Ден пети от Великия пост. Помня, че едно от първите завоевания на демокрацията беше да прокара огнена линия между русофилите и русофобите.
Това не е обикновена линия. Тя нито съвпада, нито е успоредна на линии като „ляво-дясно“, „либерализъм-консерватизъм“ и други подобни измишльотини на политолозите. Тази линия е някак интимно българска. Може би само в Ирландия има подобна линия, която да разделя хората по отношение на друга държава – в техния случай на Англия. Освен през всичко останало, тази линия премина и през това на коя дата да бъде нашият национален празник и как да се казва патриаршеската катедрала в София.
По втория въпрос и аз съм на мнение, че „Александър Невски“ като че ли не е най-подходящото име. Преди всичко св. Александър (1220-1263) не е български светец, българските вярващи не го познават, не му се молят, не възлагат надежди на него, не му благодарят. Мнозина от тях дори не знаят кой е този княз на Владимирско-Суздалското княжество и с какво е толкова важен за нас. А той е важен (не за нас) със следното.
На 5 април 1242 година върху ледовете на Чудското езеро княз Александър Невски разгромява шведите и по-конкретно Ливонския клон на Тевтонския орден, тръгнал на изток в т. нар. „северни кръстоносни походи“. Тази победа се превръща в символ на надмощието на Изтока над Запада. И точно със същото символично значение и българският патриаршески храм, най-величествената сграда в центъра на София, е наречен „Александър Невски“. Да се знае кой е освободил България и да се знае, че новата държава принадлежи на Изтока, въпреки западните си монарси.
Но ако ще е така, то цар Иоаница (Калоян Ромеоктон) размазва същия тоя Запад, само че в южната му кръстоносна редакция, близо половин век по-рано – на 14 април 1205 при Адрианопол (Одрин).
Очевидно името на храма трябва да ни покаже не просто като принадлежащи към Изтока, а конкретно принадлежащи към Русия. Защото и без Русия сме част от Изтока, от Pax Bizantina. И ако някой „принадлежи“ към него, то това по-скоро е Русия. Но Русия обича на нея да ѝ принадлежат разни страни и народи, защото тя е „покровителка на славянството“ и „трети Рим“.
Всъщност ние какво сме – Изток или Запад? През късната античност и ранното средновековие, по време на първите вселенски събори и борбите против ересите, сме Запад и като такива сме на страната на православието (тогава православен е Западът), а не на ересите. По-късно държавата на Борис се вклинява между Изтока и Запада и ги разделя вече и географски. Но самата тя Изток ли е или Запад? Тогава още няма схизма. Определящ е езикът. Западът говори латински, а изтокът – гръцки. Ние също имам свой език, който съвсем скоро заради качествата си ще стане каноничен наред с първите два. Е, Изток ли сме или Запад? Това че сме православни, не ни прави Изток, защото, както вече казахме, дълго време православен е бил Западът. Това че сме славяни също не ни прави Изток – що за Изток са поляците и чехите! И изобщо кой и кога реши да дели християните, европейците на източни и западни?!… Не ми казвайте, че този въпрос си има ясен и изчерпателен отговор, знам го. Въпросът беше риторичен.
Мен ако питате, най-подходящото име за българската патриаршеска катедрала е „Свв. Кирил и Методий“ или, още по-добре, „Иисус Христос Премъдрост Божия“, защото лично Господ е покровител на този град. Всъщност обаче тръгнахме да говорим за друго – за благодарността и националния празник, а името на „Александър Невски“ се промуши между другото.
Още от зората на демокрацията се поставя под въпрос дали 3 март да бъде нашият национален празник. Алтернативите са 22 септември – денят на независимостта и 24 май – денят на светите братя Константин (Кирил) и Методий. Безспорно втората дата щеше да е изключително подходяща, ако „Александър Невски“ се казваше „Свв. Кирил и Методий“.
Какво значи национален празник? Това празникът на независимата държава ли е? Кой е бил държавният празник на Римската империя? А на Картаген? Очевидно, доколкото националният празник е и държавен, той трябва да се съобразява и с двата фактора – нацията и държавата – и за по-лесно, под национален празник се разбира празникът на националната държава.
