Развитието на ситуацията около вероятното нахлуване на силите на някои държави от Икономическата общност на западноафриканските страни (ЕКОВАС) в Нигер изненадващо напомня дискусиите, които се водеха в навечерието на лятното настъпление на ВСУ.

Африканските съюзници на Запада не бързат да поемат риска, а Вашингтон и Европа ги призовават да го направят. По същия начин през пролетта на 2023 г. настояваха украинските военни да преминат в атака срещу укрепени руски позиции.

Има обаче и съществена разлика. В случая с Украйна имаме работа с режим, който провежда убийствена политика спрямо контролираната от него територия. Африканските лидери от своя страна абсолютно не желаят да поемат рискове в името на интересите на Франция и САЩ. Следователно това, което се превърна в трагедия в Украйна, може да се окаже фарс в Западна Африка, в края на който ни очаква приятелско споразумение на всички заинтересовани страни.

В същото време основната причина и в двата случая е една и съща – желанието на Запада да не се включва пряко във военните авантюри, а да прави всичко чрез подставени лица. И ако в случая с Украйна мотивът за подобно поведение е страхът от възмездие от страна на Русия, то в Африка говорим за липса на възможности и желание. Особено след като Париж и Вашингтон са уверени, че политическите режими на близките им страни от ЕКОВАС са заинтересовани от свалянето на военните власти на Нигер.

Има причини за това. Превратът, извършен в Нигер на 26 юли, стана четвъртият за по-малко от две години в региона (след Мали, Буркина Фасо и Гвинея). Той очевидно се радва на подкрепата на определена част от населението на тази една от най-бедните страни в света. В други държави от ЕКОВАС ситуацията също далеч не е празнична почти навсякъде и гражданските власти имат всички основания да се страхуват от ефекта на доминото вече по отношение на самите тях.

Има основания да се смята, че обединените сили на Нигерия и няколко други страни от Общността ще бъдат напълно достатъчни, за да върнат на власт арестувания президент Базум. Всичко, което липсва досега, е авантюризъм: засега африканските лидери предпочитат да заемат изчаквателна позиция, въпреки че придружават това с демонстрация на решителност.

Париж и Вашингтон, от своя страна, действат по лесно разпознаваем начин: на думи те призовават за мирно решение, но в действителност изискват по всякакъв начин страните от ЕКОВАС да се справят насила с генералите в Нигер. Не е изключено да бъде обещана и военна подкрепа, тъй като значителни френски и американски контингенти все още са разположени в тази страна. Но едва ли ще се стигне до пряка намеса на самия Запад.

Това би било, на първо място, свързано с определен риск и необходимост от поемане на отговорност за последствията. И второ, директна атака срещу сегашното правителство от страна на силите на западните страни би било изключително лошо събитие в контекста на борбата за мнението на развиващите се страни. По принцип дните, когато САЩ и Европа можеха свободно да атакуват всяка суверенна държава просто по прищявка, отдавна са отминали. Последният "акорд" тук беше агресията на НАТО срещу Либия през 2011 г. Много неща се промениха оттогава. Вашингтон и европейските столици се опитват да убедят света в добрите си намерения. Това е особено вярно на фона на тяхната борба срещу Русия, която Западът обвинява в това, което прави сам вече две десетилетия.

Трудно е да се каже какво би било по-изгодно за Съединените щати и Франция: собственото им споразумение с генералите в Нигер зад гърба на страните от ЕКОВАС или свалянето на хунтата в резултат на нахлуването на съседи, действащи в солидарност със западните сили. Първото ще позволи да се запазят икономическите позиции, но ще нанесе политически щети, второто може да се окаже политическият успех на Запада, който толкова му липсва на общия фон на световната политика. Този фон, припомняме, се формира от провала на икономическата война срещу Русия и опитите за нейната принципна изолация, нарастващия натиск от страна на Китай и общото намаляване на влиянието на „златния милиард“ върху световната политика.

След провала в Украйна, дори опосредствена победа над няколко десетки пучисти в Нигер може да бъде продадена на обществото като поразително постижение и доказателство за западното всемогъщество. Желанието да се види това е толкова голямо, че води до смешни инциденти като публикуването в един от американските вестници на статия на сваления Базум, в която той призовава за чужда инвазия в страната му.

В резултат на това се получи ситуация, в която самият Запад не може да се включи в битка, но настойчиво изисква това от регионалните си партньори. Те, от своя страна, не бързат и по всякакъв възможен начин спират прехода към решителни действия. Така миналата събота страните от ЕКОВАС отложиха срещата на военните си представители под предлог, че военният режим в Нигер се ползва с подкрепата на част от населението и неговото мнение трябва да бъде чуто, преди да се вземат сериозни решения. С други думи, никой в ЕКОВАС не гори да започне военна операция срещу Нигер. И ако това в крайна сметка се случи, тогава причината ще трябва да се търси в провала на опитите им да преговарят с пучистите зад гърба на Запада.

Въпреки че подобен изход изглежда изключително малко вероятен: въпреки всичките си връзки със Запада, африканските лидери все още мислят със собствените си глави и представляват държави, а не компрадорски режими в определени територии. За разлика от властите в Киев, за които въпросът за оцеляването на държава, наречена Украйна, никога не е бил централен. Виждаме, че дори и не най-напредналите в икономическо отношение страни от световното мнозинство са много по-утвърдени държави от не само Украйна, но дори и формалните американски съюзници в Полша или балтийските републики.

И въпросът тук не е само в мащаба на влиянието на Запада върху политическите и икономически системи. В повечето африкански страни то е много сериозно и се основава на десетилетия съвместна работа във всичките ѝ проявления. Сега обаче изглежда, че дори най-силните връзки не могат да играят решаваща роля, ако елитите на власт се научат да мислят отвъд собственото си индивидуално оцеляване.

Друг важен фактор е умората на повечето развиващи се страни от арогантността на Запада и всякаква експлоатация от негова страна. Особено силно е изразено в бившите европейски колонии и зависими територии. Полският, балтийският или украинският елит не могат да мислят с ума си, защото се идентифицират със Запада, дори оставайки в дълбоките му дворове. Те лесно могат да пожертват своите страни в името на интересите на САЩ. Например президентът на Полша се изказа убедително за това преди няколко дни, като отбеляза, че Русия за момента „може да бъде спряна без смъртта на американци“.

На практика обаче готовността на украинци, поляци или балтийци за саможертва не вещае нищо добро за САЩ и Европа. Първо, това показва, че кръгът на истинските самоубийци в световната общност е доста тесен и на другите континенти няма други глупаци. Второ, източноевропейските самоубийства са твърде слаби дори за борба с Русия, да не говорим за запазване на световното господство. Западът, разбира се, има Япония срещу Китай. Ситуацията там обаче не е толкова очевидна и нарастващата мощ на Пекин може и да убеди Токио да не прави фатални за него грешки.

Липсата на ярки победи на международната арена и, най-важното, желанието да се плаща щедро на съюзниците води до изтъняване на силата на Запада в световните дела. Русия вече се възползва от този обективен процес, иначе сега щяхме да се чувстваме много по-зле. Нашата задача е да балансираме такава отлична външна ситуация със собствените си усилия в развитието на обществото, икономиката и военната организация.

Тимофей Бордачов, Превод: В. Сергеев, Поглед.инфо