Изкуплението, съчетано с чистия мой срам от самото прегрешение, е единственият път назад към самоконтрола и самопреценката, пише Ивайло Нойзи Цветков в текст по лична тема.

В килията е студено. Ноември е, спуска се оловносива сутрин, за пръв път в живота си съм пъхнат зад решетките. Извърших нереална глупост. Лежа на единствената метална пейка и студът се просмуква в костите. 

"Колегата" по килия, около 22-годишен, ми дава единственото одеяло. Той поне ме разсмива - вътре е за открадната бутилка водка от денонощен магазин, след което, вместо да драсне нанякъде из квартала, седнал да си я изпие на тротоара пред магазина. Почти комиксов герой.

При него няма каталепсия, няма треска, няма нищо, тъкмо обратното - само огромна вътрешна празнота, докато аз трескаво разсъждавам за непредсказуемите кристализации как се стигна дотук, и една проста отлика, която дълбае в мен: никога преди нито съм правил подобно нещо, нито съм се сблъсквал със закона. 

И премазващ срам. Срам, който прекрачва всичко досега в историята и отива в екзосферата на срама, където не ти се мисли за собствената ти глупост.

Mоментен срив в разсъдъка

Но ето ме там, в дъното на килията: първи път безразсъден и виновен. Съдбата, лежа и мисля на пейката, докато съкилийникът крещи на полицаите да го пуснат, е като онова на Робърт Грейвс - уж беше благосклонна, а сега е "с полуслова, нашепвани едва", и съм сам. Като чаша, забравена на масата, ако обичате Лангстън Хюз.

Никой не ми е виновен - става въпрос за обикновен случай на моментнен срив в разсъдъка,  добре описано явление, което доскоро познавах единствено като научен психологически конструкт. Всекидневните сложни и стресови ситуации претоварват човешкия мозък до такава степен, че той понякога не е в състояние да прецени ситуацията и предприема ирационални действия или стратегии.

Съществуват куп неврологични доказателства за промени във функционирането на здравия мозък, когато е ангажиран с неадаптивно поведение (включително, но и не само, обусловено от приема на алкохол), които водят до дефицити в преценката. Карл Густав Юнг например - позволете отново да посегна към най-високата лавица - пише обстойно за нарушения в когнитивния континуум, при който стресови фактори могат да доведат до временен срив на здравия разум.

Извън чисто лошата преценка и самопреценка като следствие, действат многобройни причинни фактори, които влошават когнитивното представяне - например претоварване, умора, леката еуфория от алкохолния прием - както и необходимостта да се бориш с външни разсейвания и прекъсвания. Дори най-опитният човешки ум, както сам болезнено осъзнах, може да действа по неподходящ начин, изкушен от споменатата грешна преценка. Отново ще припомня Юнг, който, отвъд концепцията за греха (Sünde), изследва невъзможността за бързо осъзнаване на ситуацията и продължаване на девиантното поведение въпреки появата на множество визуални или слухови сигнали, които би трябвало да подтикнат към промяна на поведението.

Тук основният въпрос е свързан с изкуплението

Подобна липса на умствена гъвкавост се наблюдава според Юнг дори при "големи умове", т.е. всеки е податлив на въпросния моментен срив в здравия разум - той дава пример с Едгар Алън По. Разбира се, По не е блестящият пример за "здрав разум", ако въобще има място за шега. Там по-скоро се има предвид уж високата когнитивна способност за самоконтрол, която не е гаранция за нищо и не само може, но и често изневерява всекиму. Обаче тук и точно тук идва и концепцията за изкуплението - то, съчетано с чистия мой срам от самото прегрешение, е единственият път назад към самоконтрола и самопреценката - след, хайде пак Юнг, прекратяването на първоначалния стимул. 

С други думи, моментният рационален срив е последван от осъзнатото покаяние, което е и майката на концепцията за изкупление. Тъкмо затова няма да ви занимавам с разни работи като префронталния лоб, в който нещо там отговаря за самоконтрола и контрола върху вниманието, и като се срине за кратък период от време, компрометира адаптивното поведение. Не, тук основният въпрос наистина е свързан с изкуплението.

Разбира се, още в гимназията между два футболни мача изчетох "Die Philosophie der Erlösung" ("Философията на изкуплението") на Филип Майнлендер, но ето че и това години по-късно не успя да ме предпази от лоша преценка на ситуацията и обикновена глупост. Защото животът ми припомни по относително безмилостен начин - извън строго християнския светоглед - че изкуплението не приключва с присъденото от съда и кумулативните наказания, а че е вътрешен морален процес, който отнема време, ако си правилно "построен", и че прегрешението остава да тежи дълго върху доскоро невинната ти глава. 

Сгреших, разбрах, наказаха ме. Какво следва?

Някои от вас ще кажат "ама то е много по-просто - не бива да се прави така". Ще се съглася. В тропосферата на възприятията наистина е така - но ще ми простите и краткия научно-антропо-психологически подход, защото всъщност нищо никога не е "много просто". А ако изследваме причините, някой ден можем да отидем и към превенция, както правят наистина умните. Лично аз смятам да проуча възможности за подобна превенция, особено сред по-младите хора.

Така че да бъдем съвсем честни. Със или без Юнг, никой не е застрахован от собствените си тъпотии. Сгреших, разбрах, наказаха ме. За мен изкуплението тепърва започва. Няма вече "погрешна преценка" (critical lapse of judgement) или "когнитивен провал" (personal cognitive failure) - глупостта си е глупост още от Еразъм насам. 

Намеренията ми? Те са също така прости. Ще бъда чист и за пример - както преди. В ролята и на юрист, и на нарушител, разбирам шанса, предвиден в закона.

А ако моят казус е успял да пробуди дори неколцина за тези често срещани проблеми, би било чудесно. Говорим, в голяма степен, дори за обикновено неприличие, което по принцип ми е чуждо.

Разбирам къде се намирам и какво следва. Тъкмо затова ще се опитам да ви убедя с вид перипатетия на една прочута рекламна фраза - just DON’T do it. Дано успея.