Отворено писмо за литературните дневници

Отворено писмо за литературните дневници
  • Публикация:  classa.bg***
  • Дата:  
    15.09.2023
  • Сподели:

По повод на „Камъчета под езика“, Марин Георгиев, изд. „Литературен форум“, 2023 г.

Драги Марине,

 

 

Месец и половина вече чета твоите книги, които се намират в читалищната библиотека в Шабла – благодарение на теб и на даренията на Стефан Жечев.

Търкалям твоите „камъчета под езика“ си, но вместо рани, от тях се разнася богатият аромат на българско слово, отдавна изгубено в нашите литературни ниви.

 

 

Под чепатият ти и уж намръщен характер се крие едно нежно и ранимо сърце, отдадено изцяло и безрезервно на Българското слово, Слово, толкова дълго заглушавано от кресливи псевдореволюционери.

Ти си изпълнил с любов дневниците си и из тях откриваме истинския лик, очистен от всякакви украшения, на българската литература, видяна през твоя проникновен и влюбен поглед.

Портретите ти на писателите издават една животрептяща чувствителност и дълбоко познаване не само на литературната история, но и пълно познаване на човешката душа.

Сякаш си бил тласкан от невидима ръка, за да изградиш истинска галерия от образи на най-първите ти и любими твои творци. Никъде не си направил компромис, не си спестил нито оценките, нито критическите си бележки за хора, с които съдбата те е срещнала.

Безкомпромисен, но никъде не нарушаващ обективността си, ти разкриваш себе си като един отдаден на каузата си творец, който преосмисля пътя на нашата литература и търси корените на нашата духовност, закодирана в най-доброто от тази литература.

Болките ти са болки за пропуснатите възможности тази литература да излезе на световния мегдан и да получи полагащото ѝ се признание. И тази вечна битка между малцината призвани и избрани и мнозината позвани, мнозината, готови на компромиси в името на някакви имагинерни облаги, и онези малцина, които мълчаливо вървят в пътя си, без да очакват признанието на „тълпите“.

В твоя летопис на българската литература греят няколко имена, които с моралния си пример са определили насоките и облика на нашата литература – не онзи официозния, а този, който не се срамува да се съизмерва с най-доброто от световната литература.

Текстовете ти за Далчев, Г. Мишев, М. Ганчев, П. Алипиев, Н. Кънчев, К. Павлов, Б. Христов очертават хоризонтите на твоите пристрастия и разкриват способността ти да проникваш в същината не само на тяхното творчество, но и в битието им на личности, които не правят компромиси – нито житейски, нито творчески.

В текстовете ти, сред твоите камъчета под езика се чувствах уютно като в хубаво подреден дом, с китна градина и редки цветя и плодове.

Селското в теб винаги търси универсалното, здравото, хармоничното, онова, което придава стойност на нещата. Твоят верен усет за истинските неща в литературата и в живота ти е позволил за запазиш у себе си и достойнството на единака и красотата на всяко творческо дело.

Това те е предпазвало от крайни оценки – в тях ти си останал максимално обективен и не си позволил дребните лични сметки и обиди да вземат превес над оценките ти за твоите любими поети и приятели.

Не си спестил критическите си бележки в детайлния анализ на творбите им и в тях си проявил изключителен литературен вкус и дълбоки познания и на литературната теория, и на движенията, теченията в българската литература. Напук на всички опити за ново „прекатегоризиране“ на тези явления от новата вълна критици.

Всеки автор има своя скала на ценности и ти отстояваш своята позиция с категоричност, но и с желязна логика и отвореност и за другите мнения. За разлика от мнозината нови критици, които не търпят мнение, различно от тяхното.

Най-важното в твоите „камъчета“ е огромната любов и преклонение пред Българското слово, на което ти служиш толкова години.

Една любов и милост към човека струи от твоите размисли и това като че ли е главното в тях. Има едно смирение пред смъртта, която ни очаква, и едно желание да оставиш мъничка следа в безкрайния низ от български творци. Няколко камъчета, неудобно търкалящи се под езика, като истините, от които е съграден този живот.

Благодаря ти за споделените камъчета.

* * *

Като литератор, изкушен от Словото, бях много впечатлен от статиите ти за превода, за стихотворната техника на различните творци и проникновените портрети на български писатели, в които личи не само твоето истинско майсторство при обрисовката на героите ти, но и дълбинното познаване на тяхното творчество. От портретите, които си им изградил, всичко е зримо и можеш да го докоснеш с ръце – тук се иска не само познаване на творчеството им, но и си личи как търсиш образа им отразен в техните творби, как търсиш покритието между творец, характер и неговите творби, както и доколко това творчество отразява образа на човека.

