Арестът 9 февруари 1999 г., Бенгази. Пазарувах с Денка. Бяхме се сближили неотдавна. Около 45-годишна, мила, зодия Риби, като мен. Имаше параспособности и ми направи нумерологичен хороскоп. Писа дълго. Каза ми, че ми предстои година, в която ще бъда абсолютно сама. Без помощ отникъде, без приятели. – Ще трябва да минеш през нещо голямо, абсолютно сама – заяви тя. Първото, което си помислих, е, че нещо ще се случи със Здравко. Аз можех да предполагам само за ситуациите и хората, които ме заобикалят. Не повярвах – толкова съм общителна, хората ме обичат, мечтите ми се сбъдват. Звучеше невероятно. Бях щастлив човек. Нищо не ме притесняваше. Живеех спокойно, нормално, без гузна съвест. Харесваха ме. Не само приятелите, но и пациентите. Викаха ме аз да им включвам машините. Чувствах се на мястото си. Не ми беше скучно. В работата не позволявах нищо да помрачи настроението ми. И давах много повече, отколкото в страната си. Разхождахме се с Денка, исках да видя нещо, което ще си хареса, за да й го подаря за рождения ден. Нищо не я привлече. Аз си купих рокля, 2 килограма грейпфрути и препарат за отпушване на канали. Вървяхме пеш към колата. Денка погледна към луната като в транс и каза: – Днес е много лош ден. За миг сякаш не беше при мен, а в някакво друго измерение. После се обърна към мен, „завърнала се”, усмихна се и попита: – Къде е колата? За мен денят беше минал прекрасно. Оставих този неин порив към „силите” без коментар. След това отидохме до колата, а аз потеглих към къщи… И лошата вечер се случи. Паркирах пред дома. Заслепиха ме фарове на друга кола, спряла пред моя блок. Пресрещнаха ме няколко мъже. Не ги познавах. С тях беше Саад. Не се представиха. Изненадах се, защото Саад винаги идваше при мен сам. Някъде бегло в съзнанието ми пропълзя споменът, че е бил арестуван. – Трябва да влезем у вас! – казаха непознатите. Амруни стоеше настрани, смутен, гледаше в земята. Не попитах нищо. Влязохме. Четиримата „гости” безмълвно започнаха да ровят из шкафовете. Не питаха нищо, аз не им пречех. Отваряха гардеробите, хладилника, шкафовете. Отварях и аз. Стигнаха до шкафа под бойлера. Там, сред изоставени стари вещи, имаше 5 празни буркана от плазма. – Това какво е? – Празни банки от плазма. Мъжът ми ги остави преди три месеца. Все се канеше да си ги върне в пустинята. Стигнаха до чекмеджетата с лични документи. Последните осем години от живота ми бяха там. Писмата от Здравко, писани от пустинята, снимките ни от партита и плажове. Пазех всичките си усмивки в това чекмедже. Над 1000 снимки и сред тях нито една тъжна. Взеха ги. Заболя ме, без да знам, че повече няма да ги видя. – Ще ми ги върнете, нали? – попитах. – Да. А имате ли забрадка? Имах. Бях готова за всякакви случаи. Помислих, че ще ме водят някъде, където трябва да съм забрадена. Сигурно ще се срещаме с някой голям началник и трябва да изглеждам на ниво. – Трябва да дойдеш за един час с нас. За справка. Саад превеждаше. Само той говореше английски. Изглеждаше притеснен. Дори когато му звънна мобилният телефон, не вдигна, а го подаде на един от мъжете. Изненадах се. Накараха ме да изключа всички електрически уреди. Казаха ми да си взема ценностите и да се приготвя бързо. Имах 250 грама златни бижута с перли, с диаманти и 1300 долара. Прибрах ги в чантата. Само паспортът ми остана там. Знаели са, че пак ще ходят, защото по-късно се появи на бюрото на Генерала. Тръгнахме. Помня, че заключих и двете врати. После, когато инсценираха, че влизат