Елиана Митова Известният украински режисьор Николай Машченко стяга куфарите за България, за да покаже най-новия си филм „Богдан Хмелницки“. Създателят на киносагата „Пътят към София“(1979), на „В навечерието“ (1985) и на „Семейство Карастоянови“ (1983) не е посещавал страната ни почти 15 години, въпреки че е женен за българка – художничката Зара Машченко, и че е ценен и уважаван в киносредите у нас. Удостоен е със званието „Почетен гражданин на София“. Николай Машченко е създател на култовите по съветско време филми „Как закалялась сталь“(“Как се каляваше стоманата”), „Овод“(“Стършел”), „Все побеждает любовь“ (“Любовта побеждава всичко”). Дългогодишен ръководител на украинската национална киностудия „Довженко“. И на 78-годишна възраст режисьорът продължава да се радва на голямо обществено признание в родината си. Академик, народен артист на Украйна, носител на десетки ордени и награди. В навечерието на 3 март в. „Класа“ се свърза с Николай Машченко по телефона с любезното съдействието на пресслужбата на киностудия „Довженко“. Здравейте, Николай Павлович! Около 3 март по българските тв канали по традиция се върти филмът „Пътят към София“. След година ще се навършат 3 десетилетия от неговата премиера у нас. Спомняте ли си как се роди този филм? - О, много съм щастлив, че „Пътят към София“ живее на екрана! Този филм ми е много скъп, защото пресъздава моменти от българската история, към които съм особено пристрастен. Снимачният период бе наистина тежък, защото разказвахме една сериозна военна история – освобождението на България от османско иго. Но всички работехме с някакво странно увлечение, с ентусиазъм, защото темата силно ни увличаше. И срещите с актьорите, а по-късно и с публиката бяха незабравими. Нима някога ще се изличи от паметта ми образът, изваян от Георги Георгиев – Гец? Или съвсем младият Константин Цанев, за когото още тогава се говореше, че ще стане звезда? Ана Мария Петрова бе току-що завършила балетното училище, дебютантка в киното, а изигра великолепно Неда. По-късно тя стана Ана Мария Гюзелева, защото се омъжи за вашия превъзходен бас Никола Гюзелев. Цялата българска общественост очакваше с особен интерес “Пътят към София”, защото филмът съвпадна и със 100-годишнината от освобождението от турско иго. Поддържахте ли през годините връзка с екипа на “Пътят към София”? - Аз никога не съм прекъсвал връзките си с България, дори през последните 15 години, когато се виждаме рядко с моите български приятели. И с жена ми, Зарушка, тази голяма художничка, не сме се виждали дълго, но продължаваме да се обичаме! След всеки мой филм, в който участваха български актьори, аз оставях във вашата страна скъпи до сърцето ми хора. Антоний Генов, лека му пръст, извая един от най-хубавите си образи в киното в моя филм “В навечерието”. Каква прекрасна двойка бяха с Елена Соловей! Какво благородство излъчваше Коста Цонев в “Парижка драма”! Петър Слабаков все ми е пред очите от времето, когато снимахме “Карастоянови”. Като си припомня работата с тия колоси, си давам сметка че съм имал шанса да работя с най-известните ваши актьори, любимците на публиката. Моите филми с българска тематика раждаха дискусии. За „Карастоянови“ например получих писма, в които ме упрекваха, че не съм точен в пресъздаването на фактите. А пък армейският министър Добри Джуров ми каза: „Излязох след прожекцията с кърпа, мокра от сълзи.