Полк. Тодор Ников е доктор на юридическите науки, контраразузнавач от бившата ДС – направление „Терор”, бивш съветник на ген. Атанас Семерджиев, член на Асоциация “Сигурност” и автор на скандалната книга „Плашилото” за бившата ДС.

- Полк. Ников, какво мислите за последните прояви на джихадизъм в света?
- Първо, нека кажем, че съществува една битка в самия ислямски свят – между радикалния и нормалния ислям. И някои сили се опитват да интернационализират тази битка, като вкарат и нас като сила вътре. Това е стратегия на радикалните ислямисти от “Ислямска държава” – да интернационализират вътрешния си конфликт. Но те трябва да разберат, че ние не подлежим на ислямизация. Да, радикалният ислям е страшно нещо. 

И ние сме сред заплашените

В същото време по отношение на терора ние говорим на различни езици. В третирането на терора има два подхода – единият е на бившия Варшавски договор и някои западноевропейски страни, които го третират като политическо престъпление. В други западноевропейски страни обаче, като Белгия, Холандия и др., терорът се третира като криминално престъпление. И двата подхода имат и плюсове, и минуси. 

Но самото различно третиране създава пречки пред взаимодействието в борбата с терора в световен мащаб. Още през 1986 г. на Международен симпозиум за борба с терора в Белград ние, като делегация, предложихме ООН да създаде една комисия за изработване на единно становище по този въпрос, защото взаимодействието може да се случи само и единствено ако разговаряме на един и същи правен език. Трябва да се уеднаквят понятията в ЕС. Забележете какво направи Буш след 11 септември. 

Той издаде т.нар. Акт на патриотизъм, който бе гласуван от Конгреса. С него се вменява на всеки американски гражданин, забележете, като конституционно задължение, да докладва за всеки съмнителен факт на полицията, на ФБР или на ЦРУ. Буш – какво - създава общество от “доносници” ли с този акт?! Не, такава трябва да е световната тенденция. Но у нас, както бяха сатанизирани като доносници агентите на ДС, малко се съмнявам, че много българи ще посмеят да информират службите за каквото и да е. Ние, в асоциация “Сигурност” тия дни му казахме на една среща и на Бойко Борисов, че докато съществува тоя закон за доносниците, ние помощ от гражданството не можем да очакваме. 

И мисля, че той разбра какво му казваме. Ами вижте статистиката: МИ-6 е увеличило агентурния си апарат два пъти за 5 години, а ние го унищожихме нашия. Аз от 81-а до 85-а, до създаване на Направление “Терор”, съм бил в аналитичния отдел на щабното управление на министерството и ние на всеки 6 месеца готвехме т. нар. Доклад за разкриване на престъпленията. Това беше една “диагностика” на работата в министерството. Сега нямаме никаква представа на какво ниво на подготовка за отпор срещу терора сме. Това, което се случва в момента в Париж, е сериозен симптом на един процес, който трябва да бъде спрян с общи усилия. 

- А как ще си обясните зачестилите инциденти със самолети на азиатските авиолинии?
- Не забравяйте, че Филипините, Малайзия са райони на много сериозен религиозен сблъсък. Азия е един от лабилните райони в света от гледна точка на общественото спокойствие и сигурност. Аз не се съмнявам, че всеки един такъв случай е разглеждан от тамошните служби и като 

възможен терористичен акт

Аз съм бил в Азия, и в Близкия изток и в Обединените арабски емирства и трябва да ви кажа, че там имат много добра и работеща агентура. 

- Вярно ли е, че взривовете на гара Буново не са били оповестени по онова време – през 85-а, като терористичен акт?
- Ами идете в Народната библиотека, намерете вестник „Работническо дело” от 10 март 1985-а и там ще прочетете едно съвсем мъничко каренце, в което пише, че е имало „инцидент на гара Буново”. Жертвите бяха 9, а можеше да са стотици, ако устройството не се беше задействало по-рано - на 300 метра преди тунела, а не вътре в него. И още нещо по повод „инцидента” - взривната самоделка беше заложена във вагона за майки с деца на влака Бургас-София. Повтарям – 

във вагона за майки с деца!

