Владимир Путин казва, че е „напълно възможно да си представим пълноценен пакт за отбрана между Москва и Пекин в близко бъдеще". Подобна сделка би трансформирала геополитическия баланс - и би представлявала голямо главоболие за САЩ и НАТО.
Преди малко повече от 70 години Сталин и Мао се пазарят в Москва да създадат краткотрайния китайско-съветски договор. С все още свежата комунистическа революция в Китай Пекин се обръща към Съветския съюз за икономическа и военна подкрепа за новата си държава. Идеологически на една и съща страница, двете сили имаха общ враг: САЩ и техните съюзници.
Осигурявайки приятелството с Китай, Сталин в крайна сметка се надява да наклони равновесието на Студената война от Европа към Азия, което му даде стратегическо предимство пред НАТО.
Историята може да е на път да се повтори. Руският президент Владимир Путин вчера коментира, че не може да изключи потенциален военен съюз между Москва и Пекин. Въпреки че отбеляза, че подобно свързване в момента не е необходимо, той отбеляза, „теоретично е напълно възможно да си го представим и без никакво съмнение нашето сътрудничество с Китай засилва отбранителната способност на китайската армия. Времето ще покаже как ще се развие, но няма да го изключим."
Несъмнено стратегическите връзки на Китай с Русия се засилват. Въпреки че не са единодушни за абсолютно всичко, какво носи това? И каква би била последицата от такъв съюз? В крайна сметка двете страни отново се оказват обединени от поговорката „Врагът на моя враг е мой приятел" и изправени срещу Съединените щати и техните съюзници. Това вече доведе до широко военно и технологично сътрудничество. Резултатът от официалния военен пакт обаче би бил обезпокоителен за Вашингтон, тъй като ще измести баланса на силите в Евразия, както и в конкретните граници, към които са насочени Русия и Китай.
Преломният момент за нарастваща стратегическа съюзеност между Пекин и Москва започна през 2014 г. Изправен пред украинската криза и западните санкции, Путин се обърна към Китай за диверсификация на руската икономическа стратегия, подписвайки няколко знакови споразумения за газопроводи, с които Руската федерация задълбочи ролята си за осигуряване енергия за Китай. На свой ред, през този период Русия също се превърна в основен компонент на инициативата „Пояс и пътна коприната" на Пекин, позволявайки на китайските инвестиции да свържат Евразия с амбициозни инфраструктурни разработки, включително изграждането на пътища и железопътни линии през руска територия, които позволиха на Китай да установи директни сухопътни трасета до Европейските нации.
Но докато тези икономически отношения се засилваха, нарастваха и военните. Китай също се оказа в челните редици на нарастващия антагонизъм през последните години към Запада, не на последно място към САЩ. Докато загрижеността на Русия е границата с Източна Европа и разширяването на НАТО на изток, то Китай, от друга страна, е изправен пред нарастващо военно присъствие от САЩ и техните съюзници около морската граница в Южно и Източнокитайско море, а Вашингтон формулира своята инициатива за „свободен и отворен индо-тихоокеански регион" като опит за ограничаване на Пекин. И двете страни са сигурни в континенталните си маси, но се сблъскват с постоянни стратегически главоболия за тези „враждебни периферии" и тук общите интереси покриват военното сътрудничество.
Какво въздействие би имал такъв съюз? Официално споразумение в крайна сметка би създало проблеми за Америка и нейните съюзници. На първо място, в Североизточна Азия около Корейския полуостров и Япония, партньорството между Русия и Китай би променило баланса на силите цялостно, особено по отношение на въздушната и морската мощ. Присъединяването на Русия към споровете в Южнокитайско море също би разширило господството на Пекин в региона, особено във въздуха, ако Китай предложи достъп до базите си в този регион. По същия начин добавянето на китайски възможности в Европа също би поставило нови предизвикателства пред НАТО. Съюзяването също би обърнало баланса на ядрените сили в света срещу САЩ, вероятно провокиращо надпревара във въоръжаването.
Разбира се, всичко това е хипотетично. Страните имат нарастващи интереси и най-вероятно ще засилят стратегическото си, икономическо и технологично сътрудничество - например Русия осигурява бастион за Huawei, докато САЩ се опитват да го принудят да излезе от западните пазари - но това не е напълно достатъчно за сключване на обвързан брак. Москва и Пекин имат различия. Участието на Китай на фронта на НАТО в Европа би допринесло допълнително за опитите му да подобри търговските и инвестиционните отношения с Европейския съюз, докато Русия пък продължава да има интереси в отношенията с Индия, която е водеща в китайските военни търкания.
При все това може да се отбележи, че тези разлики не променят тенденцията. Сътрудничеството между двете страни ще продължи да се разраства - най-малкото всяка от тях служи като жизненоважна стратегическа противотежест за хеджиране срещу политиките на ограничаване, санкции и антагонизъм на западния съюз. Те очевидно се нуждаят една от друга, а дали това в някакъв момент ще доведе до официален военен съюз, все още не е сигурно. Но това е перспектива, която със сигурност ще тревожи западните политици.
Том Фоуди
