Актрисата Емануела Шкодрева не излиза от фокуса на общественото внимание след премиерата на „Осъдени души“, която бе през октомври м.г. в Народния театър. Спектакълът на режисьора Бойко Илиев продължава да се играе на пълен салон, а публиката дори не прави опит да сдържи сълзите си. В навечерието на Свети Валентин Емануела отново облече бялата рокля на безсмъртната героиня на Димитър Димов. Емануела, през последните месеци столичната театрална публика те отъждествява с Фани Хорн. Чух в салона да коментират, че си много влюбена, затова играеш така емоционално? - Фани Хорн наистина е плод на любовта, защото тя стимулира всяка емоционална изява. Имам до себе си любим човек, който стоически понася съвместния живот с актриса. А това не е никак лесно, повярвайте! Докато готвех ролята, той дори ми подаваше реплики. Не го казвам от суета, просто оценявам жеста. Не разкриваме тайна, че от няколко години до теб е известният архитект Стефан Добрев, който се прибра в България след дългогодишен престой в чужбина. Явно връзката ви е много стабилна? - Не обичам да вадя личния си живот на показ, но ще призная, че стабилната връзка наистина е нещо много ценно, защото поколенията в наши дни усещат недостиг на любов. Настъпи девалвация на чувствата, особено сред младите. По принцип модерният човек сякаш се страхува да бъде с някого, да му се довери. Или пък търси във всяка връзка само външния ефект. Любовта трябва да се заслужи. За една актриса наистина е изключително важно да усеща, че е обичана. Как приемаш сълзите в очите на зрителите след „Осъдени души“? - Страхотно е чувството, когато видиш развълнувани лица, несдържани емоции. Разбираш, че си стигнал до сърцевината на образа, че си извадил на показ целия вътрешен мир, дълбоката и сложна личностна драма на героинята. Дори не знам как става това! За мен изкуството е магия, свещенодействие, божествен акт. Помогна ли ти с нещо Фани Хорн в личен план? - Благодарение на нея осъзнах още по-силно драмата на необикновената личност, на силната и еманципирана жена, готова да се противопостави на околния свят, да скъса с миналото си, да тръгне след мечтите си, да подчини ума и волята на чувствата си. Фани не подменя истината и във всеки момент остава вярна на себе си. Нейната на пръв поглед сляпа любов се оказва истинско прозрение и надникване в бездните на човешката душа. Тази любов е фатална и разрушителна, тя заглушава инстинкта за самосъхранение, разгражда егоизма, погубва и едновременно с това оголва света от маските на лицемерието. Тя спасява, пречиства, отваря очите за драмата на другите… В нашия постмодерен XXI век нима има място за страданията и страстите на фаталната героиня на Димитър Димов?! Не изглежда ли старомодна битката на съвременната Фани Хорн за душата на един фанатизиран идалго? - Съвременната жена е колкото еманципирана, толкова и ранима и уязвима, скрила поривите на сърцето дълбоко в себе си. Тя дори е по-беззащитна от стрелите на Амур, ако ранят дълбоко душата й. Защото светът е прекалено динамичен и тя няма време да се осъзнае, да се посвети на своето чувство. Съвременната жена е фрагментарна дори в любовта, защото е част от едно шизофренно общество, задъхано от кризи, препатило от преходи. В романа на Димов Фани Хорн загива, защото такава е логиката на развитието на образа. В нашия спектакъл героинята получава шанс за спасение. Смятам, че режисьорът Бойко Илиев направи един много смислен и хуманен финал .След като имаш силата да изпиеш горчивата чаша на познанието, да разголиш докрай душата си, да стигнеш до дъното, да погледнеш в нищото, в смъртта, би трябвало да имаш сили да се оттласнеш от дъното, да изплуваш, да приемеш подадената за спасение ръка. Открай време животът на артиста е обект на клюки и интриги. Актьорската професия е пълна с митове. Кои от тях са легенда и кои реалност? - Най-лесно ще оборя схващането, че нашата професия е един безкраен празник, бохемство и неограничена свобода. Точно обратното! Тя е тежък психофизически труд, дисциплина и лишения. Бих я сравнила с труда на спортиста. Всяко представление е своеобразен рекорд. Преди да излезеш на сцената, си като пред състезание - трябва да си загрял мисли, мускули, психика, да си подготвен да надскочиш летвата, макар и с милиметър повече. Актьорската професия е призвание, неизлечима болест, съдба, дори наказание. Така че да сложим стоп на митовете! Да се върнем отново към любовта в живота ти, тъй като днес празнуваме Свети Валентин! Ще споделиш ли какъв подарък очакваш от любимия човек? - Точно Свети Валентин мен не ме вълнува, защото не е наш, български празник, а католически. По-близък ми е Денят на християнското семейство например. Но нямам нищо против кичозните сърчица, целуващи се фигурки и какви ли не измишльотини, които се продават по пазара. Дори са симпатични. За подарък не съм и мислила – по-ценно за мен е човешкото общуване, отколкото неговият материален израз. И не се притеснявам във всекидневието да играя себе си. Без маска, без грим. Там сюжетът не е измислен, а действителен и мярката за личностно и гражданско поведение е много висока. Аз не се страхувам да бъда в осветеното пространство, под прожекторите на самия живот!