Дебатът за това дали Съвместният всестранен план за действие с Иран по отношение на ядрената програма на страната е стабилизирал стратегическата рамка на Близкия изток едва започна, когато геополитическата рамка на региона се сгромоляса. Едностранните военни действия на Русия в Сирия са последният симптом на дезинтеграция на американската роля в стабилизирането на реда в Близкия изток, който беше създаден след Арабско-израелската война през 1973 г. Резултатите от този конфликт са, че Египет изостави военните си връзки със Съветския съюз и се присъедини към подкрепен от САЩ процес на преговори, който произведе мирни споразумения между Израел и Египет, както и между Израел и Йордания, споразумение между Израел и Сирия под опеката на ООН, което се наблюдава вече повече от четири десетилетия (дори и от части от участниците в сирийската гражданска война), както и подкрепа за Ливанската суверенна цялост. По-късно войната на Саддам Хюсеин за приобщаването на Кувейт към Ирак беше победена от международна коалиция, ръководена от САЩ. Американските сили поведоха войната срещу терора в Ирак и Афганистан, Египет, Йордания, Саудитска Арабия, а други държави от Персийския залив бяха наши съюзници. Руското военно присъствие изчезна от региона. Този политически модел сега обаче е сериозно разбъркан. Четири държави в региона престанаха да съществуват като суверенни страни. Либия, Йемен, Сирия и Ирак станаха цели на недържавни движения, опитващи се да наложат своето управление. В рамките на широка територия в Ирак и Сирия идеологическа радикална религиозна армия се обяви за „Ислямска държава" (също така наричана ИДИС или ИДИЛ), представлявайки неумолим противник на установения световен ред. Тя се опитва да замени многодържавната международна система с халифат – една-единствена ислямска империя, управлявана от закона на шериата. Претенциите на „Ислямска държава" дадоха ново апокалиптично измерение на хилядолетното разделение между сунитския и шиитския клон на исляма. Сунитските държави се чувстват заплашени както от религиозния плам на групировката, така и от шиитски Иран, вероятно най-могъщата държава в региона. Заплахата на Иран се състои в това, че страната представя себе си в двойна светлина. На едно равнище Иран действа като суверенна държава, практикуваща традиционна дипломация, която дори се позовава на защитните механизми на международната система. В същото време Иран организира и ръководи недържавни актьори, търсещи регионална хегемония, базирана на джихадистки принципи - „Хизбулла" в Ливан и Сирия, „Хамас" в Газа и бойците Хути в Йемен. По този начин сунитският Близък изток рискува поглъщане от четири съперничещи си източника: Шиитски Иран и неговото наследство на персийски империализъм, идеологически и религиозни радикални движения, опитващи се да свалят от власт преобладаващите политически структури, конфликти между етнически и религиозни групи в рамките на отделни (в момента сгромолясващи се) държави, произволно сглобени след края на Първата Световна война, както и социални и икономически вътрешни политики. Съдбата на Сирия осигурява ярка илюстрация: Това, което започна като сунитска революция срещу алауитския (клон на шиитския ислям) автократ Башар Асад разби държавата на съставните й етнически и религиозни групи, като неправителствени актьори подкрепят всяка една от враждуващите страни, а външни сили преследват своите собствени стратегически интереси. Иран подкрепя режима на президента Башар Асад като важна част от иранското историческо господство, простиращо се от Техеран до Средиземно море. Държавите от Персийския залив настояват за свалянето от власт на Асад, което да попречи на плановете на шиитски Иран, от които те се страхуват много повече дори и от „Ислямска държава". Те се опитват да победят групировката, без да позволят на Иран да победи. Тази двойственост се задълбочи още повече с ядрената сделка, която сунитският Близък изток видя като мълчаливо американско съгласие с иранската хегемония. Тези конфликтни тенденции, примесени с оттеглянето на Америка от региона, позволиха на Русия да се ангажира с военна операция дълбоко в Близкия изток – разполагане, което е безпрецедентно в руската история. Принципните притеснения на Москва са, че сгромолясването на режима на Асад ще доведе до хаос като този в Либия, ще докара на власт в Дамаск „Ислямска държава" и ще превърне цяла Сирия в рай за терористични операции, достигайки до мюсюлмански региони по руската южна граница в Кавказ и където и да е било другаде. На повърхността руската намеса обслужва политиката на Иран за ограничаване на шиитския елемент в границите на Сирия. В по-дълбок смисъл руските цели не изискват непременно продължаването на