Но в онези соцвремена „не беше хубаво” да се внася смут сред населението и да се говори за терор, защото терорът е политическо престъпление. 

- Вие се славите като много добър аналитик на събитията. Казахте ми, че въздухът в Русе и протестите в града са се превърнали в разделителна линия в навечерието на 90-те. Това е факт. Как според вас стана така, че един Комитет за въздуха прерасна в тотална революция?
- Точно в това се състои тънкият аналитичен момент – че общочовешката значимост на проблема не позволяваше да се възприеме осъдително гражданският протест. Помня, когато се разсъждаваше какви мерки да се вземат срещу гражданските протести, какво каза Григор Шопов: „Дори да има един или двама вражески настроени, те трябва да останат ненаказани. По-добре, отколкото да превърнем в наши врагове множеството граждани в Русе. Та те защитават правото си на живот!”. След това обаче положението стана неспасяемо - клубовете за гласност и преустройство взеха да никнат като гъби и това беше шок. 

- Как си обяснявате обаче, че същият този Григор Шопов изпраща „червените барети” в градинката пред „Кристал”...
- И до днес смятам, че това не е било негово решение, а някой му е разпоредил. 

- Кои според вас са най-големите грешки на т.нар. демократичен преход?
- Масовата приватизация, която легализира разграбването; свободният пазар, който превърна здравните заведения в търговски дружества; парчетосването на земеделската земя и премахването на колективната й обработка; липсата на адресна регистрация, унищожаването на дознателския апарат и мн. др. Прибавям сегашното ужасяващо състояние на съдебната система, която не осигурява правосъдие, всеобщата липса на законност и всеобщата подмяна на морални ценности. Най-безочливо ни лъжат, че не ни трябват армия и служби за сигурност, че униформите в училище са тоталитарна измислица и пр. 

- Какво мислите за новите демократи?
- Че такива новоизлюпени „политици” като Бареков и клакьорстващи журналисти като Кулезич цял живот да скачат пред Народното събрание и да се пенят на екрана, 

няма да стигнат професионализма на агент „Алберт”!...

- Полк. Ников, вие имате интересна версия и за палежа на Партийния дом...
- Излязох от сградата целия в сажди. С мен беше Луджев, но навън се разделихме. Обходих сградата. От прозорците излизаха кълба от дим. Горенето беше най-интензивно откъм „Дондуков”. Направи ми впечатление, че стъклата на прозорците от горните етажи са напълно здрави, а на долните – посипани на тротоара откъм улицата. Два дена по-късно обсъдих това с покойния началник на „Пожарна охрана” Георги Бозуков и той ми каза, че пламъкът в затворено пространство образува вакуум и стъклата трябва да са се посипали вътре, а не навън. Освен, ако... някой не е разбил прозорците отвътре. Докато не разберем кой е той, тайната за палежа на Партийния дом ще си остане загадка. Една от многото мистерии на прехода…

- Остана загадка и каква точно е била ролята на Пламен Станчев?
- Пламен ставаше неотстъпчив и нервен, когато около него се появеше съветската гражданка Евгения Саман. За мен тя изпълняваше чужда поръчка и нямаше да бъде трудно да се разбере кой точно стои зад нея – КГБ, ГРУ или Съветското посолство, ако службите функционираха пълноценно. Те обаче вече бяха дезорганизирани. Три дни преди пожара на мен ми се обадиха в президентството и ми казаха, че 

предстоят събития, ръководени от „задграничен център”, в който участвали емигранти и монархисти

Ние очаквахме да бъде атакуван Партийният дом. Даже тогавашният и.д. министър на вътрешните работи Стоян Стоянов бе разпоредил план за защита на сградата. Противно на очакванията ми обаче тя да бъде защитавана отвътре, силите на милицията бяха разположени отвън. И до днес се питам кой и защо избра такава тактика? Не може и дума да става за „стихиен протест”, както окачествиха опожаряването. 

