Този текст няма да се хареса на мнозина. Но предполагам, че живеем в демократичен западен свят, където търпимостта към плурализма е основополагаща ценност. Всъщност има нещо очевидно в тази война: като всяка война тя разделя мненията радикално, изисква заемане на ясна позиция към воюващите, не търпи смесване на агресор и жертва.

В преобладаващия политически дискурс публиката остава с впечатлението, че има две и единствено две възможни гледни точки към войната: тази на Володимир Зеленски и тази на Владимир Путин. Две противоположни разбирания, които не могат да се сближат, на двама политически противници и, парадоксално, съименници. На онзи, когото Украйна и Русия не могат да си поделят, но и не искат да си споделят – Владимир Киевски (с.а. 956-1015).

Ако приемем, че само тези две гледни точки към войната са валидните, т.е. между които може изобщо да се избира, войната може да завърши само и единствено, когато едната страна надделее над другата (т.е. постигне „победа“, която, разбира се, много малко ще отчита жертвите на победителя). Както се пее в една стара съветска военна песен на Булат Окуджава от филма „Белоруската гара“, „И, значит, нам нужна одна — Победа, / Одна на всех — мы за ценой не постоим!“. Или накратко, победа, за чиято цена няма да се пазарим. Така изглежда, че всеки, който говори за войната, непременно е длъжен да приеме едната от двете гледни точки: така става или „путинист“, или „укронацист“. В голяма степен говоренето за тази война стана истерично.

И все пак, западният свят, на който принадлежим, е плуралистичен, защото все още държи на демокрацията. Поради това гледните точки за войната не могат да се сведат до горните. Напротив, освен едно малцинство, което открито подкрепя Руската федерация, по-голямата част от останалите споделят най-малкото три различни помежду си, но позиции, критични към агресивната война на Владимир Путин в Украйна. Ето това, последното, някои критици на войната забравят: ако очакваш войната да приключи възможно най-скоро и „не на всяка цена“, това не означава, че говориш нещо, което „ще се хареса на руския президент“.

В западната теория на международните отношения от края на Втората световна война се разгръщат три основни (има и други) теоретични школи: школата на реализма, либералната школа и школата на радикалната мисъл (неомарксизма). И трите имат своята понятийна специфика и собствена аргументация. В случая с войната в Украйна и трите подхода са видими в западния публичен разговор. Но определено доминира либералната школа и, парадоксално за либералния подход изобщо, има видим натиск тя да се представи за единствено приемливата. Казвам го, защото очакването, а още по-малко изискването, за едно единствено приемливо мнение по такъв сложен въпрос, е в противоречие със самата същност на либералната демокрация. В съвременните общества единомислието е по много малко на брой въпроси, обикновено такива, които не предполагат друго приемливо мнение и които ангажират най-фундаменталните морални принципи.

Кои са причините?

Кой носи отговорност?

Как може да завърши?

Тези три теоретични школи разглеждат войната в Украйна най-вече в следните няколко основни измерения:

Първият въпрос е за това, каква последователност от политически решения и стечение на обстоятелствата доведе до пълномащабната война на Руската федерация срещу Украйна. Вторият въпрос е за това, кой би трябвало да носи отговорност за това, като не става дума единствено за отговорността на конкретното решение от 24 февруари 2022 г., а също и за събитията от 2014 г. насам. Третият въпрос е за края на войната, как се очаква тя да приключи, какъв тип мир е приемлив и възможен.

Либералният подход: победа за Украйна и осъждане на Русия

Либералната школа се основава на няколко основни идеи на Просвещението и преди всичко на философията на Кант и Лок. Тези идеи се състоят в убеждението, че демокрациите предпочитат търговията пред войната, за разлика от тираниите. Както и че справедливостта трябва да възтържествува, че има справедливи войни.

В този подход причините за войната са в самия характер на руската автокрация, така и неосъществилата се в Руската федерация либерална демокрация след края на съветския комунизъм. Именно вътрешнополитическите особености на авторитарната власт на Владимир Путин, под натиск отвътре, карат руския елит да предприеме такава война, за да запази властта си. Целта е политическа и морална мобилизация на обществото (преди военната мобилизация), чрез възкресяване на спомените от Втората световна война като свещена война срещу нацистките нашественици. Поради това ясното разграничение на агресора (Русия) и жертвата (Украйна) не може да буди съмнение. Цивилизованият свят трябва да застане твърдо на страната на жертвата, защото за нея войната е справедлива, а агресорът трябва да бъде спрян и наказан.