управлението на Асад. Това е една класическа маневра на баланс на властта за отдалечаването на заплахата от сунитски мюсюлмански терористи от руския южен граничен регион. Това е геополитическо, а не идеологическо предизвикателство и с него трябва да се справя на такова ниво. Каквато и да е мотивацията, руските сили в региона – както и тяхното участие в бойни мисии, създават предизвикателство, на което американската близкоизточна политика не е попадала от най-малко четири десетилетия. Американската политика се опитва да отговори на мотивите на всички страни и поради тази причина е на път да загуби способността си да влияе събитията. В момента САЩ се противопоставя, или поне е в противоречие по един или друг начин, с всички актьори в региона – с Египет по въпроса с човешките права, със Саудитска Арабия заради Йемен, с всяка една от сирийските участници във войната по различни причини. САЩ обявиха решителността си да премахнат Асад, но не пожелаха да създадат ефективен механизъм – политически или военен, с който да постигнат тази цел. САЩ също така не изведоха на преден план и алтернативна политическа структура, която да замени Асад в случай, че по някакъв начин се осъществи неговото сваляне от власт. Русия, Иран, „Ислямска държава" и различни терористични организации се настаниха в този вакуум – Русия и Иран, за да поддържат Асад, Техеран, за да отглежда империалистични и джихадистки идеи. Сунитските държави от Персийския залив, Йордания и Египет, изправени пред липсата на алтернативна политическа структура, предпочетоха американската цел, но се страхуват и от последствията от това да превърнат Сирия във втора Либия. Американската политика спрямо Иран се е преместила към центъра на американската близкоизточна политика. Властта настоя, че ще заеме позиция срещу джихадистките и империалистични идеи на Иран и че ще се разправя строго с нарушения на ядрената сделка. Но също така Вашингтон изглежда е страстно отдаден на стремежа да доведе до обратното във враждебното и агресивно измерение на иранската политика чрез историческа еволюция, подкрепена от преговори. Преобладаващата политика на САЩ спрямо Иран често е сравнявана от нейните защитници с отварянето на администрацията на Никсън към Китай, което допринесе, независимо от вътрешната опозиция, за преобразяването на Съветския съюз в края на Студената война. Сравнението не е подходящо. Отварянето на Китай през 1971 г. беше базирано на взаимно признаване на двете страни в него, че предотвратяването на руската хегемония в Евразия е в техен общ интерес. И 42-ра съветска дивизия по китайско-съветската граница само подсили това убеждение. Никакво сходно стратегическо споразумение не съществува между Вашингтон и Техеран. Обратно в непосредствените резултати от ядрената сделка върховният лидер на Иран Аятолах Али Хаменей описа САЩ като „Големия дявол" и отхвърли възможността за преговори с Америка по теми извън ядрения въпрос. Завършвайки своята геополитическа диагноза Хаменей също така предвиди, че Израел няма да съществува след 25 години. Преди 45 години очакванията на Китай и САЩ бяха сходни. Очакванията в рамките на ядреното споразумение не са. Техеран ще изпълни своите основни цели в началото на прилагането на споразумението. Американските ползи от своя страна се коренят в спазването на иранското поведение за по-дълъг период от време. Отварянето към Китай беше базирано на незабавно и видимо нагласяване на китайската политика, а не на очакване на коренна промяна във вътрешнополитическата система на Китай. Оптимистичните хипотези за Иран предполагат, че революционната треска на Техеран ще изчезне като в същото време ще се увеличат културните и икономически контакти с останалия свят. Американската политика рискува да подхрани подозрения, вместо да ги намали. Нейното предизвикателство е в това, че два непоклатими и апокалиптични блока влизат в конфронтация помежду си – сунитският блок, състоящ се от Египет, Йордания, Саудитска Арабия и страните от Персийския залив и шиитският блок, в който влизат Иран, шиитският сектор на Ирак със столицата Багдад, шиитският юг в Ливан под контрола на „Хизбулла", изправен срещу Израел и частта с бойци Хути в Йемен, които завършват обкръжението на сунитския свят. При тези обстоятелства традиционната поговорка, че врагът на твоя враг може да се счита за твой приятел вече не важи. В съвременния Близък изток по-скоро важи това, че врагът на твоя враг си остава твой враг. Една мащабна сделка зависи от това как участниците в нея ще интерпретират скорошните събития. Може ли разочарованието на някои от нашите сунитски съюзници да бъде смекчено? Как иранските лидери ще интерпретират ядреното споразумение, щом веднъж бъде приложено – дали като бягство от потенциална катастрофа, препоръчващо по-умерен курс, връщайки Иран към международния порядък? Или като победа, в която те са постигнали своите основни цели срещу опозицията на Съвета за сигурност, игнорирайки американските заплахи и оттук като поощрение за продължаването на двойния подход на Техеран като законна държава и като недържавен играч, предизвикващ световния ред? Две властови системи са склонни на конфронтация, както се видя в Европа в навечерието на Първата световна война. Дори и с традиционни оръжия поддържането на баланса на сила между два безкомпромисни блока изисква извънредна способност за определяне на истинския и потенциалния баланс на силите, за разбиране на натрупването на нюансите, които могат да повлияят баланса и за решително действие за възстановяването му независимо, че се отклонява от равновесието – качества, които до сега не са поискани на САЩ, скрити зад два големи океана. Но настоящата криза се случва в свят на нетрадиционни ядрени и кибер технологии. Докато съревноваващите се регионални сили се стремят към сравними прагове на своя капацитет, режимът за ограничаване на разпространението на ядрени оръжия може да се сгромоляса. Ако ядрените оръжия се появят, катастрофалният изход е почти неминуем. Стратегията за присвояване е присъща на ядрените технологии. САЩ трябва да са отдадени на желанието си да предотвратят подобен изход и да приложат принципа на ограничаване на разпространението на ядрени оръжия във всички страни, стремящи се към подобни оръжия в региона. Твърде голяма част от нашия обществен дебат се занимава с тактическите средства. Това, от което се нуждаем е стратегическа концепция за установяването на приоритети по следните принципи: Докато „Ислямска държава" оцелява и владее географски дефинирана територия, ще представлява част от напрежението в Близкия изток. Заплашвайки всички страни и проектирайки целите си отвъд региона, групировката запазва съществуващите си позиции или полага външни усилия да постигне своите империалистични джихадистки цели. Унищожаването на „Ислямска държава" е по-спешно от свалянето от власт на Башар Асад, който вече е загубил повече от половината от територията, която някога е контролирал. Подсигуряването на тази територия да не се превърне в терористичен рай, трябва да бъде абсолютен приоритет. Настоящите американски военни усилия рискуват да послужат като механизъм за набиране на бойци за групировката, която устоява на американската мощ. САЩ вече мълчаливо се съгласиха с руската военна роля в региона. Това е болезнено за архитектите на системата от 1973 г., вниманието в Близкия изток трябва да остане фокусирано върху същественото. Като в същото време съществуват съвместни цели. За предпочитане е териториите, контролирани от „Ислямска държава" да бъдат завладени отново или от умерени сунитски сили или от външни сили, вместо от ирански джихадисти или имперски сили. Ограничаването на военната роля на Русия до антиислямистки кампании може да предотврати връщането на състоянието й със САЩ в периода на Студената война. В повторно завладените територии трябва да бъде възстановено местното сунитско управление, което съществува там преди разпадането на суверенитета на Сирия и Ирак. Суверенните държави от Арабския полуостров, както и Египет и Йордания трябва да изиграят ключова роля в тази еволюция. След решението на своята конституционна криза Турция може да допринесе идейно за подобен прогрес. След като терористичният регион е съборен и поставен под нерадикален политически контрол, бъдещето на Сирия трябва да бъде решено. Би могла да бъде създадена федерална структура между алаутските и сунитските части. Ако алаутиските региони станат част от сирийска федерална система, ще се създаде контекст за съществуването на Асад, който намалява риска от геноцид и хаос, които биха довели до триумф на тероризма. Американската роля в такъв Близък изток би била да приложи военна сигурност в традиционните сунитски държави, която администрацията обеща по време на дебата за иранската ядрена програма и за която критиците на програмата настояха. В този контекст ролята на Иран може да бъде от ключово значение. САЩ трябва да бъдат готови за диалог с един Иран, който се връща към ролята си на суверенна държава в рамките на установени граници. САЩ трябва да решат за себе си каква роля ще играят в XXI век - Близкият изток ще е нашият най-близък, а може би и най-суров тест. Под въпрос не е силата на американските оръжия, а по-скоро американската решимост при разбирането и усвояването на един нов свят.
/БГНЕС
----------------------
Текстът е на бившия американски държавен секретар Хенри Кисинджър и е публикуван във в. "Уолстрийт джърнъл".
