На 78-годишна възраст внезапно почина Кирил Кадийски, международноизвестният български поет и преводач. В негова памет поместваме отново голямото интервю, което творецът даде специално за e-vestnik наскоро.

Само във Франция са издадени двадесет негови заглавия. В момента е може би и най-превежданият на френски чуждестранен поет. Носител е на български, френски, шведски и др. литературни награди. През 2024 г. френското издателство „Аден” посвети авторитетния си годишен алманах „Lettres“ на Кирил Кадийски, нареждайки го по този начин до световни имена и Нобелови лауреати като Пиер Жан Жув, Виктор Сегален, Александър Блок, Лорка, Тед Хюз, Силвия Плат, Уилям Бътлър Йейтс, Фокнър и др. В тома от 450 страници са публикувани текстове за Кадийски, писани от поети, литературни критици и университетски преподаватели като проф. Пиер Брюнел от френската Академия, Жан Оризе, почетен председател на Академия „Маларме“ и на френския ПЕН, и много други.

Кадийски е завършил е руска филология в София, работил е в литературната редакция на Българското радио, издателство „Народна култура“, преводач на свободна практика на поезия от френски, руски, италиански и др. Наскоро беше издаден неговият нов превод на „Ад“ от Данте Алигиери, а само преди дни поетът представи съставената от него тритомна „Антология на френската поезия“, издадена от „Колибри“.
През 1984 г. специализира френски език в Алианс франсез в Париж. До 1990 г. Кадийски не е приет за член на Съюза на българските писатели. В онова време има множество неиздадени стихове или „самиздат“. През 1991 г. основава едно от първите частни издателства – „Нов Златорог“.

През 1997 г. Кадийски е избран за член-кореспондент на френската академия „Маларме“. През 2004-2009 г. е директор на Българския културен институт в Париж, назначен с конкурс. През 2007 г. е избран за член на международната академия „Монмартър“.

– Френският поет Ален Боске казва прекрасни неща за поезията ви. Разкажете за него, как се запознахте?

(Бел. ред. – Ален Боске е френско-белгийски поет и литературен критик, участвал във Втората световна война като войник в американската армия, писал е критики за „Монд” и „Фигаро”, председател на журита на престижни литературни конкурси).

– Всичко започна така. Щях да пътувам във Франция за пръв път, на специализация. Бях младо момче, работех в радиото, там имаше огромна литературна редакция и непрестанно се излъчваха преводи на поезия. Веднъж в една редакция ме поканиха на приказка при Ангел Тодоров (бел. ред. – поет, преводач, учил във Франция през 1930-те години, бил е главен редактор на различни издания при социализма, почетен председател на СБП). Тогава Ангел Тодоров ме пита дали съм ходил във Франция. Отговорих, че не съм. След седмица звъни една секретарка от съюза, която поиска от мен да си донеса чуждестранния паспорт. Аз ѝ казах, че нямам такъв, за какво. Отговори ми, че Ангел Тодоров ѝ е наредил да уреди моето пътуване до Франция с учителски курсове, и че им давали две места.
Три пъти съм бил във Франция (бел. ред. – по време на социализма) – Дижон, Версай, после Алианс Франсез. След 10 ноември вече имах по-дълги престои. Преди да замина, отидох при Николай Дончев (бел. ред. – поет и преводач, литературовед, франкофон), който преди 9 септември списва едно списание на италиански, друго – на френски. Приятел с всички големи френски писатели. След 9 септември го вкарват в затвора заедно с Щъркелов и другите. После го взимат в Съюза на българските писатели, понеже знае езици. Отивам при него, да ми даде насоки какво да правя. Той ми даде две писма. До Пиер Сегерс и до Ален Боске (бел. ред. – Пиер Сегерс, поет и редактор, участвал във Френската съпротива, създава поредицата „Съвременни поети“ в която от 1940-те до 1970-те години във Франция са публикувани над 270 книги). Боске издаде моята първа книга във Франция. Аз съм публикувал “33 писма на Ален Боске до мен”. Когато излезе първата ми стихосбирка, след това пътувах до Франция. И тогава внучката на Николай Дончев преведе мои стихотворения. Писмото, което впоследствие прати Сегерс, то се отнасяше за тези стихотворения.

Авторитетният годишен алманах „Lettres“ на френското издателство „Аден”, посветен на Кирил Кадийски.

– Какво се случи първия път във Франция?