за първи път вкъщи, на видеозаписа се видя, че отварят само едната. От тази секунда нататък вече нищо нямаше да има значение. Понечих да се кача в моята кола. Единият взе ключовете и ме набута на задната седалка. Отведоха ме със собствената ми кола. Похищението Отвлякоха ме. Бързо разбрах и за какво е забрадката. С нея ми вързаха очите. Не беше арест, а похищение. Пътувахме, без да знам нито накъде, нито защо. Мълчах. Излишно беше да питам. В тази страна не получаваш отговори. Не се страхувах, защото не подозирах какво ми предстои. Бях сигурна, че след час наистина ще се прибера. Стигнахме. Изкараха ме от колата, взеха ми чантата с всички бижута, натрупани през годините. И ме набутаха някъде. Под забрадката за първи път видях побелял грозен мъж, смътно познат. Държеше чантата ми и изсъска: – Детската болница е сметище, което трябва да бъде взривено. Познах гласа. Онова кучешко ръмжене, което ме впечатли в хемодиализата. Полковник Джума Мишери, заместник-шеф на либийското следствие. Следващите шест месеца щях да го виждам почти всеки ден. Докато осмислях факта, че чантата ми е в неговите ръце, той се наклони към мен, така че да го подуша. Не можех да сбъркам. „Ивес” на Ив Сен Лоран. Моят „Ивес”. Кучето идваше от дома ми, беше пипал нещата ми. Показа ми, че е ловувал и моите парфюми са неговият трофей. По-късно наистина открадна миризмата ми. Седнах. Вързаха ми и ръцете. Доктор Саад Амруни вече го нямаше наоколо. Беше хладно. Бях облечена с тънко пуловерче и ластични дънки, не бях готова за път. Пикаеше ми се. Чух покашляния. Разбрах, че не съм сама. – Ти коя си? – Казвам се Кристияна. – Къде работиш? – В хемодиализата на „Хауари”. – Какво правиш тук? – Не знам. Вие кои сте? – Сестри от Детската болница. По-късно разбрах, че това е първият ми разговор с Валя Червеняшка. Зад мен се обадиха две сестри, които живееха в жилищата на “Хауари”: – Друг път случвало ли ти се е такова нещо? – Не, никога. Още от самото начало имах усещането за зле режисиран филм. Не беше страх. Беше ми студено и ми се пикаеше. Помолих за тоалетна и получих първия удар. Зад врата. Сепнах се, но продължих да настоявам. Заведоха ме в тоалетна. Предполагам, че в Детската болница, защото после разбрах, че автобусът е бил в двора й. Върнах се, залепиха ми устата и тръгнахме. Предстоеше ни най-дългото пътуване в живота ни. Грозният мъж с хрипливия глас пак изсъска: – Сега ще ви заведа в петзвезден хотел. Още мислех, че това, което се случва, не ме засяга. Аз идвах от хемодиализата на „Хауари”. Щях да обясня, когато му дойде времето. Спомних си, че преди шест месеца бях чула слух, че в Детската болница откриват много деца със СПИН. Никога не съм се интересувала от подробности. Нямах близки приятелки там. Беше ми толкова далечно, колкото когато слушах по новините за конфликта в ивицата Газа. Една сестра, тръгнала за дежурство, си носеше закуската и извади баница. Делихме я на двайсет. Чухме трясък. Някой влезе и викна: – Кристина. Тръгна една от нас на име Христина. Джума Мишери я смъмри: – Не ти! Тя! – и посочи мен. Разпитите Изкараха ме. Без превръзка на очите ме натовариха в една кола. До мен седеше Саад – все така безмълвен. Гледаше настрани. И Кучето. – Къде работиш, откога си в Либия, как пристигна? – в офиса, в който попаднах, срещу мен седеше плешив набит мъж, полицай. Задаваше несъществени въпроси. После се включи Кучето. Попита Саад: – Тя ли е? – Да. Амруни седеше на канапето като наказан ученик. Стана късно и се