През последните няколко дни се сдърпахме за културата, защото някой забеляза, че са намалили нейния бюджет в същия ден, в който са предложили 3 март вече да не бъде национален празник, а такъв да стане 24 май – денят не на друго, а на самата култура! Хем викаме колко ни е мила, хем ѝ режем парите – шантава работа.
Такива съвпадения – хуква мисълта ни –от само себе си не съществуват, затова сме длъжни да търсим дългата рака на световната конспирация, обаче няма да го направим. Друг пък забеляза (и от съюза на артистите потвърдиха), че всъщност парите за култура в новия бюджет не са намалени, а са даже увеличени, макар и със съвсем малко. Вярно, културното перо преди е било 0,6%, а сега е 0,4%, което е намаляване с една трета. Ужас! Намаляване – да, обаче в процентно изражение. Иначе номинално парите са повече. Просто БВП се е увеличил и се е получило така, че 0,4% от новия като пари са повече от 0,6% от стария. Така обясниха от ДС (добрите сили).
Не, това нас с вас не ни засяга в този час. Сигурно интернет е пълен с анализи на бюджета, съчинени от истински специалисти, така че привидните ъндърстендъри като мен по-добре да не се бутат, че може и да се изложат. Нека ограничим интереса си само в областта на общите приказки за култура.
Разправиите около Бюджет 2023 ми навяха спомен за една моя статия отпреди близо три години и половина, която тогава започваше, а и сега започва по абсолютно същия начин, така:
„Wenn ich Kultur höre … entsichere ich meinen Browning“ – Щом чуя думата култура, свалям предпазителя на моя Браунинг. Това е реплика от световно неизвестна пиеса на световно неизвестния нацистки драматург Ханс Йост, която обаче, вкарана в устата на Гьоринг (а според някои и на Гьобелс), става крилата фраза във вида: „Щом чуя за култура, се хващам за кобура“.
Когато културата е предмет на бюджета, тогава тя вече е политика. По повод перото „Култура“ в Бюджет 2023 депутатът Тома Биков написа:
„Очаквам Кирил Петков да отговори конкретно на въпроса, какви са критериите за измерване на резултатите в културата? Задавам този въпрос, защото преди малко го чух да казва, че повече пари за култура могат да се дадат, когато се постигнат резултати. Аз твърдя, че ако не сме лицемерни, когато обявяваме културата и духовността за приоритет, трябва бюджетът за култура да бъде увеличен поне с 200 милиона от следващата година, като по-голямата част от парите да отидат за чувствително увеличаване на доходите на работещите в сектора. Това не е популизъм, а крайна необходимост. Ако това не се случи, ще приемам за лъжец всеки политик, който твърди, че културата е приоритет“.
Когато в културата се влагат публични пари, тогава имаме налице инвестиция. Често дори открито го наричат така: инвестиция в култура. А що е то инвестиция? Това е ресурс (може да не е пари, може да е време, престиж, човешки фактор), похарчен целенасочено така, че да доведе до постигането на определен желан резултат. Би било нередно, ако държавата харчи публичен ресурс, без да знае какъв резултат очаква накрая. Същият депутат преди време се опита да обясни това на прочут наш кинорежисьор, та режисьорът му се докачи. Например византийският император Михаил III и константинополският патриарх Фотий инвестират в Кирил и Методий, очаквайки резултат, очаквайки дивидент, принадена стойност под формата на славянска писменост, свещени книги и богослужение. Това е културна политика.
Да ме прощава депутатът Биков, но „увеличаване на доходите на работещите в сектора“ не може да бъде цел на никоя културна политика, а единствено елементарен популизъм, какъвто Биков се кълне, че не е. Един ден, малко преди края на работното време, гардеробиерът и реквизиторът в някой затънтен театър ще се събудят след изтощителен обяд и ще установят, че заплатите им са станали по-големи в резултат от новата културна политика на правителството! Това не е инвестиция, защото не носи дивидент. Това е кьораво и безцелно харчене на обществени пари.
Но Биков е прав за едно – авторите на бюджета, финансистите на ДС (добрите сили) не само нямат представа какъв дивидент преследват, ами дори не са наясно що е то култура от гледна точка на държавата. Те знаят, че е хубаво „културата да се подкрепя“, защото така са се съгласили всички и така са крещели политиците от предизборните си програми. А всъщност, по-умните от тях, „щом чуят култура, се хваща за кобура“. Казвам по-умните, защото останалите наистина нямат никаква представа от духовните измерения на обществените взаимоотношения и страшните резултати от тях.