Либералната школа категорично посочва отговорността за войната – тя е на политическото ръководство на Руската федерация и персонално на президента Владимир Путин. Нито Украйна, нито „колективният Запад“ носят отговорност за това развитие на нещата. Отговорността е на крайно-националистическата част от руския елит и руското общество, която легитимира войната с претенции за възстановяването или на Руската империя от времената на Петър І и Екатерина Велика (ХVІІІ век), или на Съветския съюз (ХХ век). Тук своята роля играят идеологеми като евразийството и „руския свят“, оправдание за отдалечаването на модерна Русия от Европа (нещо обратно на политиката на Петър І) и противопоставянето й на Запада като цяло (дори в противоречие с „мирното съвместно съществуване“ от времето на съветския комунизъм).

Либералното разбиране за края на войната е победа на Украйна, която се описва като прогонване на руската армия от окупираните територии, включително от Крим, международен наказателен съд, който да подведе под отговорност управляващите в Русия като виновни за агресията, налагане на Руската федерация на репарации за нанесените щети на Украйна. Този край засега не се описва като приключване на войната с пълна военна капитулация и победен парад на Червения площад в Москва, защото Русия е ядрена държава и затова последното изглежда непостижимо. Но в либералното разбиране за войната често се правят аналогии с войната срещу Хитлер и немислимостта, тогава, от частичен мир, който да признае завоеванията му.

Тази представа за войната, нейния характер и цели, се споделя официално от значителна част от елитите на Запада, макар да има и нюанси, които обаче не са без значение. Но по-същественото е, че либералният подход към войната днес се идентифицира почти изцяло с гледната точка на Володимир Зеленски, поради което всеки друг подход се квалифицира като про-Путински.

Подходът на реализма: компромис между Украйна и Русия

Школата на политическия реализъм се опира на Макиавели и отчита, че политиката и моралът са две различни реалности. Това не означава, че политиката изключва моралните съображения. Но политиката не бива да бъде морализаторска, защото тя отстоява обществени интереси. Поради това в политиката основното умение е постигането на компромиси на тези интереси (моралните компромиси по принцип са недопустими). При това интересите на другите са легитимни, просто могат да не съвпадат с нашите. Всеки участник в международните отношения има легитимното право да отстоява своите интереси, няма национален интерес, който по някакъв начин да стои над другите или да има по-висока ценност, освен за онзи, комуто принадлежи.

Реализмът разглежда войната в Украйна като сблъсък на заявени трайни интереси, при това далече преди собствено началото на войната. За Украйна това са легитимните интереси на защитаващия се от агресия, на държава, която иска да възстанови суверенните си права върху цялата си територия, така, както тя е международно призната през 1991 г. За Русия това са легитимните интереси на суперсила, която се чувства застрашена от разширяването на НАТО на изток, от приобщаването на Украйна и Беларус към един враждебен Запад. Реалистите критикуват у либералите тяхното неразбиране на тези легитимни руски страхове.

Колкото до отговорността за войната, реалистите не смесват ролите на агресора и жертвата, но настояват върху отговорността на Запада като насърчител на действията на Русия. В какъв смисъл насърчител? Най-вече с усилването на руските страхове от разширяването на НАТО, от предполагаемата цел да се подтикне разпадането на Руската федерация, от превръщането на Украйна във враждебна страна с антируска политика. Реалистите обръщат внимание и върху отговорността на самата Украйна, която подхранва руските страхове и заявява в много случаи враждебни на Русия позиции, било с настояването за членство в НАТО, било с неразумното и временно ограничаване на използването на руския език през 2014 г., било с интегрирането на частни армии като полка „Азов“ (финансиран от олигарси и създаден от крайно-десни националисти) в Националната жандармерия.

Реалистите смятат, че войната не може да завърши на бойното поле, защото Русия е ядрена сила. Рискът от ядрена ескалация не бива да се омаловажава, поради което войната не може да завърши с военна капитулация на руската армия. Дори ако поредица от поражения доведе до промяна на ръководството на Руската федерация или, по-опасно, до разпадането й, рискът от изгубване на контрола върху ядрения арсенал е голям. Какво ли ще стане, ако Рамзан Кадиров или частната армия „Вагнер“ при такъв случай се доберат до ядрени ракети? Следователно ще е нужен компромис, дори териториален, от страна на Украйна, а също и компромис от страна на Русия (евентуално да приеме членството на Украйна в НАТО). Такъв мир вероятно няма да съответства на моралните принципи, но ще предпази света от Армагедон (т.е. ще съответства на политическите принципи). Реалистите критикуват либералния подход заради опасността от принципа „Fiat justitia, pereat mundus“ („Да възтържествува справедливостта дори и ако светът загине“).

Радикалният подход: Западът носи отговорност за войната

Тази гледна точка се отнася критично към политиката на западните правителства по принцип и в частност по отношение на войната в Украйна. Радикалната позиция е принципно критична към империализма на Запада, характеристика на по-голямата част от историята на западната цивилизация. Западът е отговорен за колониализма, за империалистическите завоевателни войни, за двете световни войни. Западният свят при нужда е способен да налага на останалите своите норми и ценности, включително със силата на оръжието. Западът като цяло е център на глобалния капитализъм, а международните конфликти са резултат от самата природа на капитализма – бясна конкуренция на пазара и безмилостна експлоатация на по-слабия.

