Люба Кулезич Срещу стена от глухо мълчание и стаен ужас се изправи английската продуцентка и режисьорка Кейт Блюит след финала на документалния си филм “Изоставените деца на България”. Едва при самотната й поява пред екрана няколко плахи ръкопляскания се опитаха да заличат усещането за враждебност и напираща национална обида сред част от публиката в “Червената къща”. Прожекцията на 90-минутната творба премина в необичайна тишина въпреки несекващия приток от правостоящи. Продукцията на ВВС бе показана в Центъра за култура и дебат близо месец след като Движението на българските майки поиска оставката на социалния министър заради избухналия в Англия скандал. Вместо да поеме поне част от отговорността за жестокостта спрямо децата с увреждания в Могилино, Емилия Масларова обвини ВВС във вредителство. Това стана по същия сценарий, според който преди три години бе подето прокурорско разследване спрямо създателите на филма “Да купиш игрите”. В него тогавашният шеф на БОК и член на МОК Иван Славков бе заснет от друг екип на ВВС в незаконни пазарлъци за цената на гласа си при избора на олимпийска столица. През това лято вътрешният министър Румен Петков отвърна с полицейски компромат срещу авторите на още едно английско разследване за търговия с деца във Варна. След филма за дома в Могилино в част от медиите бе подета контраатака и срещу Кейт Блюит. Но за разлика от спешното завъртане на “Да купиш игрите” по бТВ, “Изоставените деца на България” не беше излъчен от нито една българска телевизия. Това разчисти пътя за обвинения на дежурни общественици, че режисьорката вадела злонамерено факти от контекста. Популярният психолог Христо Монов дори я обвини по БНР в умишлена промяна на цветното изображение с цел постигането на по-мрачни внушения. Между медиите и властта Така че поканата на “Червената къща” Кейт Блюит лично да присъства на прожекцията на филма си в София се оказа съвсем на място. Така англичанката се озова лице в лице със зала, претъпкана до козирката от граждани, журналисти, дейци от неправителствения сектор и куп министерски служители. Но тя естествено не би могла да направи сравнение с подобни екшъни в Дома на киното преди 1989 г. Тогава настървени интелектуалци се зъбеха на цензурата, която спираше документални и игрални филми на теми, считани за неудобни от режима и от неговите наместници в културата. Под такъв знаменател преди 20 години протече прожекцията на “Дом №8”. В него режисьорът Николай Волев показваше на практика как тоталитарната държава превръща психиатриите в концлагери за ментално увредени същества от раждането до смъртта им. Кейт Блюит не би могла да знае, че в демократична България филми като “Дом №8” са немислими, но официалните аргументите за това сега са финансови. Вероятно са й подсказали обаче, че с творбата си запълва интелектуални и морални празнини в общуването между медиите и властта днес. Затова пламналият конфликт около името й завърта лентата назад, към неизлечимите спомени от годините на така наречения “застой”. Тогава страстите кипяха в убежища като Домът на киното, а избрани интелектуалци закусваха със западни посланици. Онзи ден сред множеството глави в “Червената къща” се открояваше сребърната коса на бившия ни посланик в Лондон Иван Станчов и тази на американския посланик Джон Байърли. Самият той се изниза веднага след края на прожекцията. Но все пак шефката на Агенцията за децата Ширин Местан успя да се запознае с него. Вместо Масларова за участие в събитието бе командирована заместничката й в социалното министерство Иванка Николова. Шефката на Агенцията за социално подпомагане Теодора Дренска даде своя принос към засиленото административно присъствие в залата. Значително по-късно и по-деликатно се вписа в публиката правосъдната министърка Меглена Тачева. Включването й беше възприето по-скоро като израз на гражданска чувствителност към темата за правата на увредените и изоставени деца у нас. Все пак доста спорно прозвуча препоръката й тяхното раждане да бъде осуетявано още в майчината утроба, ако генните изследвания се окажат негативни. Във всеки случай сблъсъците на мнения след прожекцията по особен начин допълниха внушенията на филма. След едномесечни снимки в Могилино Кейт Блюет е останала до такава степен вярна на фактите, че естествено извежда темата за бездушието, превърнато в управленски стил на всички нива у нас. Потвърдената диагноза До края на вечерта духът на дървения административен език и на чиновническите аргументи не престана да се носи над главите на спорещите. Така диагнозата на обществото ни от “Изоставените деца на България” бе потвърдена на живо. Несретната история на 75 деца с увреждания, осигуряващи препитанието на 65 души персонал в сиропиталището в с. Могилино, Русенско, скандализира английската публика в средата на септември. Лондонският вестник “Телеграф” публикува рецензия, в която авторът си признава, че бил докаран до сълзи след излъчването на филма. В рецензията е цитирана и самата Кейт Блюит, нашумяла с друго свое заглавие – “Стаята на умиращите”. То описва съдбата на сираците в китайски социални заведения. Режисьорката обаче свързва гледките от Могилино със СПИН-кошмарите с румънски малолетни в занемарени държавни приюти от началото на 90-те. Заради тях северната ни съседка бе подложена на жесток мониторинг години преди да бъде приета в ЕС. Само че, както напомня Кейт Блюит и във встъпителните кадри на опуса си от Могилино, България вече е европейска членка. Това прави още по-стъписваща чиновническата нечувствителност спрямо страдалците, грижата за които е сведена до вледеняваща формалност. Още по-стъписващото е, че след филма на Блюит властите побързаха да затворят дома и да разселят оцелелите от неговия ад. Така обслужиха мустакатия принцип: “Няма човек - няма проблем”. Но глухото им мълчание след филма “Изоставените деца на България” остана да ехти.