„В България след Съединението“ излиза на български език точно 120 години след своето появяване в италиански оригинал. Екземпляр от книгата се пази единствено в библиотеката в Триест, а извън Италия може да се открие на броени места – като в гр. Риека, Хърватия или пък в някоя библиотека в Русия. За щастие Университетска библиотека на СУ „Св. Кл. Охридски” също може да се похвали, че притежава ценното издание. То фигурира там със сигнатура 206697 и по всяка вероятност е постъпило във фонда на библиотеката до 1903 г. А всъщност този италиански журналист отпреди повече от век е дал знаменателни доказателства за проницателна и аналитична мисъл, за ярък и атрактивен публицистичен талант. Написаното от Джузепе Модрич издава дълбочинно познаване на Балканския регион и отлични възможности за неговото коментиране. Книгата на Модрич е ценна с добронамерения си и същевременно безпощаден анализ. В езиково отношение текстът представлява пример за лек и разбираем стил, осеян с неизбежните поради възрастта му употреби на съществуващи и днес лексикални елементи в остаряло или непривично значение. Колкото до съдържанието, то дава основание да се открива още в онзи далечен период традицията на междукултурния диалог, присъща на страните, обединявани от общи цивилизационни идеали. Преводът на Дария Карапеткова, точен и чист, дава възможност за истинска наслада от четивото. Книгата бе представена снощи в университетската библиотека. За онези, които влизат в София откъм железопътната гара, градът се разкрива в много лош облик: прекосява се най-бедният квартал, най-мръсният, най-… ориенталският. Влажни и мръсни улички, всевъзможни бараки, хиляди магазинчета, съборетини от тръстика, слама и кирпич. Изобщо отчайваща работа. Но дробовете започват да дишат по-свободно още на площада, на който се издига княжеската резиденция. Наистина изглежда, че човек се намира в сърцето на Европа. На това място върху площ от около три квадратни километра расте новият град с обширни улици, оформени и правилни, с прекрасни къщи и сгради, градини и паркове с буйна растителност. Сякаш не се намираме в София, която всеки си представя във въображението си като малко и незначително предградие. В София ще откриете първокласни хотели кафенета и ресторанти. Що се отнася до удобства, хотел „България” няма нито едно слабо място. Аз също бях отседнал там и от прозорците на стаята ми виждах княжеския дворец, много елегантна постройка, която се издига на две крачки разстояние. В съседната на моята стая беше настанен председателят на Народното събрание г-н Тончев, блед и слаб мъж на среден ръст, със светла брада. Може да го сбъркаш с англичанин. Всяка вечер в неговата стая и съседния салон се събираха петдесетина депутати. И там до след полунощ разискваха, обсъждаха родолюбиви въпроси, ей тъй свойски, без суетня, непретенциозно, като между братя. Аз чувах всичко и ми носеше утеха оная неуловима патриархалност, която даваше отпечатък на тези вечерни сбирки на „бащите на родината”. Заедно с цивилизацията и прогреса в София не пропуснаха да придойдат и кафе-шантаните и други… пропаднали сборища. Това впрочем е неизбежно явление. Освен това открих и акробатичен цирк, цирк „Паси”, посещаван всяка вечер от тълпи любопитни. Но редом с тези залитания в София ще откриете някои извънредно похвални прояви на социалния и културния живот. Българите имат в столицата си Държавна печатница, поместена в разкошно здание; също така гимназия и други образцови училища; още и казарми и институти по военно обучение; освен това Union Club, клубът на дипломатическия и консулския корпус, където един член може да прекара, ако желае, цял ден и цяла нощ, като намери там всичко, което една културна личност може да пожелае. Изобщо София предлага такива перспективи за цивилизованост и развитие, че не след дълго ще може да се нарече европейски град. В катедралната църква «Света София» поисках да разгледам раклата, където почива обезглавеното тяло на сръбския крал Милутин. Българите го съхраняват доста ревностно. Сърбите пък черпят от него исторически аргумент, за да докажат, че голяма част от днешна България някога е принадлежала на Сръбската империя, паднала в битката при Косово (1389). Тези реликви допреди няколко години се намираха в турската джамия «Света София», която сега е превърната в обор. Друга една джамия се разрушаваше по време на престоя ми в София. От османското владичество е останала само една джамия, в която малцина вярващи отиват да се поклонят, да се помолят, да просят от техния Аллах пощада от престъпленията на европейската цивилизация. Гледай ти странна работа! Докато излизах от катедралата, клисарят ми показа в камбанарията, която се издига в двора до нея, една малка камбана. - Това е камбаната – каза ми, – която взехме от сърбите в Пирот. Пазим я за спомен от нашите победи. Навремето се беше говорило по въпроса. Бяха роптали срещу оскверняването, извършено от княз Александър; тъкмо той наредил да се пренесат в София камбаните от пиротската църква. Шилер би могъл да напише за това