете с оригинала (обратно на препоръката ми относно литературната основа при екранизация) или никога да не се обръщате към него (за да не вземете да си развалите доброто впечатление от американското комерсиално кино). Понякога обаче са възможни изненади.
Не съм чела „Човек на име Уве“ на Фредрик Бакман, не бях гледала и едноименната екранизация на Ханес Холм от 2015 г. Затова подходих към англоезичната версия на Марк Форстър без очаквания (освен тези свързани с участието на Том Ханс) или предубеждение. Е, получил се е наистина въздействащ филм. Но изненадата се оказа другаде – след като постфактум се запознах с шведската адаптация, все още предпочитам отвъдокеанската.
Свикнали сме със сдържаността (често граничеща със студенина) на скандинавското кино, с обичайната аскетичност на емоциите, действията, а понякога и на цялостната визия. В този контекст героят на Бакман – Уве Линдал, се вписва съвсем естествено. Да, той е сърдит вдовец, ядосан на бюрокрацията и на всеки, който не зачита справедливостта, кварталната дисциплина и собствените му правила. Но средата, в която живее, също изглежда някак „сърдита“ в своята резервираност (дори иранката Парване, която се настанява със семейството си отсреща, не се откроява особено). И това не го прави по-малко навъсен или недружелюбен, но не му позволява да се открои истински на общия флегматичен фон (може би подобно заключение няма да ви хрумне, ако не видите алтернативата)…
В същото време току-що пенсионираният Ото Андерсън от филма на Марк Форстър се представя на зрителя като възкисел сприхав педант, какъвто, както разбираме по-късно, не е бил на младини (докато младият Уве е не по-малко странноват от възрастния), а съкварталците му, начело с огнената мексиканка Марисол, формират свят, в който чешитът Ото изглежда направо като извънземен (или като Форест Гъмп).
„Човек на име Уве“ предлага много симпатична киноистория, с любопитни персонажи, които обаче не предизвикват ярки емоции у зрителите, или поне у тези, познаващи фабулата… От друга страна, версията на Форстър води до наистина сериозно разчувстване (което, разбира се, не винаги е гаранция за качествено кино), чак да се чудиш кой е решил да добави в жанровото му определение и „комедия“. Наясно сме с някои „трикове“ за съпричастност на обиграната американска система (като изпуснатата на перона книга „Майстора и Маргарита“, монетата талисман, неблагодарният син, който продава къщата на родителите си, или прочувствената реч за „осъзнаване“), и с предизвестения талант на Том Ханкс да превъплъщава чудаци, но това никак не намалява тръпчивото удоволствие от „Човек на име Ото“.
От тежката драма „Балът на чудовищата“ (2001), през изобретателната комедия „Не може да бъде! (2006), до екшъна за Бонд „Спектър на утехата“ (2008) – Марк Форстър е режисирал в най-различни регистри и всеки хубав филм сред тринайсетте, които е направил, увеличава шанса името му да се превърне в синоним на заслужаващо да се гледа кино. Без да има пръст в сценария на тази нова екранизация по романа на Фредрик Бакман, в модернизацията (социалните медии) и придаването на леко обществено-ангажирана окраска на сюжета (с предприемачите строители, които искат да изкупят имотите на живеещите в затворения комплекс), Форстър безспорно е „виновникът“ за цялостното въздействие на „Човек на име Ото“.
Фабулата все така ни среща със сърдит мъж около 60-те, който 6 месеца след смъртта на съпругата си остава и без дългогодишната си работа, и дори привързаността към всекидневното наглеждане на реда на частната улица, където живее, не е в състояние да го разколебае от желанието да се присъедини към любимата Соня… Оттук нататък зрителите на двата филма могат да се възползват от една неочаквана възможност (независимо от последователността на гледане на двата филма), а именно да открият елементите, които придават национална характерност на кинонаратива (или тези, които американците са намерили за необходимо да прибавят към оригинала на Бакман): замяната на иранка с мексиканка, на гей с транссексуален, на най-добър приятел бял с най-добър приятел афроамериканец, и разбира се, местните шеги. Като цяло промените не засягат съществено тоналността на историята и при все това щатската версия се отличава с необяснима динамика на случването, която нагнетява емоцията до краен предел. А харизматичността на Том Ханкс е само финалният щрих на „човека с котката“, без която вече ми е трудно да си представя самотно-враждебната фигура на Ото/Уве. От тази гледна точка излиза, че един американски филм е допринесъл за обогатяването на „самоличността“ на един шведски сюжет.
