Новият албум на Панайот Панайотов „Златна класика“ вече е на пазара. 40 хита на популярния и обичан певец радват неговите многобройни почитатели от всички поколения. Панайот се готви за важно събитие в живота си - сребърната сватба, която ще отпразнува със съпругата си буквално след броени часове. В неделя, на Цветница, предстои да журира млади поп певци в конкурса "Цветен камертон", който вече 6-а година се провежда в Сливен. На 21 април пък ще изнесе концерт в столичния клуб "Магнито" . Панайот Панайотов е двукратен носител на Гранд при от "Златният Орфей" - през 1979 г. и през 1980 г. Има издадени 15 албума и десетки хитове, между които любимите на няколко поколения слушатели "Шопкиня", "Момчето ,което говори с морето", "Охридското езеро", "Горчиво вино" и др. - Г-н Панайотов, как се чувства днес „Момчето, което говори с морето”? - В творческа стихия съм,! На година правя по 60 самостоятелни концерта. В кондиция съм, обичам да пея колкото може повече. Не смогвам да отговоря на всички въпроси, зададени ми във форума. А и някои неща няма как да се напишат в е-mail. Например често има въпроси от рода: „Кога ще дойдете в нашия град?” Не мога да отида някъде, ако нямам покана от общината или някоя местна частна фирма. А що се отнася до бъдещите ми планове, те са да продължавам да пея... - Какво е усещането да си на сцената 35 години? - Изпитвам чувството на непримиримост към изминалите години. Желая да бъда млад и свеж още дълго. От това няма отърваване. Преди години изпълнявах повече балади, сега предпочитам танцово-ритмични песни. Но много си падам и по тежките балкански балади. „Не ме проклинай, майко” ми е любима песен, която съм включил и в новия си албум. Чувствам, че шансът още не ме е напуснал. Когато усетя, че вече го няма устрема, ще се оттегля. Не на всеки е даден късметът да пее и този, който го има, трябва да знае кога да спре. Не искам да разочаровам феновете си. Стремя се да бъда различен, актуален, харесван от жените. Те са важно нещо за мен. Твърдя, че певците мъже в България са малко. И аз съм един от тях. - Вие имате много почитателки, които вероятно ви ухажват, но вече 25 години сте заедно с една жена. Каква е рецептата за добър брак? - Каквото и да е било, каквото и да стане, бракът си е брак, той е нещо трайно и свещено. Съпругата ми е не само партньор, но и голям приятел и един много ценен консултант. Човек няма нужда само от секс, но и от близък човек до себе си. Може би е така, защото душата не старее, а с годините се обогатява за разлика от тялото - Как се справяте с по-агресивните фенки? - Обикновено налитат да ме целуват по време на концерт. Освен това са много изобретателни, слагат ми любовните си послания в букетите, настоятелно искат адреса, телефона ми. Понякога в изблик на възторг и млади, и по-възрастни дами излизат на сцената и ми целуват ръката. За мен това е отживелица... - Неведнъж споменавате, че всички приятели са ви предали. От кое предателство най-много ви заболя? - Може да се живее и без приятели, стига да имаш много познати. От години съм приключил с приятелството. За да се съхраня, обърнах гръб на всички, които в живота ми се опитаха да ме опустошат. Такава е съдбата на човека, да се учи от грешките си. - Бихте ли простили на предател? - Бих простил на всеки. Християнството ни учи да прощаваме. Но ако някой ме предаде, не го допускам повече до себе си. - Изобщо може ли да има истинско приятелство във вашия бранш? - В нашия занаят са намесени интереси, има голяма конкуренция, понякога ненавистта между нас е много очевадна, случва се често и да не се спазва добрият тон. Затова категорично смятам, че между мен и колегите ми не може да има никакво приятелство. Рано или късно лицемерието лъсва. Ние сме вълци единаци. - Какво би ви ядосало и наранило най-много? - Овчедушието на българина. Защо, когато те тъпчат, не заговаря инстинктът да се защитиш, защо моралът е приспан. Около мен има много мълчащи хора. Не признавам израза „Какво мога да направя?” Аз съм от Сливен, Града на 100-те войводи, чувствам се непокорен. Още от малък бях такъв. Имах си и много неприятности за това. Като ученик бях гонен от училището, защото имах дълга коса. Накрая разбрах, че са ми писани не само неизвинени отсъствия, но и слаби оценки, без да съм изпитван. Така се наложи да повторя една година. Мислех, че като застана лице срещу лице с истината, нещата ще се решат. Но не беше така. Учители подлеци ми скроиха номер. Всичко, случило се тогава, се отрази много върху характера ми. Станах по-груб, по-невъздържан. Човек се променя с годините и в зависимост от преживяното във времето. Но компромиси със съвестта си не правя. - Липсва ли ви „Златният Орфей”? - Много ми липсва. Тормози ме присъствието на чалгата. „Златният Орфей” беше заменен с азиатските ритми. Може би главната причина този тип музика да завземе сцената е рязкото спадане на нивото на консуматорите. Но войната с фолка според мен е безсмислена. - Защо да е безсмислена? В наше време има място за всякаква музика! - Никой не печели от войната с попфолка, защото, като говорим за чалгата много, пък макар и да я отричаме, й правим реклама. Според мен е най-правилно този тип музика да се остави на доизживяване. Тя няма място на сцената, тя е за кръчмите. Парадоксът е, че българите я сложиха на телевизионния екран и на челно място във вестниците. Но на организация мисля, че трябва да се учим от фолкпевиците. Те са много по-добре организирани от нас. Правят общи концерти, така са по-убедителни. Докато нашата гилдия сме самосиндикални. Всеки работи сам за себе си. - Затова ли се провали идеята ви за концерт на всички мъже от поп музиката? - Идеите ми в тази посока бяха няколко, но не се осъществиха. Не успях да убедя колегите си, не се получи да заработим заедно на сцената. - Мислите ли, че новите формати като „Мюзик айдъл” са добра форма за откриване на истински таланти? - Не мисля, че точно по този начин могат да се открият нови таланти. Не може да работиш друго и да искаш да станеш певец. За да си професионалист, трябва да се отдадеш сто процента на музиката. Пеенето е много труден занаят. А целта на формати от рода на „Мюзик айдъл” е по-скоро е да се привлича публика, да се прави шоу, а не да се открият нови гласове. - В песента „Тук остани” се говори, че българите трябва да останат в родината си. Какво мислите за сънародниците ни, които отиват да живеят в чужбина? - Сигурно са прави за себе си. Хората искат да живеят сега, а не с обещания за мъгливото утре. Освен това младите се ориентираха към учене на чужди езици. Езикът е страхотно богатство и е една врата към света. - А сега накъде? - Замислил съм да отбележа 35 години на сцената с голям концерт през октомври в НДК, зала 1. Идеята ми е да поканя и бигбенда на БНР. Интервюто взе Долорес Витанова