А какво си представяме ние, като чуем „култура“?
В латинския речник на Дворецки е записано, че cultura е: 1) отглеждане, обработка, грижи; 2) земеделие, селско стопанство; 3) възпитание, образование, развитие; 4) поклонение, почитане.
Очевидно за нас, особено пък като става дума за държавен бюджет, културата е нещо съвсем друго – нещо много по-малко, но и нещо много повече. Много пъти сме казвали, че както отделният човек има душа, така и народите имат нещо като душа. Както за човека е важно не само материалното, но и духовното, така и за народите. Защото „не само с хляб ще живее човек“ (Лука 4:4). Културата е обществено осъзнаване и подреждане на ценностите, чрез нея човеците се съгласяват какво ще наричат добро и зло, красиво и грозно, смешно и тъжно, възвишено и низко и т.н. Като такава тя наистина може и трябва да бъде предмет на политиката, а както знаем, политика се провежда през бюджета. Ето така трябва да гледаме на културата, когато обсъждаме бюджета. А не дали на поета Иван ще му останат в края на месеца пари за кисело мляко, за да не работи нищо друго, а само да пише своите стихове, които никой не чете.
Културата е средството за осъществяване и изразяване на народната душа. Културата е инструментът, чрез който народната душа се издига от сетивното към умопостижимото, където думите изчезват и остават символите, защото само те могат да дадат точна, синтетична и интуитивна дефиниция на Истината. Затова каква е философията на една власт ще познаеш не толкова по нейната икономическа и социална политика, колкото по нейната културна политика.
Напоследък се занимавам с една забележителна книга на Цветан Стоянов, писана през 1978 и издадена за последен път някъде преди 5-6 години – „Геният и неговият наставник“. Тезата, която доста убедително се защитава там, е че Достоевски като литературно явление е политически проект на крайната имперска десница начело с оберпрокурора Константин Победоносцев. Политически проект, съизмерим по мащаб и дръзновение с проекта на Михаил III Пияницата и Фотий – Кирил и Методий и тяхното книжовно дело.
Победоносцев е усещал надигащата се мощ на медиите и макар да е краен консерватор и традиционалист, смело се хвърля в тази игра. И дори отива още по-далеч, оценявайки пропагандната стойност не само на медиите, но и на художествената литература и цялата духовна култура. Под негово влияние Достоевски създава цял нов и невиждан дотогава мисловен свят и мнозина и днес живеем в него. Той обосновава и мотивира съществуването на цяла една цивилизация, създавайки за нея систематична идеология. Достоевски е гений, но Достоевски е и политически проект. Той е може би най-ярката илюстрация за проникновена и далновидна културна политика на държавата.
Виждаме какво е искала да постигне Руската империя чрез Достоевски. Но виждаме ли какво иска да постигне нашата държава чрез културната си политика? И чрез кого? Знае ли нашата държава от какво се състои културният микс на българската нация? И подредила ли е съставните части по важност, определила ли е приоритетите? Другарят Ленин беше отбелязал: „Докато народът е непросветен, от всички изкуства за нас най-важни са киното и цирка“. Това е осъзнаване на културните приоритети! Мусолини създаде Чинечита (Cinecittà) – градът на киното, на държавното пропагандно кино. Това е осмислена културна политика! Мао пък направи цяла културна революция, но то е нещо съвсем друго и дивашко, от което ни останаха само хунвейбините, които обаче виреят чудесно във всяка среда.
Къде сме ние? Кое за нас е най-важното – киното, театъра, литературата, музиката, художествената самодейност? Макрамето? Папиемашето?… Академичното изкуство, масовото изкуство, умело контролираният кич? Някой изобщо занимава ли се с подреждането на приоритети. Имаме ли отговор на големия въпрос за културата – какво е призвана да прави тя: да възпитава или да развлича, да формира вкуса на публиката или да го задоволява? Нямаме още отговор на тези въпроси, не и официално, не и в програмата на някоя партия или в някой държавен документ. Никой не се осмелява ясно да каже: „киното и циркът са най-важни“.
А именно тези въпроси са много по-интересни от другите интересни въпроси за бюджета на културата с неговото процентно и номинално изражение. Къде е тръгнал българският народ, къде иска да иде, по кой път иска да мине? Кое е любимото му, кое е неговото добро и неговото зло? Да си отговори на тези въпроси, за да видим кои сме, и да потегляме. А бюджетите ще дойдат от само себе си. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
