На климатичната конференция на ООН (COP26) миналата седмица в Глазгоу активисти връчиха на Норвегия своята награда „Фосил на деня“. Това е признание, без което новото правителство в Осло можеше да мине при първата си глобална изява. Но то подчертава дилемата, пред която е изправена Норвегия като голям производител на изкопаеми горива, а в още по-голяма степен и Европейският съюз, чиято икономика е силно зависима от природния газ, пише Мартин Сендбу за Financial Times.В енергично първо интервю Йонас Гар Стьоре, новият министър-председател на Норвегия, заяви пред FT, че зеленият преход на Европа изисква страната му да продължи да добива изкопаеми горива. Бързото прекратяване на доставките на норвежки въглеводороди, каза той, „ще сложи край на индустриалния преход, който е необходим“ за декарбонизиране.

Разбира се, това е самоцелен аргумент. Той противоречи на пътната карта на Международната агенция за енергетика (МАЕ) към нетна нула, която призовава да няма повече инвестиции в нови петролни и газови проекти. В противоречие е също със смелото искане на ЕС за прекратяване добива на въглеводород в Арктика.

Въпреки това аргументът може да е правилен. Той е коректен технологически, тъй като заместването на въглищата и петрола с природен газ е необходимата следваща стъпка за намаляване на вредните емисии. Той улавя важни истини за политическата икономия на страните износителки на петрол и газ. Дори в толкова климатично осъзнато население като норвежкото далеч няма мнозинство относно постепенното прекратяване на добива на изкопаеми горива. Аргументът отразява геополитическата реалност: по-малкото норвежки газ би направил Европа още по-зависима от капризите на руския президент Владимир Путин.

Преди всичко той разкрива политическото предизвикателство пред зелените амбиции на ЕС. Намерението за декарбонизация е реално, но континентът остава силно зависим от природния газ и ще стане още повече такъв, след като се отбие от въглищата.

И все пак, краткосрочната логика идва с дългосрочно противоречие. Ако ЕС насърчи инвестициите в газ за посрещане на краткосрочни нужди, той може да запази зависимостта си от газа за дълго време. Аргументът за газа като преходна енергия противоречи на факта, че никой не разработва газово находище, планирайки да го закрие след 5-10 години. Така ЕС и Норвегия са заклещени в лицемерна прегръдка, като газът от Северно море ще захранва европейските домове и предприятия за дълго време.

Има изход обаче, както всички признават. Природният газ не трябва да се изгаря заради енергийното му съдържание. Може да служи като суровина за получаване на водород. Чрез улавяне и съхраняване на въглерода (CCS) в процеса, полученият „син“ водород ще е източник на чиста енергия.Съществуват технологии за използването му за задвижване на тежки превозни средства, които не могат да ползват батерии, на кораби и високотемпературни промишлени процеси, като тези при стоманата. Всъщност някои дейности са трудни за декарбонизиране по друг начин и CCS е задължително условие, за да станат нетните отрицателни емисии възможни.

Това, което липсва, е инфраструктура и пазар. За трансформиране на газа от запалим енергиен източник към водородна суровина е необходим транспорт и съхранение на водород и CO2, както и съоръжения за улавяне на въглерод. Такива инвестиции трудно могат да бъдат оправдани, освен ако не се очаква достатъчно търсене.

Това е като въпросът с кокошката и яйцето. За да има достатъчно търсене, е необходимо масово внедряване на водородни технологии в съответните сектори. Това от своя страна е икономически жизнеспособно, само ако потребителите са сигурни, че ще има предлагане на водород.

ЕС има силата да създаде пазар. Страните производителки на газ имат дадености да осигурят доставки на водород в голям мащаб. Но за да се случи едното и другото, и двете трябва да „скочат” заедно.

ЕС носи най-голямата отговорност това да се случи. Той има водородна стратегия. Но говорете с обществените и частните лица, вземащи решения в Норвегия, и скептицизмът, че ЕС е сериозен в намеренията си се показва на повърхността. Те се съмняват дали Европа има куража за трудните избори, изисквани от нетната нула, като например цена на въглерода, която „хапе”. И дали Европа подкрепя напълно синия водород и CCS, или е ангажирана с по-малко ефективния „зелен“ водород, произвеждан от електролиза на вода? Този избор би бил също толкова самоунищожен, колкото и отказът на Германия от ядрената енергия, който я накара да използва повече въглища.

Ако ЕС се ангажира със синия водород и вложи парите си в това, за което говори, той би могъл да поиска съответния ангажимент за доставки от Норвегия. Вместо забрана за проучвания в Арктика, той може да изисква политика, която позволява по-нататъшен добив на газ само чрез инфраструктура, която може бързо да бъде превърната в производство на син водород със съхранение на въглерода.

Могат да се намерят инструменти, политически или дори правно обвързващи, които да гарантират на всяка страна, че ще има и търсене, и предлагане. За Осло подобна политика предлага компромис с тези, които настояват за пълно премахване на изкопаемите горива. Може дори да бъде позволено на Норвегия да върне наградата си от Глазгоу.

Петър Нейков, редактор Виктория Тошкова