Що е национална държава? Това е независима държава със своя конституция, върху своя определена територия и упражняваща власт от името на някаква нация, но нека точно в този момент не се занимаваме с въпроса що е нация. От института на националната държава покълва и национализмът, който бележи целия ХХ век и продължава да не се дава и днес. Преди митологеми като нация, граждани, конституция не е имало и национализъм. Национализмът е много интересна форма на едновременно приобщаване и разграничаване. Националистите черпят своята легитимност от принадлежността и общността в своята нация и от враждебността към другите нации. Национализмът е нещо като колежанските униформи – горд съм с моята униформа, защото тя едновременно ме приобщава към нещо и ме отграничава от нещо друго. Така е и с футболните агитки. Националните държави са нещо като футболни кубове със свои състезатели, фенове и агитки.
Националната държава, доколкото в нея властта формално, а често и фактически, е колективна, е република (res publica), дори и в случаите, когато формално е някаква ограничена монархия. Нали знаете, че истинските монархисти не признават парламентарната и конституционната монархия, защото за тях те са форми на демокрацията? Следователно националният празник е празник на националната държава и най-често това е рожденият ден на националната държава във вида, в който се намира тя в момента. Е, в такъв случай кога е рожденият ден на българската национална държава? Отговорът на този въпрос би трябвало да посочи и датата на националния празник. Тези, които настояват денят да е 22 септември, трябва да се съгласят, че българска национална държава е имало и много преди датата на обявяване на независимостта – един до голяма степен съвсем формален акт. 24 май пък има малко общо с нацията, защото има общо с Църквата. Докато нацията е сложен колектив, то Църквата е жив организъм.
Кога е приета Търновската конституция? Това е възможна дата за национален празник. Но не е толкова романтична – няма революция, няма война, няма герои, няма народен подем. Така че, в общи линии, 3 март е добре да бъде национален празник с всичките забележки, които витаят около него. Това е денят, в който Османската империя признава, че България вече не е част от нея, и след това признание пътят ни е само един – към своя собствена суверенна национална държава, независимо за колко време ще се случи и през какви трудности ще мине.
Остава да кажем и за благодарността. Трябва ли да сме благодарни за ключовите събития в българската история? И ако не трябва да сме благодарни, това означава ли, че трябва да сме неблагодарни? И за кои събития трябва да сме благодарни – на Аспарух за държавата, на Борис за покръстването, на солунските братя за буквичките, с които в детската градина пишем „мама“, на Асен и Петър за Второто царство, на Александр II за Третото? Впрочем Александър II и днес го споменават на литургия при Великия вход и това е мило, това е морално, въпреки че едва ли някой си рисува пълна картина за личността на императора. За какво изобщо са благодарни хората?
Не всички хора са благодарни. Благодарни са свестните хора. Те са благодарни за всяко нещо, което е подобрило духовния и материалния им живот, за всяко нещо, което не са могли да постигнат сами, а го е постигнал някой друг вместо тях. Независимо от сложния комплекс мотиви, които са го накарали да го стори. Всички действия, особено пък геополитическите, никога нямат само една причина и никога не водят само до едно следствие. Когато в църквата благодарим на Александър II, ние не му благодарим, че е искал Босфора и Дарданелите, не му благодарим, че като император на „Третия Рим“ е искал да придобие целия блясък на византийските императори, не му благодарим, че е искал да разпростре чрез нас агресивното си влияние на Балканите. Благодарим му, защото преследвайки тези свои грандомански мечти, той е сторил нещо полезно за нас. Направил е животът ни по-добър и това в крайна сметка не е негова воля, а Божи дар.
Свестният човек е благодарен. Благодарен за това, че е жив, за хората които обича и за плодовете на честния си труд. Както казва Златоуст: слава Богу за всичко! Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
Илюстрация: Иоан VIII Палеолог, вдъхновителят на Фераро-Флорентийския събор (1438-1439) – един от крупните неуспешни опити за изглаждане на различията между Изтока и Запада. Беноцо Гоцоли, Параклиса на двореца Медичи-Рикарди, Флоренция, 1459-1461.