ода... Интересен разговор със Стамболов При всяко излизане от хотела трийсетина елегантни карети под наем, с двоен впряг, се втурват да ви предложат услугите си. Цената на едно возене е толкова умерена, че не може да не се възползваш: за цял час се плащат два лева (франка). Една вечер към шест се качих на една карета. - При министър Стамболов. Кочияшът разбра и бързо потегли. След по-малко от пет минути се озовах пред едноетажна къща, много елегантна, но лишена от какъвто и да е атрибут на ориенталски лукс. Стори ми се едно хубаво градско жилище. Стефан Стамболов, председател на Министерския съвет и министър на вътрешните работи, знаеше, че ще дойда да го посетя по това време. Беше го уведомил сръбският дипломатически агент г-н Ристе Данич, пред когото бяха ходатайствали за мен от Белград. И тук е мястото да отправя хиляди благодарности към г-н Данич за неговите ценни и приятелски услуги. Заради неговата намеса всички врати се отвориха пред мен и навсякъде бивах приет със засвидетелствано почитание, с доказателства за приятелство и симпатия. След няколко минути чакане на една площадка на партера се отвори врата и един набит господин на среден ръст, сериозен и хладен, с дръпнати очи, с малко нервни движения, излезе от нея и тръгна към мен с протегната ръка. Беше господин Стамболов. Не бихте му дали и тридесет години, ако преждевременното оплешивяване не го издаваше. А той всъщност е на тридесет и четири. И вече от три и повече години е първа фигура на България. Забележителен политически феномен, няма съмнение. Стефан Стамболов е от Търново. Не е бил, нито пък е понастоящем богат. Бил е, представете си, учител в училище. Но и като такъв винаги е бил неуморен политически агитатор. При всеки случай се проявявал като убеден, вдъхновен, безмерно искрен патриот. Не владее други езици освен българския. Откакто е министър, се е понаучил да (зло)употребява с френски. За пръв път е бил избран за депутат на 26 години. По конституция минималната възраст е 30. Та затова колегите му подправили акта за раждане, само и само да влезе в народното събрание. Какво да добавя! А сега той стои на власт благодарение на друго свое отличително качество: енергията. Невъзможно е да се намери по-енергичен човек от него. Когато си е намислил някаква цел, я постига с цената на всичко. За да се спаси България от по-нататъшни вътрешни спазми, трябвало да бъдат разстреляни двама от най-видните и заслужили офицери на Българската армия – Панов и Узунов – двигатели на бунта в Русчук? Добре, Стамболов непоколебимо наредил да ги разстрелят. Забележете, че Панов му е бил скъп, като брат; и че Узунов е бил много популярен в армията, тъй като героично е защитил Видинската крепост от сръбската дивизия на генерал Лешанин. Няма значение: добруването на родината изисквало героичен пример, разстрела на двамата подстрекатели на бунта. И Стамболов наредил разстрела. До миналата година Стамболов водеше ергенски живот. От няколко месеца е щастлив съпруг. Взел е за жена сестрата на полковник Муткуров, настоящ министър на войната. Както е известно, Муткуров и Странски, министър на външните работи, са били двамата организатори на патриотичното движение в Източна Румелия, което завърши през октомври 1885 г. с присъединяването на тази провинция към основната територия. Тук ще предам почти буквално разговора между мен и колкото енергичния, толкова и симпатичен Стамболов. Той се водеше на български, сръбски и френски. - Заповядайте. Посещенията на европейски журналисти ме радват. Родината ми има нужда от вашите симпатии. - И ги заслужава, господин министър. Бих желал да знам дали сте доволен от настоящото вътрешно положение в България. - Не мога да кажа, че съм недоволен. Престъпността намалява. До следващото лято в цяла България няма да има и един престъпник, давам ви дума. Ще ги изтребя всичките. Можеше да заловя живи бандитите, които плениха двамата инженери. Щеше да ми стигне военен кордон от 2000 души. Ама какво искате? Дипломатическият корпус със съвместна нота ме разубеди, за да спасят живота на двамата затворници. В този час обаче нито един от онези размирници не е жив вече. Преди няколко дни наредих да обезглавят други четирима от бандата в Дупница; шестима от техните другари в затвора ги чака същата участ. Принципи на човечност ли?! Да не би някой да е обвинявал италианското правителство, че е изтребило с огън и меч калабрийските размирници? - Това политически престъпници ли са? - И да, и не. След като крадат и искат откуп за пленници от чужда националност, е уместно да се признае, че това са брутални убийци. Досега биваха осъждани заради някакво фалшиво чувство на човечност на няколко години затвор. Естествено, живеели са по-добре в затвора, отколкото в техните бърлоги… А ако панелинските комитети си мислят, че ще завоюват територии, като насърчават няколко банди разбойници, дълбоко се лъжат. Изобщо размирниците никак не ме плашеха. Вътрешното положение в България е нормално. Ще се убедите, като прекосите страната: редът и спокойствието почиват на солидни и успокояващи основи.