По случай деня на София, който е на 17 септември поради едно друго невежество, за което няма да говорим сега, в езерото на Южния парк се появило поредното изделие на новаторското изкуство, щедро насърчавано от Столична община – скулптурна композиция, състояща се от 6 фигури (защо 6?) – Христос и пет овци.

Вече съм уморен от подобни явления в градската среда и вероятно единствената ми реакция щеше да остане това, че на стената на бившия заместник-кмет по културата Тодор Чобанов нарекох творбата „богохулство“, но Георги Милков ме потърси да коментирам събитието в предаването „Религията днес“ и върна мисълта ми върху него. Преди да ви запозная с мисълта си (уверявам ви, че срещата с мисълта ми може да не се окаже особено интригуваща), искам да декларирам, че аз също нося вина за случващите се в столичната градска среда културни изблици. Член съм на обществения съвет към дирекция „Култура“ и макар да съм посещавал само две или три негови сбирки (тогава бяха ковид времена и сбирките се осъществяваха от вкъщи), всичко се е случвало с мълчанието ми. А съм си мълчал, не съм се карал и не съм гласувал „против“, защото там има хора, които харесвам и не искам да им създавам ядове заради естетическите (и идеологическите) им убеждения, драматично различни от моите. Иначе на няколко пъти съм хвърлял око на списъците с културни изяви, които Общината възторжено подкрепя и съм изтръпвал – твърде много оригиналничене, твърде много постмодернизъм, твърде много „новите дрехи на царя“ и в крайна сметка – твърде малко духовност и мисъл.

В обществения съвет по култура аз не съм току-така, а представлявам Националната телевизия. Следователно с прискърбие може да се каже, че Националната телевизия е непредставена в този тъй важен орган, отрязан ѝ е пътят към общинската култура, заглушен е гласът ѝ по въпросите за градската среда, хепънингите, инсталациите и пърформансите. Но пък поне вече знаете кой е виновен за това.

Да се върнем на „Водната паша“ ­– една впрочем доста стара идея на Павел Койчев, реализирана първоначално преди десетина години в езерото карай село Осиковица и имплантирана в София по идея на Владимир Зарев. Понеже ме попитаха за мнението ми, ще го кажа. Изобразяването на Бог е една от най- (позволявам си да се окича с тази великолепна руска дума) щекотливите теми в истинската човешка култура. Много се е спорило дали изобщо е редно Бог да бъде изобразяван. От този спор произлиза и последната голяма ерес, с която са се занимавали вселенските събори – иконоборството (VIII-IX в.). Аргументите на иконоборците били, че е грях, кощунство Бог да бъде изобразяван, защото той е безначален, безкраен, всеобхватен, триипостасен, нямащ нищо общо с никоя материална форма, непознаваем, неизобразим, непостижим за човешките сетива. Всеки опит да бъде изобразен е обида към божествената му същност, а самото изображение не е нищо повече от идол, от кумир, какъвто Сам Бог в Декалогоса забранява на човека да си прави. Контрааргументът на иконопочитателите, систематизиран може би най-добре от св. Иоан Дамаскин, е че след Боговъплъщението Бог вече може и трябва да бъде изобразяван, защото, въплъщавайки се, приемайки нашата природа и съчетавайки я със Своята, Той на практика се е изобразил, приел е някаква материална форма достъпна за сетивата ни. И я е приел не случайно, а за да ни позволи да направим още една крачка по пътя към частичното познаване на Неговия непознаваем абсолют.

Каноничните изображения на Бог се наричат „икони“ от εἰκών, което на старогръцки е „образ“, „изображение“, дори и „портрет“. Иконописта е част от богословието. Наричат я „богословие в багри“. Там няма случаен поглед, няма случаен жест. Всеки цвят означава точно определено нещо. Местата на фигурите в композицията и перспективата също имат своя конкретен и възвисяващ смисъл. Някои сравняват молитвата с птица, която се блъска в тавана на стаята и не може да отлети в небесата, където е отправена. За да отлети ѝ трябва помощ. Такава помощ е светлината на кандилата и свещите, ароматът на тамяна, броеницата. Но най-вече това са иконите. Иконите са портали от този свят към другия. Особено очите им. Защо варварите, когато оскверняват черквите, изчовъркват очите на иконите? За да затворят порталите.

