Много се говори за темите-табу, които трябва да спрат да бъдат такива: психичните заболявания, абортите, причините за срив в семейството, разводите, детската агресия, трудностите на родителството и още, и още. На другия полюс обаче, стои един набор от теми, чието непрекъснато дъвчене по медии и социални мрежи предизвиква вълна от повтаряемост, а отговорността за това остава неосъзната или размита.

Може би ви е направило впечатление колко случаи на изоставени бебета има напоследък. Почти през ден, отваряйки някой новинарски сайт, ще попаднете на поредната новина за малолетна/пълнолетна/многодетна/малцинствена/“съвсем нормална“ майка, която е изоставила бебето си до някоя кофа за боклук. Присъдата на Върховният Facebook Съд не закъснява: под новината започват да се роят коментари за акъла на българките, клетви, съвети, мнения и прочувствени, сърцераздителни, псевдочовеколюбиви отзиви.

Резултатът? Два дни по-късно отново имаме случай с изоставено бебе.

Никой от коментиращите и никой от журналистите не чувства вина. Те просто отразяват и коментират действителността, не й въздействат. Но дали?

Хората масово не си дават сметка, че освен Големия брат, който не спи и наблюдава, много „малки братя“ също дебнат. И новини за хора в тяхната или подобна на тяхната ситуация им дават подтик да постъпят по същия начин.

Спомняте си невероятно широкия медиен отзвук, който получи опитът за самоубийство на гимнастичката Цвети Стоянова през юни миналата година. Слава Богу, неуспешен. Три седмици по-късно психиатърът д-р Захари Зарков каза, че вследствие на раздухването на случая, се е получила такава мощна вълна на суицидни опити, извършени по същия начин, че психиатрите в София едва смогват да овладеят положението.

За пациентите с тежка или дълбока депресия, суицидният опит на едно красиво, успяло, привидно щастливо момиче, е мощен ритник в и без това болезненото отчаяние, в което се е удавил целия им психичен свят. И новите опити не закъсняват.

Поради това, отразяването на суицидните опити, както и на реализираните самоубийства, е тема, която не трябва да се нищи безразсъдно в публичното пространство.

Принцип, който ни е трудно да възприемем, когато гледаме поредната еуфорична репортерка, която със смесица от прискърбие и превъзбуда разказва за случая „там, зад нея, точно на това място“.

Разбира се, не става дума за заклеймяване на темите и упорито избягване на този тип проблематика. Не става дума да се лъже, че Крис Корнел е загинал в катастрофа с тротинетка, а Честър Бенингтън е намерил кончината си след задавяне с парче сладкиш.

Лошите неща се случват и когато не говорим за тях. Но понякога, в някои случаи, говоренето мултиплицира риска те да се случват, и го мултиплицира неимоверно.

Навярно си спомняте случаите със самозапалванията през 2013г. На 18 февруари 2013, 26-годишният Траян Маречков се самозапали на една от главните улици в Търново по време на зимните антиправителствени протести в страната. На 26 февруари 2013г. в Раднево се самозапали 53-годишният Венцислав Василев. Последва смъртта на Пламен Горанов, който загина на 3 март 2013г., а на 13 март 51-годишен мъж се запали през президенството. На 1 април пред Община Варна 70-годишната Елена Златева се опита да се самозапали от отчаяние поради бедност и отказана социална помощ от общината.

Въпреки призивите да не се романтизира самозапалзването и да не се героизира самоубийството, медийната политика по отношение на отразяването на гражданските протести, не се промени.

Важно е да си дадем сметка, че не само варицелата и грипът са заразни.

Някои психични състояния също се предават от човек на човек. Подобно на инфекциозните заболявания, те се прихващат по-лесно от хора с имунокомпрометиран организъм, като в случая ролята на отслабналата имунна система се поема от психиката, натоварена с особен дистрес в съответния момент.

Психолозите са наясно с тези факти. Неслучайно онези от тях, които работят с наркозависими например, задължително посещават психотерапевт, тъй като инстинктът към смъртта при наркоманите е много мощен. А той също е заразен. И неслучайно повечето студенти по психология стават „психо-хипохондрици“. И неслучайно някои психотерапевтични школи задължават терапевтите си самите те да ходят на терапия. Защото досегът до чуждото психично може да ни опари. Той неизбежно предизвиква сблъсък със собственото ни психично. Провокира въпроси, поражда страхове и разбива удобната илюзия за „познаване на себе си“.

Накратко казано: нещата не са прости. И във времена, в които всеки с достъп до интернет и профил в социалните мрежи е един мини журналист, коментарите под статии трябва да се пишат с усещане за отговорност. Същото усещане за отговорност, което трябва да носят и официалните медии.

Да, още се учим да живеем в света на свръхинформацията и често сме като деца, в чиито ръце е попаднал M16 и те не знаят какво да правят с него – дали е за игра, дали е за убийство…Нормално е да се лутаме и интуитивно да разбираме какво е редно да се пише онлайн и какво – не е.

Но колко жертви трябва да паднат, докато усвоим базисните уроци?