– Отидох да занеса писмото на Сегерс, френски поет, който по това време беше издател на много популярна поезия, “Поети на днешния ден”. Беше издал Вапцаров, Багряна, Далчев (Любомир Левчев по-късно много искаше да го издадат и го издадоха, като платиха огромен кеш). Отивам аз там, до дома му. Портиерът в блока им ми каза, че не са в Париж, да оставя писмото, щял да го предаде. Търсих Боске, не можах и с него да се свържа първия път. Боске е френски поет, живял до петата си година в България. Неговите родители бягат от Одеса. Баща му Ален Биск е превеждал поезия в дореволюционна Русия. Идва революцията и те бягат, идват във Варна. Не знаеше български, знаеше руски, но домашен.
Връщам се в България. Август месец получавам писмо, на адреса на “Народна култура”, където не съм работил, но бях сътрудник. Сегерс бил във възторг от моята поезия. Каза, че прави рецитали и иска да ги включи. Аз му написах писмо, но той не се обади вече… Моя позната, полуфранцузойка, Симона, превеждаше на писателските срещи (б. а. – преди 10 ноември 1989 г.). Веднъж, след 10 ноември, тя ме видя, и ми каза, че два пъти е съпровождала Сегерс в България, идвал е за Вапцарови тържества. Два пъти е искал среща с мен, но са го излъгали – единият път, че съм бил в чужбина, а другия път, че съм живеел в провинцията. И си казах после: “Те на мен ли няма да го направят, те това са го правили на Багряна!”. Тя получава покана за международен фестивал. И нашите оттук пишат писмо: “Госпожа Багряна е болна, няма да може да пътува. Можем ли да предложим друга поетеса?”. И те казват: “Разбира се, да”. И заминава Лиляна Стефанова.

– А какво се случи с Ален Боске?

– През 1984 г., втория път във Франция, бях във Версай. Тогава се свързах с Боске и той ме покани у тях, тогава занесох писмото. Тогава носех втората си книга – “Ездач на мраморни коне” (1983 г.). Носех отново стихотворения, преведени от внучката на Николай Дончев, Силвия. И той изведнъж се зачете. Изчете ги и пита: “Имате ли още такива?”. След което каза: “Ще направим книга. Ще ми пращате стихотворения, аз ще ги обработвам и редактирам”. И книгата излезе. Той има издадени няколко преводи на мои стихове. На две книги си е сложил името на корицата.

– Познавахте ли Николай Кънчев?

– Кънчев е особена фигура. Аз не знам той да е имал приятели в този смисъл, който вие влагате. Той беше саможив човек, но беше честен и почтен. Мразеше бездарниците и когато видеше нещо талантливо, му отдаваше чест. Последният ми спомен за него е, когато дойде в Париж (бел. ред. – след 10 ноември, в българския културен дом). Организирахме му вечер. Беше много болен и година по-късно почина. С него се познавахме още от студентските години. С жена му Федя Филкова бяхме колеги в “Народна култура”.
Кънчев е едно явление в българската поезия и много съжалявам, че не можа да вземе Нобел. Той имаше всички шансове за това. Той не се осмели докрай да осребри своето дисидентство. Не посмя докрай да бъде дисидент, да се разбунтува против властта по времето на режима. Него седем-осем години, и дори повече, не го печатаха изобщо, и беше черна овца. Писал съм го вече. Той е разпознаваем поет. В българската поезия разпознаваемите са пет-шест души. Това означава да го прочетеш и да познаеш, че едно стихотворение е от определен поет.
Нашите поети страдат от едно нещо. Не четат, а пишат. Защо трябва да се чете? За да знаеш докъде е стигнал светът. Има такъв куриозен случай в Монголия. Човек там измисля средство за придвижване, подобно на велосипед. Две дървени колела и едно въже, педали… Оказва се, че в бумагите на Леонардо да Винчи го има този модел. Този монголец никога не е излизал от своята юрта и не знае кой е Да Винчи. Това е изобретение, но е четири века по-късно. Та някои наши писатели и поети в момента дялкат дървени велосипеди и се радват.

– В поезията си или като обществено поведение е трябвало да бъде смел Николай Кънчев?

– Като обществено поведение, разбира се. В поезията той беше достатъчно смел. Той пишеше стихотворения, каквито никой не пишеше. На места драстично неразбираеми за някои. Той имаше почерк. Много други нямаха.

– С кого бяхте близък от литературните среди преди 1989 г.?

– Близък съм бил с Иван Давидков, Блага Димитрова, Първан Стефанов, Найден Вълчев. Такива поети, с които взаимно сме си споделяли. С Драгомир Петров бяхме много близки, той преведе сонетите на Микеланджело, италиански театър, това е голям труд. Но, пак казвам, не можех да търпя бездарието. Кънчев беше същият. Като видеше някой некадърник, го гонеше. Веднъж питах приятел на какво се дължи тази омраза към мен, понеже над паднал човек ръка не съм вдигал. Той ми отговори, че много съм ги “биел”. Но не мога да избера позицията да съм добър с всички. Защо трябва да съм добър с всички? Това според мен е липса на характер.

