Нещо не е наред със сигурността в Европа. Така в едно изречение може да се изкаже съдържанието на годишния доклад, озаглавен „До ръба и обратно", изготвен от Мюнхенската конференция по сигурността. Тя се провежда ежегодно от 1962 г. и е най-авторитетният форум по военнополитическите аспекти на сигурността. В него освен европейските държави участват САЩ, страните от Залива, Китай, Индия и Япония. На тазгодишната 54-та конференция на 16 – 17 февруари България ще бъде представена от президента Румен Радев.
В международен план 2017-а е характеризирана с продължаващото ерозиране на т.нар. либерален международен ред и все по-непредсказуемата външна политика на САЩ. Напрежението в много части на света нараства: реториката между САЩ и Северна Корея ескалира, разривът в Персийския залив се задълбочава. Анализирано е значителното разширяване на китайската инфраструктура в Южнокитайско море и изобщо нарастващото глобално военно присъствие на Китай.
Публикуван е обзор върху състоянието на режима за неразпространение на ядрено оръжие, ядрените програми на КНДР и Иран, въпросите за екологичната и климатичната сигурност, както и киберсигурността.
В частта си за сигурността в Европа докладът отбелязва сериозна опасност от денонсирането на споразуменията за контрол над въоръженията, разполагането на допълнителни въоръжения, напрежението около провеждането на военни учения, конфликта в Украйна, като така се засилва рискът от въоръжен сблъсък с Русия.
Съвършено вярно! Нещата стават още по-сериозни, когато се анализира участието на европейските страни в сдържащите въоръженията международни договори, както и възможностите им да влияят активно върху процесите, застрашаващи сигурността им.
Кои са договорите за контрол над въоръженията в Европа? Договорът за ликвидиране на ракетите със среден и малък обсег (ДРСМ), подписан още през 1987 г. между Рейгън и Горбачов, премахна най-голямата и реална опасност от ядрена война на континента. По силата му САЩ унищожават 849 ракети „Пършинг" и „Томахоук", а СССР – 1846 „Пионер" и „Ока". Сега този договор се поставя отново под съмнение, САЩ обвиняват Русия, че разработва ракети със среден обсег, а Русия обвинява, че разполагането от САЩ на системи за Противоракетна отбрана (ПРО) в Румъния и Полша е нарушение на ДРСМ, защото пусковите установки са идентични с тези на ракетите „Томахоук", а няма механизъм за проверка какво точно е инсталирано. Москва заплашва, че ще денонсира договора, ако се предоставят такива системи на Япония. Ако обаче ДРСМ отпадне, Европа отново ще бъде натъпкана с ракети и ще се върнем в епохата на 1980-те. Възможността за въздействие от страна на ЕС за запазване на договора е почти никаква, това си е договор между САЩ и Русия и ЕС може само да изразява загриженост.
Договорът за обикновените въоръжени сили в Европа (ДОВСЕ), подписан през 1990 г., поставя лимити върху войските, силите и средствата от Атлантика до Урал. Тук вече страните от ЕС са основни участници. За съжаление обаче този договор отдавна е невалиден. През 2007 г. Русия излезе от него заради скоростното разширяване на НАТО към нейните граници.
Третата ни гаранция – договорът, забраняващ разработването на противоракетна отбрана, също е невалиден – той пък е денонсиран от президента Буш. ЕС също не е участник по него, а е единствен потърпевш, защото системите за ПРО на САЩ се инсталират в Европа, а руските средства за поразяване са насочени към европейски цели.
Заплаха за сигурността на Европа е и украинският конфликт. Тук ЕС (Германия и Франция) участват като гаранти в споразуменията «Минск-2», но рязкото покачване на напрежението и опасността конфликтът да излезе от контрол се предопределя от предоставянето на украинската армия на нападателни въоръжения, зависещо от Конгреса на САЩ, и от предоставянето на ответното ниво нападателни средства в Донбас от страна на Русия.
На практика ЕС е страничен наблюдател на събития, които могат да направят отново страните от ЕС заложник на противопоставянето и геополитическите амбиции на извъневропейски държави. Бавната и тромава Европа вече демонстрира неохотата си да поеме отговорност за сигурността на континента – по време на войната в Югославия, когато САЩ вече приключваха с бомбардировките, европейските лидери още обмисляха участието си.
Неслучайно председателят на Мюнхенската конференция Волфганг Ишингер заявява, че «ЕС е най-големият потърпевш» от ситуацията. И настоятелно приветства самостоятелната европейска отбранителна инициатива – Постоянното структурирано партньорство (PESCO), т.нар. европейско НАТО, като единствения механизъм за независимо присъствие и глас по въпросите на сигурността в собствения континент.
Защото резултатът от политиката на съглашателство е печално известен – Европа вече го преживя по време на Студената война. И на европейците едва ли ще им хареса отново да са само територия между суперсилите.
Димитър Гърдев