Президентът на САЩ Доналд Тръмп е заобиколен от нова кохорта политици и служители. Макар че едно от неговите предизборни обещания беше да свали от власт „корумпираните елити“, за които обвинява, че заливат американската политическа сцена, вторият му мандат издигна елити, избрани преди всичко заради политическата им лоялност към него.

Фокусът на медиите върху коментарите на Тръмп за превръщането на Канада в 51-вия щат на САЩ анексирането на Гренландия и подкрепата на милиардера Илон Мъск за някои крайно десни партии в Европа засенчи амбициозната програма за трансформиране на федералното правителство, която новият политически елит възнамерява да осъществи.

Доналд Тръмп присъства на събитие по смесени бойни изкуства (ММА) в Ню Йорк заедно с Тълси Габард, неговата номинация

за директор на националното разузнаване, и милиардера Илон Мъск. Снимка: АФП/БТА

След встъпването в длъжност на Тръмп на 20 януари републиканският елит, който е най-лоялен към лидера на MAGA („Make America Great Again“), който твърдо се противопоставя на демократичния елит и неговата политика, действа в условията на контрол на партията си върху изпълнителната и законодателната власт (поне до междинните избори през 2026 г.), доминиран от консерватори Върховен съд, който включва трима назначени от Тръмп съдии, и федерална съдебна система, която се измести надясно по време на първия му мандат.

Политическият проект на тръмписткия лагер обаче се състои не толкова в оспорване на елитаризма като цяло, колкото в атака срещу конкретен елит: този, който е характерен за либералните демокрации.

Преследване на демократичния елитаризъм

Типичната антиелитна политическа пропаганда от рода на „Аз говоря от името на вас, хората, срещу елитите, които ви предават и мамят“, твърди, че един популистки лидер би бил в състояние да упражнява властта за и от името на хората без посредничеството на елит, откъснат от техните нужди.

Политическият теоретик Джон Хигли вижда зад тази форма на антиелитен дискурс асоциация между така наречените „силни лидери“ и „силовите елити“ (които се възползват от първите и техния политически успех): явление, което заплашва бъдещето на западните демокрации.

От Втората световна война насам в политиката на САЩ съществува консенсус по отношение на идеята за демократичния елитаризъм. Според този принцип елитарното посредничество е неизбежно в масовите демокрации и трябва да се основава на два критерия: зачитане на резултатите от изборите (които трябва да са свободни и конкурентни); и относителна автономия на политическите институции.

Предизвикателството към този консенсус нараства от 1990-те години насам с нарастващата поляризация на американската политика. То набра нов импулс по време и след президентската кампания през 2016 г., която беше белязана от антиелитна реторика както от страна на републиканците, така и от страна на демократите (като сенаторите Бърни Сандърс и Елизабет Уорън). В основата на някои от техните дитирамби беше неприязънта към „естаблишмънта“ на източното и западното крайбрежие на Съединените щати, където са базирани много престижни финансови, политически и академични институции, както и конспиративната идея за „дълбоката държава“.

Преизбирането на Тръмп, който никога не е признавал поражение на президентския вот през 2020 г., нарастващата политическа враждебност и прякото участие на технологични магнати в политическата комуникация – особено от страна на републиканците – допълнително засилват отричането на демократичния елитаризъм.

Популизмът отгоре на Тръмп: бунт на елитите

Идеята, че демокрацията може да бъде предадена от „бунт на елитите“, изказана от американския историк Кристофър Лаш (1932-1994), не е нова. За антрополога Арджун Ападурай тя е особеност на съвременния популизъм, който идва „отгоре“. Всъщност, ако ХХ век е епохата на „бунта на масите“, то XXI век, според Ападурай, „се характеризира с „бунта на елитите“. Това би обяснило възхода на популистките автокрации (като тези, които понастоящем се ръководят от Виктор Орбан в Унгария, Реджеп Тайип Ердоган в Турция и Нарендра Моди в Индия, а преди това от Жаир Болсонаро в Бразилия), но също така и изборните успехи на популистки лидери в консолидираните демокрации (включително тези на Тръмп в САЩ, Джорджа Мелони в Италия и Герт Вилдерс в Нидерландия, например).

Както обяснява Ападурай, успехът на Тръмпианския популизъм, който представлява бунт на обикновените американци срещу елитите, хвърля завеса върху факта, че след Победата на Тръмп през ноември, „това е нов елит, изместил от властта презрения демократичен елит, който заемаше Белия дом в продължение на почти четири години“.

