Не просто две в едно Преди малко повече от година, след тежко боледуване, на 67-годишна възраст почина писателят публицист Марко Семов. Той е автор на повече от 40 книги, сред които паметни заглавия, като "За Япония като за Япония" и "И за Америка като за Америка", на редица трудове по българска народопсихология, изследвания по проблемите на глобализацията и отражението й върху националните ценности и култури. Като човек с активна гражданска позиция Марко Семов се ангажира с редица обществени каузи, сред които защитата на АЕЦ "Козлодуй" и борбата за чистота на българския език. Едно от правилата му гласи: никога не наричай най-новата си книга „последна”, припомня си днес Милена Цветкова. Марко Семов остана продължително жив, именно защото изчака едва днес да ни покани на „последната си книга”. А самата книга не е просто „две в едно”, а нещо като биобиблиографиите: написана от него и за него. Тя може да предизвика сериозен стрес у библиографите: как да поместиш на едно каталожно картонче това уникално биполярно издание, превъртяно, усукано като по „пръстена на Мьобиус”? Изпратена за печат сякаш от отвъдното… И защо не? Нали главният герой в Маркосемовата половина тук са конете? А конят от дълбока древност е сакрално животно, символ на посредника между земния свят и отвъдния. И доколкото конете са еднакво почитани и при траките, и при древните българи, и при славяните, няма нищо случайно, че народоведът, народоекологът Марко Семов е бил привързан по мистичен начин към тези животни. „Неиздадени истории с коне” включва 18 разкази, които безжалостно импонират на „лебедовата песен” на предусетилия края си Владимир Висоцки: „Я коней напою, я куплет допою…“ И те са като хората Из „Истории за коне“ Унувеститетско издателство „Св. Климент Охридски“ Понякога си мисля, че конете са като хората или, кое­то е същото – хората са като конете. Има хора с лек нрав – не си отворил уста и той скочил да ти направи уважението. Има и други – час можеш да загубиш, че и ден, докато съмне в душата му, докато се разкисне мракът и просветне, че човек стои отпреде му. И трети чешити едни има – от тях никога не можеш да разбереш – съмва ли, мръква ли. За тях нашенецът казва – до пладне крив на себе си, след пладне светът му крив. С такива накъдето да потеглиш, все можеш да настъпиш съчка. И коне познавам такива... Яхнеш го, докато се размърда, докато му дойде кеф да се затича, че като се затича – и тичането му такова, сякаш се возиш в каруца, която трополи из речно корито. Краката му като да са наковани не с по едно, а с десетина петала. Комшията – дядо Никола, имаше такъв кон. Той беше сив, на черни точки. Сякаш като свършил да рисува някоя хубава картина, Господ си тръснал четката с черна боя, и там, дето я тръснал, се улучил този кон... На всичкото отгоре беше и зло добиче – хапеше, риташе кого където свари. Поради туй, за да се пази от тежкия махмурлук, който вечно друсаше коня, дядо Никола носеше тояга – къса и дебела, като тази, дето сега си държат под седалките шофьорите на таксита. С тая сопа той удряше коня по главата да го усмири, защото този негов кон имаше навика както си върви кротко, изведнаж да рипне с предните крака върху дядо Никола или пък, ако е впрегнат, да започне да скача в стърките, докато ги направи на трески. От този кон можеха да се очакват всякакви зулуми, щом се наложи да тегли каруцата – било тор за нивите, било дърва да докара. Понякога обаче дядо Никола и конят му бяха в най-добри, направо можем да кажем – любовни отношения. В такива дни той зобеше коня по два пъти, лъскаше косъма му, виждал съм го и да го гали, както едва ли беше правил някога с децата си. С балканджиите е тъй – те повече милват добичето, повече на него треперят и се кланят, отколкото на децата си... Любов и мир царуваха тогава в двора на комшията. В такива мили мигове, когато и душата на коня, и душата на сайбията му се къпеха в най-добри и благи чувства, дядо Никола викаше на коня си не Сивчо, каквото беше истинското му име, а Алчо. Можеш да се спукаш от смях, ако минаваш по пътя в такъв момент и гледаш идилията, която цъфти в двора на стареца. И ние, децата, тъй правехме – струпвахме се на тарабата пред къщата и аха да я съборим от кикота си – как така сивият кон ставаше алест в устата на стареца. Защото конят, както казах, беше толкова сив, колкото може да бъде само един кон. Даже и Сивушката на Елин Пелин пред него би трябвало да изглежда като най-бяло ангелче. Ала дядо Никола в такива любовни мигове си му викаше Алчо и неговият глас, обикновено дрезгав, сега ставаше като тръкнат с кадифе... Тия най-идилични чувства най-често свършваха в момента, в който старецът влезеше в мазето да изкара коня за впрягане. Добичето усещаше и с гърба си какво е намислил старецът – дали зоб да му внесе и да го мине два-три пъти с гребена, състояние на висша наслада, или да го изкара за впряг. И тъй като никога не знаеше в какъв точно кеф ще свари коня си, старецът още отнапред, преди да прекрачи прага на мазето, се провикваше: „Алчооо...“. И викаше толкова силно, че и баба Пена, която от половин век беше напълно глуха, можеше да го чуе в самотната си къщичка до реката.