За мен, като специалист, това бе един прецизно подготвен спектакъл. Още в началото на щурма бяха подпалени партерните помещения на сградата. И, представете си, в момента, в който пожарната тръгна да ги гаси, от тълпата се появиха мъже с брадвички, с които почнаха да секат маркучите. Появи се стълба, по която тръгнаха да се катерят към горните етажи. Появи се и камион, с помощта на който със стоманени въжета бяха изтръгнати решетки от прозорците. Видях това с очите си и няма как да бъда разубеден от когото и да било, че това не беше 

добре подготвено и стиковано предварително „мероприятие” 

- Казахте, че сте били свидетел на също така планираната многопартийна система, че и тя е била „режисирана” ...
- Тя определено влизаше в „сметките” и сценария „Да си отидем, за да останем на власт”. Многопартийна система, но при запазване на старите властови кланове. На мястото на Живков – внучката му, вместо Борис Велчев - Велчев-внук, на мястото на Иван Пръмов - дъщерята и снахата. С бащиното й име - Кунева! Цялата тази рокада беше извършена като елемент от общия процес на „демократизация”. 

- И на демонизация, както казахте в предишното ни интервю...
- О, да - демонизирането ни - на нас, старите кадри от ДС. Бяхме изхвърлени, за да не пречим и „петним” „новия” имидж на старите ретроградници. 

- Полк. Ников, как гледате на медиите?
- В тях се тиражират предимно неистини, полуистини и откровени лъжи. Но то цялата пирамида от живи хора мина през лустрация, така че не ме учудва кой тип хора от човешкия материал е оцелял, за да продължи да съществува, като се нагажда според обстоятелствата. 
Ама да не обиждам само медиите. В тоя хаос от изопачена действителност слагам и някои обявени за суперталантливи автори, които написаха скандално неверни произведения, граничещи с „клеветнически свидетелски разкази”. 

- Кого имате предвид?
- Имам предвид, да речем, „Дунав мост” на Георги Мишев, „Откраднати очи” на Нери Терзиева, „Тайните досиета на царя” и др., които претендират да са свидетелства на времето, но в тях има една изопачена художествена действителност и нищо друго! Ние сме съвременници на представяното вътре в тези четива и, слава Богу, сме живи и не боледуваме от амнезия. 

Ето защо написаното в тях, меко казано, е обидно за всяка обективна памет. Има произведения, които са свидетелства за нагло нагаждачество към времето на прехода и не правят чест на иначе талантливите си автори. Аз ви казах и в миналия ни разговор – не мога да позная някои хора, за които сме мислели едно, а те са били съвсем друго... 

- Но и в миналото е имало такива книги и филми. Вие, доколкото знам, открито сте отрекли публично филма „Завръщане от Рим” на Иля Велчев...
- Да, слаб филм, направен от сина на някогашния втори човек на ръководната партия – Борис Велчев. Филмът беше неправдив и претенциозен – показваше живот, който българинът не бе виждал и насън. Ако ми задавате този въпрос, за да ме провокирате за някакво сравнение към днешна дата, ето ви направо обобщението: У нас винаги е имало псевдоличности и псевдотворци и те винаги са успявали да яхнат вълната на властта или успеха по един и същи начин – с връзки или чрез нагаждачество. 15 години след промените същият този Иля Велчев написа в един ежедневник: 

„Шизофреникът Живков не съумя да погуби семейството ни!” 

Не е нужно да си непременно симпатизант на Живков, или на БКП, за да кажеш, че подобно изказване предизвиква погнуса. Бях възмутен, като го прочетох. Няма да ме питате защо, нали?! И не бе единственият, от който ми се гади... 

Едно интервю на Еми МАРИЯНСКА