В такава обща визия за света радикалната гледна точка се концентрира върху отговорността на Запада за войната в Украйна. Радикалната гледна точка твърди, че политиката на Запада е предизвикала Русия към тази война, че става въпрос за реакция на поредица от политически действия, които са разбирани от руския политически елит като проява на присъщото за западния свят агресивно поведение. Накратко, Русия реагира на ситуацията с присъщите на Запада методи, когато приеме, че са засегнати нейни фундаментални интереси. Както САЩ предприемат мащабна военна операция срещу Ирак през 2003 г. (при това далече от американските граници и с неоправдания мотив за наличието на химически оръжия в тази арабска страна), така Русия, по същия начин и със същата безпардонност започва война срещу Украйна.

Така отговорността за войната всъщност е споделена, вина носи Русия (агресор), но също и САЩ и НАТО (подтикнали агресията). Упрекът към Запада е, че не направил необходимото за предотврати войната, която по същество е започнала още през 2014 г. с революцията на Майдана и правителствената смяна в Украйна. Радикалната гледна точка упреква НАТО, че въпреки предупрежденията от страна на Русия продължава да настоява и през 2008 и през 2014 г. на приемането на Украйна в Атлантическия алианс, знаейки добре, че руснаците приемат това за „червена линия“. Изобщо радикалната гледна точка е била винаги критична към НАТО, защото тя не е толкова отбранителна организация, колкото инструмент на американския империализъм и подчинението на Европа на Америка.

Как да завърши войната според радикалната гледна точка? Подобно на реалистите, радикалната позиция смята, че изходът е в преговори, но не толкова между Украйна и Русия. Преговорите трябва да са с участието на САЩ, а и Китай – две сили, които изглеждат единствено способни да повлияят върху войната. Защото според това разбиране войната е фактически вече между Русия и НАТО, а в нея Украйна играе ролята на прокси. Мирното уреждане, обаче, трябва да включи гарантиран неутрален статут на Украйна, какъвто е този на Австрия, включително гарантиране на границите. Но основната критика е към последиците от нарастващото въоръжаване със западна помощ на Украйна – всичко това има като ефект най-вече за обогатяването на производителите на оръжие, а не е толкова инструмент за спирането на войната. Именно такива интереси, посочва радикалната позиция, подтикват американското правителство да води „война до последния украинец“.

И какво от това?

Тези поне три подхода на разбирането и обяснението на войната са видими във всяко едно публично говорене за нея. Между тях има различия, несъмнено, но и нещо общо – те всички са на една и съща позиция за характера на войната като за брутална агресия Украйна. Но тогава въпросът не е, каква е приемливата за нашата ценностна система морална позиция, защото е ясно, че трябва да се помогне на жертвата на агресията. Въпросът е, на първо място, дали нашето говорене за тази война спомага за нейния край или, обратно, насърчава продължаването й до един трудно предвидим край. На второ място въпросът е, дали не опростяваме прекалено много ситуацията, влизайки в една лесна за обяснение, но трудна за подпомагане на практическото действие манихейска позиция, свеждаща нещата до проста дихотомия. На трето място въпросът е, дали не влизаме в позицията на „приятелския огън“, квалифицирайки като „путинофилски“ критични към руската агресия позиции, но отказващи да се впишат в едно предполагаемо единодушие по въпроса за изхода от войната.

С други думи добре е да имаме предвид, че всяка една от тези гледни точки представя валидни аргументи. Не би било допустимо да приемем, че силата ще надделее над правото и че на Русия трябва да бъдат признати териториалните завоевания, само защото е ядрена сила. Не би било разумно да отречем и риска от такава ескалация на войната, която да доведе до ядрен сблъсък между Русия и НАТО. Не би било редно да си затваряме очите пред очевидните вътрешни проблеми на Украйна с олигарсите, корупцията, крайните националисти и дори неонацисти, впрочем и вътрешни проблеми на самата Русия. Не бива да забравяме, че териториите принадлежат първо на тези, които живеят на тях, а не на някое правителство, поради което и вероятно е по-добре да питаме жителите на тези територии първо. Не можем да си представим, че тази война ще се превърне в един вечен конфликт, като този в Близкия изток (над 50 години?). Не можем също така да приемем и толкова високата цена на войната като човешките жертви и гигантските разрушения в Украйна, което да направи възстановяването изключително трудно. Следователно имаме както моралната отговорност, така и рационалните основания да мислим за мира, но като за действителна възможност, а не като за утопия.