За нас като европейци, най-важен е въпросът как и накъде ще се развива Европейският съюз и може ли той да се обедини до такава степен, че да има единна външна политика и единна икономика поне по основните въпроси на съвременния свят. А също и да действа спрямо другите големи играчи като единна държава или общност, независимо под каква форма ще съществува той.
За да се срещне със своето голямо бъдеще през XXI век, ЕС трябва да приведе в съответствие своето икономическо и политическо присъствие, защото онези, които го критикуват и го смятат за икономически гигант и политическо джудже, може би не са съвсем лишени от основание. Това разминаване между двата типа присъствие се вижда с просто око дори и от хората, неизкушени от политика. Кой се интересува от мнението на ЕС по който и да било от големите политически проблеми? Никой, разбира се, защото такова мнение на ЕС не съществува. Съществуват мненията на страните членки, които естествено са различни. Например на въпроса, трябва ли Турция да бъде приета за пълноправен член на ЕС, Германия и Франция отговарят „не“, Гърция е на почти същата позиция, Великобритания обаче казва „Да, категорично“, САЩ също казват „Да, категорично“, България, Румъния, както и повечето балкански страни, поддържат тази кандидатура.

Голямото бъдеще е в разширяването

Кандидатурата на Турция изправя европейските политици и държавници пред големите въпроси за бъдещата съдба на ЕС, въпроси, на които те нямат отговор. Някои от тях дори се боят да мислят по тези въпроси и за утешение предпочитат да си заравят главата в пясъка. Други се чудят какви заместители на пълноправното членство да измислят, като например привилегировано партньорство, за да протакат неопределено дълго приемането на Турция, докато тя се откаже. Зад всичко това не е трудно да се види страхът на големите европейски държави от конкуренцията на други равни или по-големи от тях, които ще имат повече депутати в Европарламента и ще могат по-силно да влияят върху взимането на решенията и цялостното управление на ЕС. Тези опасения обаче почиват на предразсъдъка, че в ЕП няма левица, десница и център, а гласуването става на национална основа, а всички знаят, че това не е така. Това не може да бъде основание да се ограничава до 25 милиона населението на страната, която кандидатства за пълноправно членство на ЕС. Голямото бъдеще на ЕС е в неговото по-нататъшно разширяване и Турция е неделима част от него.
Какво ще даде Турция на ЕС, когато стане негов пълноправен член? Едно 72-милионно младо население, една работеща пазарна икономика с голям потенциал, една военна сила, с която всички се съобразяват, едно силно влияние в арабския свят по линия на исляма. Това, че Турция е мюсюлманска страна и в същото време е светска държава, която отдавна и категорично е отхвърлила шериата, осъжда ислямския фундаментализъм и тероризъм, играе ролята на първа бариера срещу тях по пътя към Европа. Турция има и силно влияние върху бившите съветски републики от Средна Азия по линия на езиковата близост и отчасти на исляма, което не може да бъде безразлично на ЕС, тъй като там се намират голяма част от залежите на природен газ и нефт, както и на редки метали и минерали. Освен това тя има географско разположение и свързаните с него геостратегическо и геополитическо значение на страна-мост между два континента и кръстопът на различни култури и цивилизации. Колко страни биха могли да предложат такива големи дарове на ЕС с получаването на пълноправно членство? Затруднявам се да посоча такава европейска държава. Може би такава ще бъде Русия, един ден, когато реши, че е готова да отговори на изискванията на ЕС за пълноправно членство, и депозира официално своята кандидатура. Тогава, надявам се, ЕС няма да седне да води схоластическия спор за това дали да приеме Русия до Урал или до Владивосток, а ще предпочете второто, тъй като големите природни богатства на страната са в нейната азиатска част. Тогава пред нас и нашите потомци ще бъде открит пътят за реализирането на крилатата идея на генерал Де Гол, възприета по-късно много горещо от Горбачов, за Европа от Ванкувър до Владивосток.


Изявлението е от конференцията по повод 20-годишнината на Атлантическия клуб.