Иконата е сложен символ, част от още по-сложния символ на храма, в който е закодирано цялото богословие. Храмът е сложен символ на Църквата, която е в този свят, но не е от него. Храмът е образ (εἰκών) на Царството Божие.

А какво е „Водната паша“? Дали е това? Защото трябва да бъде, ако има претенцията да изобразява Бог.

Бог създава нас, а не ние Него. Иконописният канон ясно казва как трябва да бъде изобразяван Той, изхождайки от Убруса ­– отпечатъкът от лицето Си, който Христос оставя върху кърпата, за да я изпратят на болния от проказа цар на Едеса – Абгар (както свидетелства Евсевий Кесарийски) и по този начин благославя собственото Си изобразяване. В това изобразяване няма място за фантазии, интерпретации и „творчески инвенции“. Човекът не може да създаде Христос. Човекът сам от себе си може да създаде единствено антихрист – човекобог, с когото да замести Богочовека и да превърне свободната си воля в своеволие. „Водната паша“ паметник на антихриста ли е?

Но защо точно Христос, защо тази антихристовска страст? Що за изпъчено тщеславие е да превръщаш Бог в обект на творческото си въображение, да Го превръщаш в соя творба, в своя рожба! Вижте ме, не спирайте да ме гледате! Аз съм онзи автор, който създаде Бог! Самата дума „автор“ е печална, защото в нея е заключена самотата на гордото човешко отпадане. Иконите нямат автор. Преди да започне работа, иконописецът пости и се моли. Смирява се, съкрушава своето Его, разтваря личността си в личността на Светия Дух, посредством чиято благодат той свършва скромното си дело. „Да бъде не моята воля, Господи, но Твоята!“ ­– моли се иконописецът, защото има ли по-дръзновено желание за един творец от това творбата му да се роди по Божията, а не по неговата грешна човешка воля! Истинското творчество е общо дело на човешкия порив (защото човекът като образ Божий носи творческата Му природа) и Божията благодат. В един много хубав филм за Бетовен великият композитор призна: „Има хора, на които Бог шепти. Има хора, на които Бог говори. На мен Бог ми крещи!“. Това е творчеството – да премине през теб струята на Божията енергия с такава мощ, че да не можеш да я удържиш, да те повлече и да те отнесе. Дори човешката част на Богочовека смирено признава (за да ни поучи): „Аз не мога да правя нищо от Себе Си. Както слушам, тъй и съдя, и Моят съд е праведен, защото не търся Моята воля, а волята на Отца, Който Ме е пратил“ (Иоан 5:30). Ето синергѝята между човека и Бог! Без нея изкуството е молитва, която не води наникъде.

Нека модерните творци търсят нови форми. Нека търсят нова чувственост. Нека търсят нови художествени езици за общуване с обърканата публика. Нека си правят безименните уродливи фигурки, които не изразяват нищо друго, освен поривите на трептящите им души, но защо ги наричат Христос. Коригират учението Му, за което всъщност не знаят нищо? Горчивата истина е, че за съвременния човек Христос не е нищо повече от приказка, от фолклорна легенда, оживяла и дошла до нас от едни по-наивни времена. Легенда, с която можем да си правим каквито си пожелаем експерименти, защото тя не е нищо повече от измислица. Бог не съществува. Съществуват само някакви фантазии за него, с които сме свободни да правим каквото си искаме.

Нямаше да е толкова лошо, ако претенцията на творбата не беше да изобразява нещо повече от безименно пастирче от Правешко (там се намира Осиковица) през носталгичния поглед на зрелия творец. Но тя отива много, непростимо много по-далеч.  Не е лошо това леко уродливо бронзово пастирче да е безименно, но става лошо, когато му сложиш ореол от Т-образен винкел и го наречеш „Христос“.

Ама композицията в езерото щяла да радва очите на хората. Тя и една гола баядерка посред Южния парк ще бъде един вид радост за окото. Ама авторът имал талант. Мнозина имат. В шестнайсетата неделя след Петдесетница в черква се чете притчата за талантите (Мат. 25:14-30), която ни учи, че всеки, който има талант, го дължи на Господ, при това го дължи с лихвите, а не го заравя в нивата на своето самомнение.

Това мисля за „Водната паша“. Извинявам се на всички, на които попречих да изживеят на спокойствие възхищението си от новите дрехи на царя. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Иван Стамболов