Доц. Чавдар Николов Неотдавна правителството ни съобщи не откъде да е, а от Брюксел радостна вест. А именно, че дава заден ход на намерението за въвеждане на еврото през 2010 г. Защо от Брюксел ли? Просто защото оттам най-после ултимативно ни подсказаха какво трябва и какво въобще не трябва да правим в този контекст. А иначе сериозните макроикономисти у нас вече две години пишат и обясняват съвсем същото. Евро в България през 2010 година би било равностойно на чист авантюризъм. Опасно за нашето финансово здраве Вътрешното ни ценово равнище сега е едва около 40% от това в еврозоната. А този факт естествено предполага по-големи инфлационни темпове в сравнение с тези в страните, възприели еврото. На всичко отгоре и икономиката ни през последните години се е нагласила на алгоритъма 5-6% растеж със 7-8% инфлация. По този начин всеки опит за вместване в конвергентния критерий за нарастването на цените в условията на валутен борд би означавал ограничаване на вътрешното търсене посредством увеличаването на бюджетния излишък. А оттам вече е пределно ясно, че автоматично следва намаление на темповете на растеж на брутния продукт на страната ни. Операцията „присъединяване на България към еврозоната” изглежда на настоящия етап не само безсмислена, но и опасна за стопанския ни напредък. Как можехме да си спестим някои големи беди? Но практиката да не се пита този, който знае, а да се пита не е ясно кого, включително някого от чужбина, или въобще да не се пита никой, не датира у нас от вчера. В началото на 90-те години у нас от световни финансови институции разбираха ограничен кръг от хора. Предстояха сложни преговори по външния ни дълг. Двама души предложихме услугите си за безплатни консултации в тогавашното Министерство на външноикономическите връзки. Отрязващият отговор бе, че преговорите ще се водят на правителствено ниво и нямало нужда от нас. Не е нужно да си припомняме повечето подробности. Достатъчно е да се сетим за сполетелите ни последици от изявлението на Командира, че страната ни се отказва от опрощаване на дълга. Можехме поне това да си спестим. Когато политиците ни излизат скъпо и прескъпо На политическата сцена и днес продължават да пребивават двама политици, всеки от които е струвал на държавата и съответно на данъкоплатеца по 1 милиард долара. Първият проведе сделките по преоформяне на външния ни дълг между 2001 и 2005 година, а вторият хариза БТК за 230 милиона евро. Макроикономистите пишеха статии, възразяваха даже по медиите, когато случайно им се дадеше думата. Но какво от това? Какво от това тогава, какво от това и сега? И все пак на най-показателната за властващото отношение към макроикономическата наука ситуация съм присъствал на „Позитано”, а на най-смешната на „Врабча” – при НДСВ. Какво може да се види, когато гледаш към тавана? Предизборно от БСП ни бяха поканили „да съставим алтернативна на дясната макрорамка”. Седим няколко души, смятаме, спорим, съпоставяме. Влиза Р. Овч. и спонтанно коментира: „Гледат момчетата тавана и пишат цифри.” Интересно, ако той беше погледнал тавана, какво щеше да види? Някой парен котел може би, но в никакъв случай макрорамка. Комедия с привкус на монархия А като възпитани хора преди година и половина се отзоваваме на поканата на г-н Симеон Сакскобургготски, който се нуждаел от макрокономическа експертиза. В резултат се оказваме в препълнена зала, където определено има хора, които от нещо разбират. Но седят също и такава, за които не е ясно от какво разбират, ако от нещо въобще разбират. На трибуната се появява самият Симеон, който произнася стегната реч в духа „Дайте да дадете”. После енергично се отправя към изхода през спонтанно образуван шпалир от разнополови почитатели. В суматохата колега успява да изкоментира : „А бе, този действително се мисли за цар!” Впоследствие от незнайно как сформираната експертна група ни предложиха да реферираме накратко статитиите си, за да можел „Негово величество” да намери време да ги прочете. Което вече ни кара да сметнем комедията за приключила. Ще рухне ли, или няма да рухне тази система? Тук по най-лесен начин текстът би могъл за завърши с констатацията, че подобна политическа система няма начин да не рухне. Но за предпочитане все пак е да се възхитим от нейната устойчива възпроизводимост. Малък пример: Станишев и Мартин Заимов се познавали още от деца. В загадката не се пита откъде. Важното е, че и двамата, при това навсякъде, дебело подчертават политически различия помежду си. Но остават мистично единомислещи по въпроса за въвеждането на плоския данък.