Още като първолаци научаваме от родители, учители или от Дядо Вазов, че „…българин да се наричам, първа радост е за мене…“

 

Точно за това си помислих, когато в 6:30 сутринта в петък, 11 февруари, видях нашия млад премиер Кирил Петков да отговаря на инквизиторските въпроси на Стийвън Сакър по Би Би Си „Hard Talk“ (виж тук). Названието на самата рубрика (тежък, труден разговор) подсказва, че работата на поканения от Стийвън гост няма да е лесна.

 

Веднага си спомних как преди няколко месеца на подобен стол, на подобен по професионализма си журналист, беше седнала да отговаря и Деница Сачева, „мундщукът на ГЕРБ“, която брани партията си и нейния широко скроен лидер далеч по умело и устато от „щатния Матросов“ – Тома Биков. Сачева беше буквално разпъната на кръст от Тим Себастиан в студиото на „Дойче Веле“.

 

 

Тим Себастиан е предшественикът на Стийвън Сакър в Би Би Си и предаването „Hard Talk“. И двамата минават за част от групата на „ротвайлерите“ в Би Би Си, които не щадят никого, осмелил се да седне на „наелектризирания стол“ за разпит.
Този увод е само за сведение на онези колеги, който обичат баданарките във втората най-древна професия, както ни учеше навремето професор Дафин Тодоров, възпитаник на Виенския университет и строител на журналистическата наука и практика.

 

Този път тежкият разговор между звездата на Би Би Си и звездата на новия български политически пейзаж Кирил Петков навя отново скръбното усещане, че почти винаги до името на България се залепват като неотлепими кърлежи две кила синоними,

етикети и клишета, които вече започват да изглеждат вечни:

корупция, умираща държава и народ, мафия, срината съдебна система, най-бедната в ЕС, най-отчаяните песимисти, най-висока детска смъртност и жертви на пандемията, най-неграмотните деца, най-арогантните политици и т. н. и т. н.

 

Дотук са само 20 грама от синонимите за България, които мога да изброя… При това без да добавям епитетите, с които нашите четири съседи ни кичат през последните 13 века и половина. Петият съсед, „новокомпонованата“(на сръбски) Северна Македония го прави едва от някакви си 75 години насам. Единствено Черно море търпеливо и милостиво ни спестява какво мисли за нас.

 

В случая с „Hard Talk“ не бива да виним водещия. За съжаление всички синоними за клетата ни държава, които използва, бяха верни. Да не бием вестоносеца.

 

В някои случаи нито сме толкова лоши, нито сме толкова черни. А и не сме само ние… Но сме изключително добре очерняни през вековете, дори и от един чешки художник неотдавна, който – каква символика! – се казваше Черни. Давид Черни. Обявен е единодушно за „персона нон грата“ от пловдивчани, заради „художествено-естетизирания-и-ароматизиран“ символ на България, изобразена от Черни като турска тоалетна. Това стана на една изложба в Брюксел, столицата на полу-обединена Европа.

 

Разбира се, не забравяме, че в спомените на неговия великодушен и почтен сънародник Константин Иречек, също виенски възпитаник, покрай името на България и нейната „столица бяла“ има и малко истинска кал, и част от странните ни национални маниери да се замеряме с нея един друг. Ако някой го е позабравил, да прочете Иречек.

 

Но това са „странични забележки“, при това добронамерени, от добрия стар чех Иречек, дошъл да ни помогне да строим държава и култура след 5-вековната командировка у нас на комшиите от Стамбул. Същият Иречек, на когото нашият Ганьо Сомов, известен международен бизнесмен и монополист в търговията с гюлово масло, успешно разлял супата си върху масата и невинно казал:“Пардон, оцапах ви бохчата“. Така казва някогашният ни „Джонатан Суифт, Франсоа Рабле и Марк Твен в едно“, известен като Щастливеца. Нещастните скиори на Витоша го знаят и като Алеко.