Целта на този „алтернативен елит“ е да замени „обикновените“ демократични елити, но също и умерените републиканци, като дълбоко дискредитира техните ценности (като либерализъм и т.нар. „wokeism“) и техните предполагаемо корумпирани политически практики. В резултат на това този популизъм „отгоре“, осъществяван от поддръжниците на президента, представлява алтернативна конфигурация на елита, чиито ефекти върху американския демократичен живот биха могли да бъдат по-значими от тези, наблюдавани по време на първия мандат на Тръмп.

Отвъд идеята за „Мъсколигархия“

Идеята, че сме свидетели на формирането на „Мъсколигархия“ – с други думи, икономически елит (включващ технологични барони като Джеф Безос, Марк Зукърбърг и Марк Андресен), обединен около фигурата на Илон Мъск, когото Тръмп помоли да оглави това, което президентът нарече „Департамент за правителствена ефективност“ (DOGE) – е съблазнителна. Той перфектно съчетава визията за съюз между „конспиративна, последователна, съзнателна“ управляваща класа и олигархия, съставена от „свръхбогатите“. За колумниста на Financial Times Мартин Улф това дори е признак за развитието на „плутопопулизъм“. (Заслужава да се отбележи също, че бившият президент Джо Байдън, в прощалната си реч, говори за „олигархия… на изключителното богатство“ и „потенциалния възход на технологично-индустриалния комплекс“).

Някои наблюдатели обаче са предпазливи по отношение на появата на „мъсколигархия“. Те посочват социологическия еклектизъм на новия Тръмпиански елит, чиято фасада на единство се държи заедно преди всичко от политическата лоялност, засега непоклатима, към лидера MAGA. Факт е обаче, че различните фракции на този нов „антиелит“ се обединяват около общ дневен ред: да отърват федералното правителство от предполагаемата задушаваща власт на демократичните „вътрешни хора“.

„Антиелитният“ елит срещу „дълбоката държава“

В президентската си реч при встъпването в длъжност през 1981 г. Роналд Рейгън казва: „Правителството не е решение на нашия проблем; правителството е проблемът.“ Антиелитизмът на елита на Тръмп е вдъхновен от тази диагноза и защитава една проста политическа програма: да отървем демокрацията от „дълбоката държава“.

Въпреки че идеята, че САЩ са „обсадени“ от „неизбран и безотговорен елит“ и „вътрешни хора“, които подкопават общия интерес , е доказано неоснователна, тя все пак е доминираща в новата администрация на Тръмп.

Тази теория на конспирацията е доведена до крайност от Каш Пател, кандидатът, разглеждан за ръководител на ФБР. В книгата си „Правителствени гангстери“, истински манифест срещу федералната администрация, бившият адвокат пише за необходимостта да се прибегне до „чистки“, за да се изправят елитните демократи пред правосъдието. Той изброява около 60 души, сред които Байдън, бившият държавен секретар Хилари Клинтън и бившият вицепрезидент Камала Харис.

Назначаването на Ръсел Вуут за ръководител на Службата за управление и бюджет в Белия дом – човек, който е известен с това, че се опитваше да възпрепятства прехода към администрацията на Байдън през 2021 г., също подчертава трудния завой, който вероятно ще предприеме администрацията на Тръмп.

Преоформяне на държавата около политическата лоялност

За да „деконструират административната държава“, „антиелитните“ елити разчитат на Проект 2025, програмен доклад от над 900 страници, за който консервативният мозъчен тръст The Heritage Foundation, който го публикува, казва, че е изготвен от „повече от 400 учени и политически експерти.“ Според бившия директор на „Проект 2025“ Пол Данс „никога досега цялото движение… не се е обединявало, за да изгради цялостен план“ за тази цел. На тази основа „антиелитният“ елит иска да наложи лоялност към Проект 2025 на федералните държавни служители.

Но тази идея не е нова. В края на първия си мандат Тръмп издаде указ за улесняване на уволнението на законоустановени федерални държавни служители, заемащи „свързани с политиката длъжности“ и считани за „нелоялни“. Указът е отменен от президента Байдън, но Тръмп в първия ден от връщането си на поста подписва изпълнителна заповед, която има за цел да отмени отмяната на указа от Байдън. Като президент Тръмп също така може да разпределя висши длъжности във федералната администрация на свои поддръжници.

„Антиелитният“ елит иска не само да намали размера на държавата, както беше при „неолиберализма“ на Рейгън, но и да я деконструира и преустрои по свой образ и подобие. Тяхната истинска цел е по-трайна победа: превръщането на демократичния елитизъм в популистки елитизъм.

Автори: Уилям Джинис , Мохамед-Саид Дарвиш : Източник: The Conversaton