Джон Харис
Тази година ще се навършат 50 години от създаването на музикалния шедьовър, The Dark Side Of The Moon на Pink Floyd, излязъл през март 1973 г., когато последните следи от следвоенния оптимизъм отстъпват място на нарастващите икономически борби и международното напрежение. Отговорът, който той предложи, беше двоен: призив към съпричастност и взаимно разбирателство и изтъкване на национална черта, която идва в песен, просто наречена Time: „Да висиш в тихо отчаяние е английският начин."
С началото на новата политическа година тези девет думи изглеждат по-подходящи от всякога и пасват плътно на един определящ факт за нашето национално затруднение: че останките от Brexit са навсякъде около нас, но нашите политици все още няма да го признаят. Доказателствата сега включват намалена търговия, намалени инвестиции и факта, че Обединеното кралство е единствената голяма икономика, която не се е върнала към размера си отпреди пандемията. Brexit доведе до удар върху данъчните приходи, оценени на 40 милиарда паунда годишно – достатъчно, за да предотврати 75% от съкращенията на разходите и увеличенията на данъците, обявени през ноември.
Междувременно, сред невъзможни опашки за паспорти и вой на болка от фирми, които сега са вързани в бюрокрация, истории, които символизират безумието на излизането ни от ЕС, изглежда пристигат поне по една на седмица. Точно преди Коледа, например, беше съобщено, че „столичната полиция вече ще купува бронирани министерски автомобили от германския производител Audi, тъй като никоя фирма от Обединеното кралство не е способна да изпълни изискванията на търга". Ето още едно доказателство за проблемите с веригата за доставки, които засягат британските производители, и неразположението, което доведе до спад на годишното производство на автомобили в Обединеното кралство с повече от половината от 2016 г.
Правителството отговаря на подобни новини с обичайните си нелепи увъртания: „Не отричам, че има разходи за решение като Брекзит, но има и възможности и трябва да ги видите." каза Джеръми Хънт. А дори сега фанатиците от торите се придържат към убеждението, че животът извън ЕС все още може да осигури целия обещан просперитет и обща магия, само ако министрите се постараят повече.
Добър пример: водени от Джейкъб Рийс-Мог (който очевидно обмисля сериозно да бъде следващият лидер на торите), депутатите притискат Риши Сунак да се придържа към краен срок от 31 декември 2023 г. за „преразглеждане или отмяна на законите на ЕС", които все още са в сила към Обединеното кралство, въобразявайки си, че получената законодателна клада ще произведе някакъв вид икономически феникс. Истината, както винаги, е по-прозаична. Задачата ще включва стотици държавни служители в Уайтхол, които ще оценят юридически близо 2500 части от запазеното законодателство на ЕС, а планът вероятно ще доведе до „допълнително забавяне на растежа".
Това, което Брекзит направи на политиката на торите, сега надхвърля безкрайния дебат на партията за това какво точно трябва да включва животът извън Европа и дълбоко в колективната психология на консерватизма. След референдума през 2016 г. английската политическа десница – под което имам предвид какофонията от гласове, включително депутати от Консервативната партия, „Мейл" и „Телеграф" и онзи вид експерти, на които сега се дава мегафон от GB News и TalkTV – става постоянно по-ексцентрична и откачена.
Що се отнася до основната икономика, те безкрайно отричат съществуването на гравитацията. Но сега те вдигат много повече шум около действията в областта на климата, Меган Маркъл, Би Би Си, съдържанието на речниците и каквито и да било други „събудени" духове, които ги дразнят. Това отчасти е умишлено отвличане на вниманието от катастрофите на Brexit. Но това е и вид дейност по изместване, която винаги би се задържала, след като определящият проект на тези хора се превърна в прах.
А лейбъристите? Напрежението в позицията на Кийр Стармър се превръща в отричане на неща, които са очевидно верни. В началото на декември той заяви, че „няма аргументи за връщане към ЕС или връщане към единния пазар, а само много добър аргумент за това Брекзит да проработи". Учудващо е, че той и колегите му също изключват всяко връщане към митническия съюз на ЕС.
Причината, поради която този някога предан представител упорито се придържа към тези редове, е очевидна: дори ако проучванията на общественото мнение показват, че остатъчната популярна вяра в Brexit сега изчезва, Лейбъристката партия трябва да си осигури подкрепата на хората, които са гласували за напускане през 2016 г., преминали от Лейбъристите към торите през 2019 г. и се предполага, че ще посрещат всеки разговор за преразглеждане на основите на Brexit с гняв и ужас. Но това не прави казаното от него по-малко абсурдно, нито омаловажава потискащото усещане на разговор в Уестминстър, който пропуска най-определящия факт за съвременна Великобритания. Тук има реална опасност. Мошениците и измамниците, които ни изведоха от ЕС, все още са наоколо и заплашват с обичайните си пакости. Найджъл Фараж и неговата партия за реформи очевидно планират да издигнат 600 кандидати на следващите общи избори и на фона на широко разпространеното негодувание относно фалшивите надежди на Brexit, дори по-тъмни сили може също да имат своите шансове.
„Великобритания е разбита" казва Фараж, но поради страх да не постави под съмнение самия Брекзит, никой в политиката не изглежда склонен да изтъква, че той е сред ключовите хора, които са го нарушили. По този начин се пренебрегва огромна истина, която датира от 30-те години на миналия век, ако не и преди. „Ако не искате политиката да бъде наводнена с митове за предателство и теории на конспирацията – които имат много по-голямо влияние върху общественото мнение, отколкото изглежда някой в политиката и медиите в момента осъзнават – тогава не пренебрегвайте неудобните факти".
С настъпването на 2023 г. пропастта между заблудите на Brexit и ежедневната ни реалност ще става все по-неизбежна. Вътрешните борби на торите и проблемите с изборите ще продължат, но лейбъристите също ще бъдат изправени пред въпроси, които вече няма да могат да избягват. Преминаването през всичко ще бъде огромен въпрос за това какво ще се случи след това: как можете дори да започнете да мислите последователно за дългосрочните перспективи на Обединеното кралство, когато всяко правдиво обсъждане на настоящето е изключено?
Още два реда от гореспоменатия албум на Pink Floyd предизвикват основния проблем: „Всяка година става все по-кратка, изглежда никога да не намерим време / Планове, които или се провалят, или половин страница надраскани редове." Това е, което Брекзит причини не само на политиката, но и на нашето усещане за бъдещето. Ще издържим ли в тихо отчаяние още една година?