 

За разлика от пропагандния крах на Деница Сачева, която иначе умело борави с думите по услужливите ни телевизии, Кирил Петков се опита спокойно, аргументирано и доколкото може убедително да каже, че България е надежден член на Европейското семейство, че младото му правителство ще изкорени мафиотските навици на част от новия ни „елит“.

 

Че икономиката ни не е много болна, даже е доста добре, и че младите, талантливи и частично-родолюбиви българи, прокудени от мафиотизираната държава, един ден ще се върнат. Както са се върнали самите Кирил, Асен и много други наши деца. И че процесът на „Терминализиране“ на хиляди млади хора с университетски дипломи от софийското летище ще спре.

 

Като махнем тънкия пласт тъжна ирония в тази история, се вижда искреното усилие на този наш млад премиер и на неговия сложно композиран екип да преобърнат представата за страната, която от времето на султан Баязид насам комшиите наричат Булгаристан. Това някак си не ни подхожда като „стълб“ на франкофонията с англосаксонски уклон и 3-падежен руски.

 

Удивителна е тази прокоба

млади правителства да плащат грешките на стари муцуни,

докато платците, известни като „електорат“, остават същите.

Както на шега ни напомняше нашият професор Дафин Тодоров за важната роля кой е пръв в поднасянето на информацията, и до днес в битката за сърцата и умовете на медийната аудитория печели този, който първи казва, че сестра ти е ку.ва, вежливо оставяйки ти време да отговориш, че никога не си имал сестра.

 

Така, изглежда, ни е останало името, че непрекъснато разсипваме супата върху нечия бохча, т. е. покривка, пардон за френската дума от Стамбул. Че подпалваме германския Райхстаг по времето на Хитлер, че стреляме по папата чрез ръката на един сив диарбекирски вълк, опростeн от същия папа, че почти няма международен скандал за пране на пари, на наркотици, на биткойни, на пейзажи в Барселона, на артефакти в Дубай, на банкери в „Београд“, на крадени автомобили от Прага и Варшава до нос Добра Надежда и Ушуайя в Аржентина, близо до Южния полюс.

 

Като четат това нашите деца, или си мислят, че сме по-мощни в горните бизнес-сфери от американците и руснаците взети заедно, или пък умират от срам, забравят дядовазовото „аз съм българче“ и бързо се „терминализират“ от софийското летище. И после затрудняват националното преброяване, защото преброяващите „дивите зайци“ не знаят в коя графа да ги сложат. Което също допринася за постоянното ни смаляване в демографски, икономически, научен, военен, любовен и т. н. контекст. Вече не говорим за „обеднен уран“, а за обеднели „човешки ресурси…“, както се казва дори в Стамбул.

 

Тъжно се шегува моята съседка пенсионерка – „Имайки предвид какво ни се случи през последните 32 години,

 

учудващо е че доста хора останаха в България.“

Как премиерът Кирил да обясни на англичанина всички особености на нашия национален манталитет? Как да каже какво означава „пълно чекмедже“, какво общо има то с Мата Хари, ако Агата Кристи не е писала нищо за нея?

 

58-годишният Стийвън Сакър е образован журналист, завършил е университета в Кембридж, а после е продължил и в Харвард, където пък е учил и гостът му от София. Бил е дълги години кореспондент в Близкия Изток и на много други „световни пушилки“, а от 2005 води предаването „Hard Talk“, сменяйки точно Тим Себастиан, който се зае с разпита на Деница Сачева по „Дойче веле“. И не може да се каже, че Сакър е задръстен от предразсъдъци спрямо нашата мила родна страна. Ако дойде едно лято на Слънчев бряг, може и да му харесаме, особено като види пияните английски туристи как се забавляват в демократичното ни пространство. (Ш-ш-ш-т, на Витоша няма да го каним, че е много занемарено. Особено сега.)

