Сега е благодатно време за исторически аналогии в американската политика спрямо Китай. Тестването от Пекин на орбитално оръжие беше сравнен от някои с „момента Спутник“. Анализатори спореха дали САЩ и Китай са в „нова Студена война“ и какви уроци може да си извади Америка от старата, пише за Bloomberg Хал Брандс, почетен професор от университета „Джонс Хопкинс“ в Мериленд.

Китай обаче се движи в обратна посока: страната забравя някои от най-важните уроци, които извлече от американско-съветския конфликт. Правейки това, той тества дали все още може да просперира стратегически, докато отхвърля прозренията, които му служиха добре. 

Китайската комунистическа партия се отнася сериозно към историята. Изследвания, спонсорирани от държавата, изследват възхода и падението на великите сили и причините за разпадането на Съветския съюз. Пекин се поучи от това събитие - както и от събитията на площад „Тянанмън“ през 1989 г. - никога да не допуска разцепления в партията, да налага идеологическа лоялност и да следи зорко несъгласието, преди то да излезе извън контрол. Причината за разпадането на СССР, каза президентът Си Дзинпин през 2013 г., е, че „никой не бе достатъчно мъж, за да се изправи и да устои“ на смъртоносната тенденция към демокрация.

Си Дзинпин все още приема този урок сериозно. Но има други уроци от Студената война, които той изглежда решен да забрави.

Първият беше просто да не попада на мушката на Вашингтон. Специалистът по Китай Ръш Доши описа как комунистическата партия идентифицира военно превъзхождащата, идеологически възходяща Америка като свой основен съперник още през 1989 г. Но именно защото силата на САЩ беше толкова плашеща, Пекин положи всички усилия, за да избегне този вид фокусирана американска враждебност, която унищожи съветските амбиции.

Стратегията за изчакване на лидера на партията Дън Сяопин отпреди 40 години се фокусираше върху култивирането на добри отношения със САЩ и други ключови държави, като начин за печелене на време, същевременно получавайки достъп до глобалната търговия и авангардните технологии и натрупвайки сила, която да позволи на Пекин да има дума в глобалните дела. След като Китай достигне „нивото на развитите страни“, казваше Дън, „силата му и неговата роля в света ще бъдат съвсем различни“.

Вторият урок беше да се избегне надпревара във въоръжаването в стил Студената война. Тази конкуренция за стратегически оръжия в крайна сметка изтощи Съветския съюз и разкри икономическите предимства на Америка. Така че Пекин поддържаше в продължение на много години относително минимален възпиращ ядрен арсенал и съсредоточаваше разходите си върху области със сравнително предимство, като например конвенционалните способности, предназначени да дадат на Китай предимство в неговата морска периферия.

Сега и двата урока са забравени. Китайската реторика и политика имат отчетлив вкус на Студена война. Си твърди, че „Изтокът се надига“, а Западът запада; той призова за „нов дълъг марш“ - ехо от борбата на комунистите за оцеляване през 30-те години на миналия век - срещу враждебната Америка. Партийни ръководители отправят военни заплахи срещу САЩ и техните съюзници; дипломатически вълци-единаци атакуват публично американски представители с тон, напомнящ за сблъсъците от Студената война.

Китай се стреми да стане технологично самозадоволен в очакване светът отново да бъде разделен; страната пуска кораби в морето с невиждани темпове от Втората световна война насам. Наречете го както искате, но Пекин със сигурност вече не избягва враждебността на САЩ.Продължава и надпреварата във въоръжаването. Появяват се нови китайски ядрени ракетни площадки; Пекин напредва в производството на хиперзвукови оръжия. Китай може би е на път да достигне САЩ в ядрено отношение до средата на 2030-те. Най-малкото, идеята, че Пекин ще се задоволи със скромен възпиращ арсенал, вече не е реалистична.

Защо Китай прави неща, които преди е смятал за опасни? Има конкретни причини, както и по-широки такива.

Ядреното въоръжаване на Китай има за цел да гарантира, че САЩ не могат да избягат от взаимната уязвимост, като налагат стратегическо превъзходство над Пекин. Това ще откаже Вашингтон от възможността (винаги малко вероятна) да използва ядрени оръжия във война за Тайван и ще направи решаващ баланса при конвенционалните сили, който все повече е в полза на Пекин. Колкото до вълчата дипломацията, тя изглежда винаги е била предназначена за вътрешната аудитория и по-специално за Си.

По-силният подтик изглежда е нестабилната смесица от оптимизъм и фатализъм. Китай се е издигнал, твърди Си, до точката, в която вече не трябва да се подчинява на САЩ. Той може да експлоатира способностите, икономически и военни, които разви, за да накара други държави да се съобразяват с интересите му.

В същото време китайските лидери изглежда вярват, че американската враждебност - която сега продължава вече две президентства - по същество е „заключена”, така че няма никакъв смисъл от смекчаване на провокациите.

Това може да е грешка. Реториката на Си за китайската самодостатъчност прикрива огромните зависимости от технологии като модерните полупроводници. Китай също така остава уязвим на стратегическо обкръжение от вида, който провали Москва: поведението му предизвиква ответна реакция от много страни - от Япония и Австралия до Индия и Обединеното кралство, както и по-малки държави в Азия и другаде - които Пекин се надяваше да вкара в своята сфера на икономическо влияние.

Китайските ходове също имат потенциала да втвърдят политиките на САЩ: хиперзвуковите тестове на Пекин и стратегическото въоръжаване ще затруднят президента Джо Байдън да изпълни обещанието си да намали зависимостта на Америка от ядрените оръжия.

Може би беше неизбежно Китай да изостави старите прозрения: уроците, които ръководят по-слабите държави, често изглеждат неприложими за по-силните. Но в крайна сметка Китай може да съжалява, че е забравил това, което някога е знаел за Студената война.

Петър Нейков, редактор Елена Илиева