стъмни. После ме вкараха в друг офис. Тогава за първи път видях Генерала. Харб Дербал – плешив, добре сложен мъж над 50-те. Лицето му беше безизразно. Когато го опознах, бях категорична, че е шизофреник. Прескачаше от състояние в състояние като болен човек. Жесток, перверзен, опасен. Имаше голяма власт. И кикот, който стряска с абсолютно неуместната си поява. Генералът беше началник на следствието. Оглавяваше и специалната група за разследването на СПИН епидемията в Бенгази. Когато за първи път видях Генерала, изобщо не подозирах в какво ме въвличат. В стаята при него беше и шефът на вирусологията в Триполи Бешира Лаги. Тогава за първи път видях и д-р Абдул Маджид Шол-Химика. Облечен с костюм, не приличаше на полицай, но се оказа част от разследващия екип. Гледаше ме с лошите си очи. Ужасно безчувствен, благоволи да проговори на английски. Превеждаше въпросите на Кучето и Генерала: – Кои са приятелите ти? Къде ходиш? Къде работи мъжът ти? Отговорих: – Не контактувам с много либийци. Общувам само със Саад Амруни и Насър. – Следим те от 7 месеца, така че кажи всичко. Не отговорих. Какво може да са видели – ходех на работа, на пазар, на партита, във вилата на Насър. Нищо особено и нищо по-различно през последните няколко години. Най-вече – нищо, от което да се притеснявам. Генералът се включи: – Какво знаеш за СПИН-а в Детската болница? – Нищо. Само че има дечица, заразени. Но нямам връзка с тази болница. Съжалявам, това е огромна трагедия. Майка съм и си давам сметка, че е ужасно. – Не, ти ще ни разкажеш всичко, защото знаем, че ти знаеш. Тогава се уплаших. Видях, че не съм случайно там. Поисках вода. Разтреперих се. Устата ми лепеше. – Диабет ли имаш? – попита саркастично Химика. – Не, жадна съм. Генерал Харб продължи: – „Мосад” ли стои зад операцията? Като чух „Мосад”, обезумях. Направих се, че не разбирам какво ме питат. От ужас. „Мосад”, „Мосад”, „Мосад”. Харб Дербал повтаряше: – СПИН, Детската болница, ти знаеш, „Мосад”. Помогни ни, за да ти помогнем и ние. Изби ме студена пот. Знаех къде се намира Детската болница, знаех че СПИН е чумата на века и че „Мосад” е израелската разузнавателна служба. - Ако имате детектор на лъжата, подложете ме на него, за да се убедите, че нищо не знам. Смееха се. – Ти си обучена от „Мосад” и ще издържиш. Джума хриптеше грубо и повтаряше едно и също. С часове. Не помня как приключи всичко. От там нататък нощите ми се сляха. Изолираха ме в единична килия 1,80 на 1,50. Аз и мръсният дюшек се сраснахме, заключени зад металната врата. Въздух и отражение на светлина се процеждаха само през мрежата към коридора. Нямах прозорец. Звукът на резето. После тътен. Металната врата се хлопва. Разбрах, че Денка е била права. Останах абсолютно сама с въпроси, на които нямах отговор. Сякаш за да затвърди усещането ми, Кучето донесе бележка, намерена на вратата ми. Хвърли ми я с въпрос: – Коя е тая? Взех бележката и прочетох: „Криси, обади ми се, когато се върнеш. Денка” Не бях отишла на работа на другия ден. И Денка ме беше потърсила. Повече не я видях. Кошмар. Сгушена на дюшека, докато поглъщах мириса на урина и човешко падение, часовете се нижеха. Бавно, като в полусън. Но сън нямаше. Кънтяха въпросите. Понякога виждах очите на Салма. Надничаше през прозорчето. Впиваше поглед в мен, сякаш очаква да види нещо конкретно. Гледаше ме по всяко време и се оттегляше така, както се е появила. После сложи черен найлон и в килията вече нямаше дори мъждукане. Настана абсолютна тъмнина.