 

Но как да се отървем от синонимите? Как да обясним на света необяснимото? Как да убедим света, че можем културно да се самоуправляваме, че сме вежливи, интелигентни, толерантни, спазваме минимум 9 от 10-те божи заповеди, къпем се редовно, когато има вода, а ако не спре тока вечер, дори и четем по малко. Имаме си и магистрали, късички, но греят като слънца до високите сини планини, гори и златни равнини. От нас се учат много народи, един ден даже и братският северномакедонски народ може да научи нещо. Стига да поиска или пък ние да му станем пример за подражание.

 

Апропо, запитват ли се нашите политици защо в Швейцария етническите немци, французи и италианци някак си не искат да се идентифицират със съседните по-големи, по-богати на ресурси, на история и азбуки, на победи и слава братски на швейцарците Германия, Франция и Италия? Не се вижда масова емиграция от Тичино към Торино. Нито от Базел към Берлин. Нито от Лозана към Лил… Само понякога, когато швейцарският франк стане прекалено силен спрямо еврото, тълпи хитри швейцарци прескачат съседните граници да понапазаруват в комшиите, както нашите хора прескачат до Капалъ чарши докато турската лира пада…

 

Изводът от казаното е, че Швейцария предлага на гражданите си такъв живот, че етническите й немци, французи и италианци дори и като отидат на пазар в съседите, пак се връщат. Докато етническите българи бягат масово към Терминал-2, много малко се връщат, а братята северномакедонци дори и когато получат български паспорт, дори и тогава рядко идват на пазар у нас или да се къпят в Черно море редом с англичаните. Тези наши братя и сестри по ги тегли или към Белград, или към Любляна, и най-вече към Виена и Женева.

 

Когато ние станем „магнита на Балканите“,

когато нашите „елити“ с личния си пример направят тук „Швейцария на Балканите“ (по думите на Александър Йорданов); когато Стийвън Сакър и Тим Себастиан един ден нямат основание да ни лепят синоними за корупция, пранета на каквото и да е, еврофондове като обща каца с мед и т. н, когато доходите станат поне половината от тези в Люксембургското херцогство, тогава младите българи ще се „де-терминализират“ от летището, а братя, сестри и братовчеди с български паспорти или без, сами ще искат да се идентифицират като българи.

 

Или ако перифразираме Бил Клинтън и Йордан Цонев в едно:“Икономиката, глупако. И личният пример!“

 

И някак си не е прието да се говори публично за нещо, което се нарича Национален срам. Срам от това, че си избягал от страната си, за да търсиш парче хляб или да помагаш на децата и старите си родители. От това, че все си в черните статистики на най-бедните, най-отчаяните, най-рано умиращите, най-най-най… Дори храбрата ни журналистика с баданарките е някак си замръзнала на 112 място и не мърда! Дори не можеш да кажеш „Баданарки без граници!“

 

Познавах един българин в Лондон, който срамежливо отказваше да признае, че е българин. Особено след гостуването на един наш широко скроен политик там. Представяше се за хърватин, понеже поназнайваше сърбохърватски. Отказваше и да чете „О, ти, неразумний юроде, поради что се срамиш да се ….“ И т. н.

 

Възможно е да има някаква връзка между синонимите за нашата действителност, срама и самотата, на която сме обречени. И за която също не говорим открито. Неудобно е. Като че ли нямаме много приятели наоколо. Някои от комшиите открито презират историческото ни търпение и лакейничество. Други спокойно ни гледат в очите с ясносиньо високомерие. Трети имат стари географски планове със стратегическа дълбочина. Четвърти се интересуват май само от паспортите ни, докато един ден и те няма да са им нужни.

 

Колкото до така наречените „велики сили“, те много харесват, че сме на кръстопът.

 

А ние изглежда сме свикнали вече с кръстопътя: каквото дойде, който дойде… Не казвам, че са добре дошли, но ние сме и синоним на историческо гостоприемство.

 

Единствено Черно море все още ни търпи и очаква да му върнем дюните някой ден.

 

Извинете за тъгата…