“ Виждате как реагират хората! Аз изучавах дълго историята на революционния род Карастоянови. И да е имало неточност, било е неволно. В киното това се случва, особено когато авторите пресъздават историята. Иска ли ви се в този момент да поздравите някого от българските си приятели? - Трудно ми е да избера някого, обичам ги всичките. Покрай работата ми в киното аз се сродих с българите. И сега ми е пред очите вашият министър на културата Георги Йорданов! Как сърцато ни подкрепяше, как умееше да решава всички проблеми! Не го правеше протоколно, само защото постът му го изисква, а се раздаваше от цялото си сърце, защото ни обичаше. Преди 20 години вие работихте в България като съветски режисьор. Сега ще дойдете у нас като украинец? - Ние, хората на изкуството, не сме политици. Нас ни обединява творчеството независимо каква политическа сила е на власт. И затова оцеляваме и общуваме при различни ситуации. Преди 20 години ние бяхме част от съветската култура. Всички говорехме руски, разчитахме на подкрепата на една велика страна. И нямаше нищо лошо! Ето и сега ние с вас се разбираме великолепно на руски, макар че ни делят хиляди километри. Руският език не пречи никому. Напротив, той отваря толкова много врати. Та това е езикът на Пушкин. Жалко че у вас, както разбирам, младите хора вече не изучават руски. Но съм убеден, че пак ще му дойде времето. Така че аз съм оптимист – каквото и да се случи, талантите ще оцелеят. Украинската преса писа, че след “Богдан Хмелницки” няма да се занимавате повече с кино. Вярно ли е? - Е, чак пък толкова! Истината е, че аз се подготвях за този филм цели осем години. Бях все още директор на киностудия “Довженко”, после се оттеглих от административния пост и се посветих само на художествената работа. Нужно ми беше много време, защото “Богдан Хмелницки” разказва важни епизоди от украинско-полските отношения през XVII век. За да бъда точен, трябва да познавам добре събитията. Филмът бе заснет бавно, все не ни достигаха парите. Изобщо ситуацията в кинопроизводството е друга. По съветско време ни сковаваше идеологията, сега ни мъчат финансите. Ако имаш средства, можеш да снимаш каквото ти душа иска. Но ако нямаш, си с вързани ръце. Защото нашето изкуство е скъпо – трябва терен, техника, организация, не става само с добри намерения. Не зная кое е по-доброто. Но съм оптимист за бъдещето. Защото и у вас, и у нас продължават да се раждат талантливи актьори. А талантливият актьор в чувал не можеш да го вържеш – рано или късно ще се покаже. Владимир Абазопуло изпълнява главната роля във филма “Богдан Хмелницки”. Става дума за съвсем непознат актьор, комуто сте се доверили за толкова сложен образ. - Обичам да работя с непознати и неизвестни, които се прочуват, след като са се снимали в моите филми. Володя Абазопуло е артист в националния театър “Иван Франко” в Киев. Той има гръцка жилка и е много интелигентен актьор. Освен това е страхотен каскадьор, което си личи във филма. Но за това ще говорим, след като гледате в София “Богдан Хмелницки”. Трите сватби Украинецът Николай Машченко и българката Зара вдигат три сватби. Първата е в украинското село Милуватка, където излиза да ги поздрави цялото население. Най-щастлива е свекървата, майката на Николай. Чуди се с какво да зарадва българската си снаха. Фотографите са запечатали вълнуващи моменти от срещата на двете жени. Зара е трогната от голямото внимание на обикновената украинска жена. В местния ресторант Николай и Зара приемат поздравленията на стотици актьори, роднини, приятели. Втората сватба е в Киев, където всичко минава по-официално. А третата – в София, където Зара събира цялата си рода. И Зара, и Николай са от многодетни семейства – имат по девет братя и сестри. Това ги прави съпричастни към проблемите на другия. Зара приема фамилното име на мъжа си. С него се прочува и като художничка. Невероятните цветя, рисувани с пръсти, се раждат изпод ръцете й като магия. Изложбите й се превръщат в ярки културни събития в столицата. А картините й красят частни колекции в много страни по света. В продължение на години Зара Машченко е до съпруга си, докато той работи над големи филмови проекти. Свидетелка е на ентусиазма, с който българската публика приема „Пътят към София“. Режисьорът подкрепя с цялото си сърце изявите на съпругата си като художничка. Тандемът Зара и Николай Машченко оцеля през годините. Въпреки превратностите на времето.