Най-хубавото в тези портрети е, че ти релефно очертаваш техните характерни особености и как техният морален облик се оглежда в творбите им. Това е особено отчетливо в анализите на Далчевите творби и най-вече на неговите фрагменти, както и в портретите на М. Ганчев и Г. Мишев.

 

 

Някога изпитах лошо чувство към теб заради „Записки на слугата“ – апропо, редактор на книгата в Университетското издателство беше жена ми Елена. Признавам си, че не можах да се насиля да я прочета отново – включена в чудесната ти „Отворена книга“.

Отделна тема е твоето унгарско приключение, приятелството ти с П. Юхас, но за това бих искал да си поговорим, като се видим. Много бих искал да прочета твоя пътепис за Унгария, прочетох книгата ти с преводи на унгарски поети и портретите в нея.

Най-хубавата ти книга според мен е „Праг“, книга, която те сродява с най-добрите ни писатели – толкова са силни и истински историите, които си споделил в нея – напомни ми кратките Далчеви фрагменти, Илия-Бешковите кратки и мъдри спомени от детството, книгите на И. Петров, Г. Мишев, М. Ягодов, И. Волен. Минал си през една бавна и търпелива школовка, прощудирал си най-доброто в нашата литература и си го споил органично с твоето битие на писател.

Другото голямо късно откритие – за мой срам – е колко добър поет си и как си овладял всички класически форми на поезията – движиш се свободно сред своя свят, изграден и стъпил здраво на земята. Поезията ти е искрена, вълнуваща и носи аромата на земята, от която идваш – твоето Биволаре е формирало твоя характер и ти си останал верен на корените си. С несекващо любопитство към света, който те заобикаля, ти си попивал и си трупал постепенно познания за хора и събития.

Споделям напълно твоето мнение за Далчевия и Стефан-Гечевия превод на Кавафис – и аз харесвам повече Далчевия – той е по-близо до същината и душевността на Кавафис.

Изчетох и поетичната ти книга, издадена от „Слово“, В. Търново, и там те открих като поет, когото незаслужено съм пренебрегвал през годините.

Много бих искал да прочета книгите ти за Н. Кънчев (на чиято книга „Бялата врана“ в „Слово“ имах честта да съм редактор) и тази за К. Павлов. Ще очаквам с нетърпение продължението на „Третият разстрел“. Четох книгата на Ивайла Александрова, но за много от нещата в нея аз вече знаех и от твоята книга, и от Цочо Билярски, който преди години ми показа програмата на Македонския литературен кръжок, писана от Вапцаров, където той говори за терористични акции, доказващо, че още тогава той е бил вербуван. Тогава узнах и за това как Цвятко Радойнов го е привлякъл в комунистическата конспирация. Книгата на Ивайла е изградена изцяло от протоколите по делото на Вапцаров, Антон Попов и другите и в него се срещаме с низ от предателства и признания. Необясним ми беше шумът, който се вдигна след твоята „Третият разстрел“, хулите и обвиненията срещу теб тогава и хвалебствията за Ивайла сега. Мисля, че е крайно време в българската литература да се спре с митологизирането на псевдогероите в нея, преекспонирането на творчеството им и да се направи трезв анализ – литературен, културноисторически и литературоведски на цялата така наречена „пролетарска литература“, литературата на соца преди и след 9 септември 1944 г.

В това отношение много ми хареса сравнителният анализ, който правиш между Далчев и Фурнаджиев – селската тема в две от творбите му и какви салтоморталета извършва Фурнаджиев след 9. ІХ. 1944 г. Показателно е как са се развили двамата поети, а и цялото им поколение – „Новопътците“ и тези от кръга на Далчев.

Най-хубавото в „Камъчетата“ ти е лапидарният стил, пестеливото боравене с езика, внимателно премислените оценки и характеристики на героите ти, афористичността  на твоите кратки фрагменти, издаващи ерудиция и мъдрост – трупана с години, бавно, търпеливо, но безкомпромисно, с истинско уважение към думите, с липса на празнодумие и славословене – дори на доказани творци.

Тук сякаш си събрал твоите равносметки – срещу измамното единодушие на онези, обединили се в различни лагери и воюващи един срещу друг, без да си дават сметка за щетите, които нанасят с излишните си вражди и симпатии…

Благодаря ти още веднъж за радостта.

 

 

Емил Басат

 

Станете почитател на Класа