Либералните демократи се сплотяват и то никъде повече, отколкото в ЕС. Съюзът възприема себе се като опора за върховенството на закона, демокрацията и международните правила срещу автократичния популизъм, пише Мартин Сандбю за Financial Times. Борбата за върховенството на закона и либералните ценности е благородна кауза. Но тя носи риска от неволно облагородяване на опонентите й. Защитниците на либерализма често се отнасят към нелибералните лидери като към страховити поддръжници на конкурентна идеология, докато мотивите им често са много по-низки.

Вземете последните проблеми на Стивън Банън. Бившият ментор на президента на САЩ Доналд Тръмп беше автор на речта му при встъпването, обещаваща да спре „американската касапница“, и самообявил се разрушител на административната държава. Някога към Банън се отнясяха със страхопочитанието, подобаващо на популистки Фауст, който еднолично води битка с Просвещението.

Но миналия месец му бе отнета луксозна яхта, а самият той беше обвинен в злоупотреба с кампания за набиране на средства. И то не каква да е кампания: парите, които Банън се твърди, че е отклонил, трябваше да финансират мексиканската стена на Тръмп.

Банън пледира невинен. Но автокрацията и клептокрацията - заграбването на политическа власт с цел кражба и присвояване - често вървят заедно. Те печелят със сходни методи: секретност чрез дезинформация и объркване, липса на отчетност, манипулирано законотворчество и управление, и овладяване на правоприлагащите органи. Грешка е да се разглеждат двете като отделни опасности, камо ли едната като по-малко вредна от другата. Автокрацията често е просто средството, а клептокрацията - крайната цел.

В Русия, Украйна и няколко постсъветски страни от Централна Азия олигархичните мрежи приватизираха държавата в своя полза. В САЩ има дълъг списък с бивши сътрудници на Тръмп, които бяха обвинени в престъпления, свързани с хора предимно от същите тези страни. Според мен това не оставя съмнение относно клептократичния импулс зад атаките на Тръмп срещу независими институции.

В Европа също би трябвало да се бие клептократичната аларма. Използването на публични средства в частна полза се шири в целия регион. Изгодни държавни поръчки се раздават на лични сътрудници на лидерите - от Унгария до Обединеното кралство. Твърди се, че журналистите Дафне Каруана-Галиция и Ян Куциак са били убити заради опитите им да разкрият злоупотребите на малтийски и словашки политици.

Има го и обратният проблем: използването на мръсни пари за манипулиране на демократичната политика. Парламентът на Великобритания посочи как руските олигарси купуват влияние в британската върхушка. Руските пари също така се притекоха на помощ на френската крайна десница и вероятно на италианската Лига.

Наскоро разкритите доклади за подозрителна дейност на банките пред регулаторните органи в САЩ засилиха опасенията, че европейските банки не са направили достатъчно, за да предотвратят прането на плячката от клептократите на други места, а и че европейските демократични лидери не са направили достатъчно, за да го спрат.

Потенциалното съучастие в изпирането на пари не се ограничава до няколко държави. Докато финансови центрове като Лондон и Кипър бяха обвинени че служат за перални на пари, банки от Германия и Дания бяха обвинени, че ги използват нашироко. Това е достатъчно лошо.

Но политическата безпомощност причинява най-големи щети. Неспособността за налагане на контрол не само оправдава неправомерните действия, но и дава политически сигнал, че това не е голям приоритет. Това подканя клептократите от другаде да се възползват от финансовата система на Европа.

Ако Европа без колебание приеме парите им, нито един действителен или потенциален диктатор няма да бъде впечатлен от политически осъдителни изявления. И ако е лесно да се изпират пари в Европа, това може да се използва и за корумпиране на лидерите там.

Накратко, европейските либерали могат да се надяват да държат настрани автокрацията, само ако са решени да се борят с клептокрацията у дома и в чужбина.

Това изисква политическа воля. Много може да се желае от борбата на САЩ срещу мръсните пари, но тя е доста по-силна от тази в Европа. Обикновено научаваме за най-грубите нарушения на европейските банки от американските власти. Необходими са повече ресурси за разследване, по-строги криминални наказания и по-голяма решителност за налагане на контрол.

ЕС също трябва да даде повече правомощия на наднационалните регулатори. В единния пазар най-слабият национален регулатор може да подкопае усилията на другите. Това важеше, когато ставаше въпрос за сугурността на банките преди финансовата криза от 2008 г ., важи и сега, когато става въпрос за това да ги направим честни.

ЕС трябва да обвърже достъпа до своите банки със сътрудничество в усилията му срещу изпирането на пари. Лондон напуска единния пазар на 1 януари, но като част от сделката за Brexit ЕС не бива да се притеснява да изисква от Обединеното кралство да подобри законодателството на лондонското Сити по отношение на укриващите данъци и перачите на пари.

По-общо казано, ЕС трябва да пази достъпа до деноминираните в евро финанси също толкова ревниво, колкото САЩ бранят долара.

И накрая, време е да се премахне тайната на банковите сметки, не формално, а ефективно: всички пари в ЕС трябва да бъдат проследими до физически лица, с еднакви юридически идентификатори, за да стане това логистично лесно.

Председателят на EK Урсула фон дер Лайен заяви неотдавна, че „европейските ценности не могат да се купят“. Тогава е време да спрем да ги продаваме.

Петър Нейков, редактор Аспарух Илиев