В този текст ще се опитам да довърша мислите си от предишната седмица – да посоча основните промени, които настъпиха в обществената ни психология, откакто споменатите предишния път политически популисти постепенно овладяха онзи „друг народ“, който голямата промяна от 1989 г. по-скоро бе стресирала и депресирала.
И онова, с което ще започна, е, че ако в първото десетилетие, десетилетие и половина след 10.11.1989 г. авангардната част от българите все още изживяваше себе си перспективистки – т. е. живееше с базисното обществено желание да си „заработи бъдеще“, да излезе от затвора на обградилата целия ни регион Берлинска стена на безвремието и да достигне отказаната му за половин век Европа, да стане отново част от големия свят, да започне да живее „с другите“ (и впрочем затова активно се интересуваше от тях, сравняваше се – най-малкото с останалите бивши социалистически страни), то след като политическите популисти успяха да убедят мнозинството у нас, че далеч „по-хитро“ и посилно е да се позиционираме в периферията на Европа и да престанем да следваме „реформаторите“, това основно обществено настроение дълбоко се промени. Всъщност, по ирония на историята, тази промяна започна да се усеща осезателно именно след като въпросните реформатори успяха и формално да ни доведат до Европа и света – след като държавата ни стана член на ЕС и НАТО.
И ето: вместо да заживее „с другите“ в общността на цивилизацията, в която го бяха интегрирали, „овластеният“ точно в този момент „народ“ – народът на „простите на простия, които затова и се разбират помежду си“ с ускорени темпове се… самозасфери като само-за-самия-себе-си. Европа и светът, в който той попадна бе стилизиран, и то на дълбинно равнище, като нещо аналогично на „света на Великите сили“ от началото на ХХ в., от който е добре – макар да сме в него – да се държим на предпазлива дистанция, защото иначе – този свят ще започне да ни използва в своите „големи игри“.
В началото се заговори за „глобалистката“ игра на „Брюксел и САЩ“ по изтриване на „националната ни идентичност“. Разбира се, за никакво пазене на тази „идентичност“ българите не бяха загрижени, но с това понятие бе прикрито нежеланието (и безсилието) на произведения от популистите „народ“ да продължи да прави усилия да се цивилизова на равнището на съвременната цивилизованост. Като реакция на тази „антибългарска игра“ на „глобалистите“ у нас се появиха първите собствено антиевропейски „патриоти“, за които „българщината“ се свеждаше до разнообразните „хоро-тропства“, а Европа се свеждаше до своята „бюрокрация“. После: светът, в който ни бяха интегрирали „демократите“ започна да ни „използва“ – в „глобалната игра“ на „разчовечаващия джендъризъм и либерализъм“. И тук в измислената съпротива срещу него ставаше дума не за нещо друго, а за фаворизираното – поради безсилието и нежеланието на „народа“ да употреби цивилизационни усилия – родно „варварство“. Накрай, в последната година светът, в който бяхме интегрирани в самото начало на ХХІ в., бе внушен на българите като подмолно желаещ „да ни въвлече във войната си с Русия“ и в противовес на това пък „ние“ трябваше да се откажем от всяко заемане на ясна морална позиция по отношение на Путиновия фашизъм.
Във всеки случай изчезването на перспективизма като основен тренд на обществения ни живот доведе до самозасферяването на голяма част от сънародниците ни в своеобразна политическа апатия. Ние – така започнаха да го чувстват много и много хора у нас – днес нямаме за цел да имаме бъдеще. Ние имаме само настояще, което трябва да пазим, дори да не ни удовлетворява, защото бъдещето – всяко бъдеще – е потенциална деструкция.
Психологическо правило обаче е, че изгубвайки перспективизъм едно общество реактивно се обръща… ретроспективистки. Истински „нашето“ – започна да твърди на себе си нашето общество – е не бъдещето: ние нямаме нито сили, нито решимост за усилия за бъдеще (а и то не е в наши, а в „чужди“ ръце). Истински нашето поради това е… миналото. И колкото по-далечното, по-лишеното от жив спомен, толкова по-истински „нашето“.
Всъщност аз твърдя, че това забележимо в последното десетилетие ново фаворизиране на (преди всичко) „легендарното ни минало“ е компенсаторна реакция на комплексиращата „народа“ съвременна реалност. Щом нямаме сили за „тази цивилизация“, щом нямаме капацитет и желание да се впишем в нея – то агресивно ѝ противопоставяме… миналото. Емфазираме като собствено „наши“ отдавна не-наши (патриархални, фолклорни и т.н.) традиции, емфазираме като спасяваща ни от „не-нашия“ съвременен свят нашата… провинциалност; ентусиазирано се провинциализираме.
А себе-провинциализирането на „народа“ ни през последното десетилетие постепенно изпълни голяма част от него с две основни обществени чувства. Страх (и фобии) от света, в който днес сме самоизбрала се провинция и враждебност, присъща на всяка провинция, към метрополията въобще.
Онова следователно, което се наблюдава у нас в най-последно време, е следното – докато „народът“, на който бе позволено да „отгледа“ в себе си всички споменати по-горе комплекси, бе активно поощряван за това от разнообразните популисти, ние постепенно започнахме да ставаме свидетели на нещо, което би могло да се нарече[1]антропологически антагонизъм. „Чужденец“ за „народа“ у нас постепенно стана всеки, отличаващ се с нещо позитивно от него – „чужденец“ стана завършилият Харвард, високообразованият, либералният, културният. „Народът“ пък постепенно се сживя с антагонизма си към тези „чужденци“ – започна да харесва провинциалността си, некултурността си… простотията като автентично своя. Да, щом вие сте „умни и красиви“ – тогава ние пък ентусиазирано, демонстративно ще бъдем прости, грозни и примитивни. Щом този (мой съсед например) е „успял в Европа“, той значи – не е българин, не е мой сънародник. Щом е цивилизован, значи е – чужденец. И обратно: щом аз (неговият съсед например) съм българин – ще бъда провинциалист, щом съм „нашенец“ – ще бъда варварин, агресивен към „чужденеца“. Ето как днес стигаме до онова, на което станахме свидетели само преди седмица, когато по битов повод, типичен представител на произведения през последното десетилетие „народ“ (пенсиониран бивш милиционер) застреля в лицето съседа си – свой антропологически антагонист – завърнал се от САЩ, успял там, образован („умно-красив“) и т. н. Застреля го всъщност не поради нещо друго, а поради този антропологически антагонизъм.
Нещо трябва да се направи следователно с нашия нов „патриотизъм“. Защото той вече е направо токсичен. Трябва да му се противопостави друг, съвсем друг патриотизъм. Как да стане това?
