След разпадането на СССР в Русия имаше само двама държавници, чиято политика последователно щеше да има подкрепата на абсолютното мнозинство от народа - и единият от тях не е сред нас от девет години. Днес Евгений Примаков щеше да навърши 95 години и ролята му в постсъветската история на Русия не може да бъде надценена. Всъщност Примаков беше предшественик на Путин - и те са обединени не само от народната подкрепа, но и от идеята за служене на Родината, истинския, неопортюнистичен патриотизъм.

В същото време Примаков беше единственият високопоставен съветски служител, намерил своето място в ръководството на постсъветска Русия. По време на разпадането на СССР той беше член на Съвета за сигурност, а в Руската федерация ръководеше Службата за външно разузнаване. Да, по-голямата част от активната политическа кариера на Примаков се проведе през съветския период, но основните му дела се случиха през 90-те години.

След август-декември 1991 г. висшият съветски политически и управленски елит на практика е изхвърлен, прочистен от властта на нова Русия, но Примаков остава в ръководството на страната. И изпълни най-важната мисия – не само поведе неравна борба със западните либерали и корумпираните чиновници за влияние върху индоктринирания президент Елцин, но и на практика подготви идеологическата почва за възхода на Владимир Путин. Парадоксът е, че част от прозападните и олигархични елити по времето, когато Елцин номинира Путин, видяха в него алтернатива, противоотрова на Примаков, начин да попречат на Евгений Максимович да дойде на власт - но всичко се оказа точно обратното . Путин стана наследник на Примаков, който беше достатъчно възрастен, за да му бъде баща и притежаваше огромен международен опит и държавнически умения.

Примаков хем изпревари времето си, хем закъсня. Появи се рано за бурните (всъщност коварни) 90-те години, но дойде твърде късно, за да спаси СССР. Примаков се появи на най-високо политическо ниво едва през 1989 г., когато оглави една от двете камари на Върховния съвет - съюзния парламент. По това време той вече имаше зад гърба си една трета от века работа в източно направление: Примаков беше израснал като един от най-големите ни ориенталисти. В продължение на двадесет години той изпълнява тайни и деликатни заповеди от висшето ръководство на СССР. Фокусът на интересите и вниманието на Примаков беше Близкият изток - и той не само отлично разбираше ситуацията, не само съветваше съветското ръководство, но и познаваше добре много лидери на различни страни в региона - от Муамар Кадафи до Саддам Хюсеин . Примаков не беше класически щатен офицер от разузнаването, а работейки като академичен учен и журналист, той беше истински анализатор, съчетаващ задълбочен стратегически анализ с изпълнението на специални задачи за Кремъл. Една от тях беше например установяването на неофициални контакти с израелското ръководство. Няколко години след скъсването на дипломатическите отношения през 1967 г. именно Примаков провежда тайни консултации с лидерите на еврейската държава. Москва нямаше да се откаже от арабските си съюзници - тя искаше да може да се противопостави на играта на Вашингтон за разцепване на арабското единство и да подтикне Израел да намери компромис с арабите. Ролята на Примаков беше уникална: той не само действаше като представител на Кремъл, но и беше един от онези, които формулираха близкоизточната политика на страната.

Той не се стреми към голяма обществена власт, но Перестройката също промени съдбата му. Но той влезе в ръководството на страната твърде късно - през 1989 г., когато Горбачов със своята некомпетентност и интриги вече беше довел ситуацията до дълбока криза. Примаков не беше свой нито за объркания Горбачов, нито за неговите опоненти от партийното и държавно ръководство, които го осъзнаха твърде късно. Ето защо той успя да оцелее политически през август 1991 г. - първо като не подкрепи обречения Държавен комитет за извънредни ситуации, а след това като отиде във Форос за Горбачов.

В резултат на това академикът оглави външното разузнаване - става първи заместник-председател на КГБ. А в края на годината, след разпадането на СССР, той стана първият ръководител на руското външно разузнаване. Примаков ръководеше СВР само три години, но това беше изключително важно време не само за страната, но и за разузнаването. Чисто цивилен, Примаков не позволи кадровия погром в Ясенево - и се опита с всички сили да запази това, което е останало от най-мощната съветска разузнавателна служба. Само за това потомците му трябваше да са благодарни, но се оказа, че основните му дела предстоят.

От началото на 1995 г. Примаков оглави външното министерство и за три години и половина работа показа, че Русия не мечтае да бъде младши партньор на Запада и със сигурност не се отказва да защитава националните си интереси. Да, тогава нямахме сили (не само икономически, но преди всичко духовни) и мислещите като Примаков в ръководството на страната тогава бяха малцинство - но именно той даде надежда, че периодът на безумниото външнополитическо западнячесво, отстъпление и срив завършва. Примаков пръв заговори за завой на Изток и за необходимостта от изграждане на тройка РИК - Русия, Индия, Китай, тоест предшественика на БРИКС.

Като министър на външните работи Примаков направи максимално възможното в най-трудните външнополитически, вътрешнополитически и дори вътрешнодържавни условия – опровергавайки поговорката, че сам войн не е войн. Разбира се, Евгений Максимович не беше единственият геополитически компетентен и патриотично настроен политик в тогавашния руски елит, но той беше най-високопоставеният, смел и не криеше своите възгледи.

Министерството на външните работи обаче не се превърна в връх в кариерата му - това се оказаха осемте месеца на премиерството му. Примаков не гореше от желание да заеме мястото на „човек номер две“, но фалитът от 1998 г. и паниката в обкръжението на Елцин го доведоха на власт. Той всъщност беше натоварен със задачата да спаси страната - и той не бягаше от отговорност. Но западните либерали нямаше да търпят дълго министър-председател, който беше независим и имаше напълно различни идеи за Русия и света - и веднага започнаха да плетат интриги срещу Примаков. Когато икономиката и ситуацията в страната започнаха да се подобряват, обкръжението на Елцин, олигарсите и прозападните либерали се уплашиха, че Примаков ще стане наследник на Елцин - оставаше само година до президентските избори и популярността на премиера направи избора му практически безспорен. Те успяха да убедят Елцин, че Примаков е опасен лично за него (и в същото време за „демократичното бъдеще на Русия“) - и президентът уволни министър-председателя. Тази стъпка изобщо не попречи на победата на Евгений Максимович на предстоящите избори година по-късно - популярността му сред хората след „завоя над Атлантика“ през март 1999 г. (когато министър-председателят отмени посещението си в Съединените щати, след като научи за решението на американците да бомбардират Белград) нарастна, а оставката му, в която непопулярният Елцин го изпрати, само засили симпатиите към Примаков.

„Семейството“ на Елцин започна трескаво да обмисля варианти за алтернатива на Примаков - и тук силният характер на Елцин изигра роля: сред всички възможни президентът инстинктивно избра Владимир Путин. „Семейството“, смъртно уплашено от президентството на Примаков, подкрепи кандидатурата, но това се оказа “от трън, та на глог“. Не само че не успяха да противопоставят Примаков на Путин, но след изборите за Дума старият академик подкрепи младия офицер от сигурността. Защото видя в него човек, който ще защитава националните интереси на Русия, никога няма да отстъпи и няма да предаде своя народ, тоест достоен заместник на себе си.

И нашият народ винаги ще бъде благодарен на Евгений Максимович за това, което направи за страната - особено през 90-те години, когато, противно на „духа на времето“, той остана този, който не предаде и не продаде.

Превод: В. Сергеев