– А като сте бил близък с Блага Димитрова, участвал ли сте в техните обществени и политически прояви?

– Тя и Йордан Василев са ни кумове, те са кръстници на моите деца. Участвал съм в техните изяви преди 10 ноември. Аз съм от тези, които са подписали писмото на Хавел, акцията за смяната на имената. След 10 ноември повиках малко, но се отказах, разбрах, че… Когато вече се намесиха Михаил Неделчев, Сашо Йорданов…

– Имате в част от стихотворенията си като че ли алюзии към социализма. Например “червена птица от живота ми яде”?

– Да, да, може би. Когато съм го писал, дали е било така… Но не бих казал, че това е било мой стил. Моята идея беше, че цензурата винаги може да се измами. В първата ми книга имаше нещо, в поемата “Паднало слънце” мисля, което беше притеснило редактора Иван Тренев. Аз го поправих и вместо да го туширам, още повече сгъстих краските. И като се видяхме, му казах: “Ето”. Той дали чу, дали не чу, и каза: “Ето, видя ли? Човек, като иска, може”. А всъщност не съм направил нищо, каквото е очаквал, а тъкмо обратното. Сега, когато чета, аз самият за себе си откривам неща. Включително неща, които ми е странно как са минали. Ето, следният случай. Написал съм едно стихотворение “Сточна гара”. То започва така: “Мрачни дни са дошли… и в калта своите ордени хвърлят липите”. Стихотворението не се крепи на това, то има друг финал. Човекът, с когото го коментирах, беше страхлив, казваше: “Ами сега, липите си хвърлят своите ордени. Ще си помислят, че някои от нашите другари, стари партийни кадри, си хвърлят отличията в знак на несъгласие с новата политика”. И аз се оплаках на Иван Давидков, той изиска ръкописа и каза: “Няма сега да се плашим от сянката си”. Хората се страхуваха. Нямаше официална цензура, но тя съществуваше благодарение на такива страхливи хора.
Друг случай. Нося шест стихотворения в “Септември”, едно уводно и едно заключително. Найден Вълчев или Вътьо Раковски беше шеф. И там работеше и Иван Методиев. Бяха му обещали, че ще го пратят в партийната школа да става кадър, нагоре да расте. И той почнал да се старае. И казал: “Докато аз съм тук, стиховете на Кадийски няма да минат”. Защо? Вътьо ми казва: “Казваш на едно място, че палмите по брега на океана са като слонски хобот, които пръскат зелена вода, те пръскат тези зелени листа, но децата се радват, защото те не се интересуват от истината за нещата. Те и вдетинените отдавна политици”. И Вътьо пита Методиев: “Защо, бе?”. Той казал: “Ти знаеш ли, той визира другаря Живков и другаря Брежнев”. Не ми е хрумвало изобщо. Но срещнах Борето Геронтиев, мой състудент, и му се оплаках. Той ги пусна в “Пулс” и те излязоха.

– А Валери Петров познавахте ли лично?

– Валери, когато бях млад, той пишеше обзорния доклад на тези „априлски дискусии” – не само писателите, но и преводачите имаха такива дискусии (бел. ред. – „априлски” идва от „Априлския пленум” 1956 г., когато Тодор Живков оглавява властта. Това е белег на култа към него, приписват му фалшива роля, че дал свобода на литературата и изкуствата). Аз събирах, обобщавах и давах на Валери материали, и той по тях правеше доклада. Бил съм у Валери Петров, където работеше, в къщата му, тя е още там. Той имаше една въртяща се библиотека, като чекрък. Най-опърпаната книга у Валери беше римният речник. Той е виртуоз на римите. Но никой да не си въобразява, че като е бил опърпан речникът на Валери, той с него е търсил римите, това е пълна глупост. Но там се намират думи, които си забравил. А иначе Валери е виртуоз. Бодлер е казал: “Ако не можеш да римуваш всички думи в речника, които съществуват, по-добре да не се занимаваш с поезия изобщо”. Валери е ползвал консултации със специалисти постоянно. Езикът, от който се превежда Шекспир, може да го преведе от оригинала само специалист от тази епоха, защото в момента има дори англичани, които това не могат да го разберат. Езикът вече е еволюирал. Както ние сега казваме: “Великолепен превод на Константин Величков, но не се чете, друг е езикът”. Така и с Шекспир. Имаше там една професорка, превела сонетите на Шекспир. Всички думи в оригинала ги има в превода. Но в някои случаи те звучат смешно или нищо не значат. Имаше такъв стих, че той е бил с еди-какви си “очи в ума си”. Какво значи на български това?! Искал е да каже: “преосмислил, оценил всичко, което е видял”. Това превод ли е?