Никола Корабов: Не искам награди, дайте ми работа!


Големият български кинорежисьор Никола Корабов получи приза за цялостно творчество на годишните филмови награди. Това е поводът отново да се срещнем с твореца, създал култовите филми "Тютюн", "Иван Кондарев", "Дервишово семе". Корабов е прочут с това, че продукциите му са сред най-гледаните филмови заглавия от българската публика.
Въпреки този неоспорим зрителски интерес режисьорът вече 20 години не е направил нито един филм, макар че е кандидатствал четири пъти с проект за Сашо Сладура. Носител е на международни и наши награди.



- Господин Корабов, получихте голямата награда за цялостно творчество в областта на киното. Много известен режисьор сте от години, не закъсня ли малко това признание?
- Получавал съм всякакви награди. Но бих предпочел вместо тях да имам възможност да правя филми. Искам работа! Това, разбира се не означава, че отричам признанието, с което се отнасят към мен и критиците, и публиката. Само че загубих в напразно чакане най-хубавите си години - от 60 до 80, които са най-плодотворният период за един режисьор. В тази възраст той е не само най-зрял, но вече е и посетен и от мъдростта на живота. След като чаках две десетилетия за един проект, сега ми дават награда. Благодаря им, но аз искам филми. И затова пак ще кандидатствам – и за документални, и за игрални продукции. Смятам, че за кинорежисьора няма пенсиониране. Законът у нас може да му даде документи за пенсия. Но в света не съществува такова явление! Може ли да се пенсионира писател, художник, поет, композитор?
С две думи приемам наградата като един вид поощрение - да не отстъпвам от от възгледите си, от контакта си със зрителя, от посланията, които искам да споделя с него.

- Имате ли обяснение коя е причината да не направите нито един филм по време на прехода? Нали вече няма цензура?
- Има цензура! Днес политическата цензура се замени с икономическа. Тоест аз не съм независим кинорежисьор, колкото и да ми се иска. Това е голата, нелицеприятната, горчивата истина. Казвам го с болка. Парадоксалното е, че в тоталитарно време успявах да кажа истината на зрителите, а днес не мога да изрека дори и една дума пред тях. Тоест, въпреки цензурата преди 20 години бях по-свободен. Бях страшно критикуван за някои от филмите си, дори освобождаван от киното, но имах и възможността да представя на зрителите света, такъв какъвто го виждам. А ако в киноизкуството истината се премълчава, се отваря вратата към лъжата. От началото на прехода си задаваме въпроса, защо толкова дълго време нито един български филм не е номиниран за големи награди, изключвам последната година, разбира се! Отговорът е много прост - когато в един филм липсва истината, дори тя да е горчива, той няма да успее да грабне нито публиката, нито критиците. Никой не дава награди за лъжи! И сега продължавам да твърдя, че истината за нашето време трябва да бъде казана докрай – и за миналото ни, и за настоящето, пък ако може да пророкуваме и бъдещето ще е чудесно. Киното е изкуство, родено преди 114 години за забавление, но в продължение на всички тези години то се е превърнало в медия, която предугажда бъдещите духовни земетресения, които стават в психиката на един народ. Колко неща сме загубили през всичките години и продължаваме да мълчим за тях? Колко неща от нашата народопсихология вече са изкривени? Колко неща от нашата човечност, християнски морал и етика са почти забравени! За всичко това трябва да се говори, а не да се мълчи.

- Цели две десетилетия не се отказвате от идеята за филм, посветен на Сашо Сладура? Защо държите толкова на него?
- Сашо Сладура и неговата трагична участ е защитата на нещо много рядко – защитата на личната свобода. Той е гордостта на моралната и етична съпротива, която я е имало в българската интелигенция. Сашо е един виртуозен цигулар, признат от всички, и в същото време е и незаменим създател на вицове. И то на вицове, които се отнасят за хората, които първи го канят да ги разказва, а после го предават. Приятелите му са го предупреждавали: "Сашо, не си шут на английските крале, внимавай с кого си имаш работа!" Винаги са ме вълнували човекът и човещината. Това са моите богове.

- Ако най-после финансират проекта ви, мислил ли сте на кого ще поверите главната роля?
- Рано е, ще има голям кастинг, не само за главната роля. Основният аргумент на псевдооценителите на проекта е, че макар и много хубав, е прекалено скъп. Защото същите тези хора, не се поинтересуваха колко струваха „Тютюн“, „Иван Кондарев“, двусерийният филм за Гяуров?

- Вашите филми са сред най-гледаните български продукции. Как успявате да привлечете зрителския интерес, каква е магията?
- Да не забравяме, че доста от моите филми са заснети по произведения на големи писатели. Димитър Димов, Емилиян Станев, Николай Хайтов, Васил Попов и други ми доверяваха литературните си творби. Това ми даваше куража да ги екранизирам. Няма магия, имаше обаче един неписан, телепатичен договор между мен и зрителя, той да вижда различните нива във филмите ми, да усеща цялата им полифоничност, която е присъща на средствата на киното. И хората по време на тоталитаризма разгадаваха какво всъщност искам да им кажа. Това ставаше тогава, а сега, не мога да вляза в контакт със зрителя. Задавам си въпроса защо?

- Бихте ли разказали как спечелихте Димитър Димов?

- Димов беше вече кандидатствал с четири сценария за „Тютюн“ и всичките бяха отхвърлени. Аз се появих в момента, когато беше напълно отчаян. Срещнах се с него, бях направил първия си самостоятелен филм "Малката". Димов ми заяви, че ще може да ми се довери, когато види концепция върху романа му, идеите ми как да го екранизирам и разбере как виждам образите му. Вероятно в тази концепция съм вложил всичко, на което бях способен, но е сигурно, че в нея имаше и нещо друго, което го е привлякло, за да ми каже: „Да, напълно съм съгласен, но моята роля каква ще бъде?“ Предложих му съавторство, но той отказа. Тогава го помолих да превърне литературния диалог във филмов. И големият писател го направи. Беше изключително ерудиран човек, интересното е, че не пишеше на машина, а компютрите все още не бяха измислени, написа диалога на ръка. Представяте ли си – на ръка! Съхраних част от тези негови ръкописи.
Работата върху сценария ни отне около година. Но не е само това, ние станахме големи приятели, доверявахме си неща, които само близки хора могат да си доверяват. Много дълго обсъждахме съкрушителната критика срещу мен и Невена Коканова, преди да започнем снимките. На един от художествените съвети тя беше тотално съсипана. Всички настояваха да се откажа от идеята тя да играе главната героиня Ирина. Имаше драстично противопоставяне срещу моите замисли за този филм.

- А кое ви накара да повярвате, че Невена Коканова е най-подходящата актриса за ролята на Ирина. Тя тогава е била едно плахо, нежно момиче. А на вас ви е трябвала жена със силен характер?
- В нея имаше една константа, която си остана до края на живота й – нейната харизматична женственост. И аз я разгадах още тогава. Всъщност това е и дарбата на кинорежисьора - да разгадае в актьора неговите ценности. Разбира се, след това предстои един ужасно труден процес за режисьора - да успее да накара актьора да извади от себе си всичко добро, което притежава, и да се превъплъти изцяло в героя си.

- Мнението ви за бъдещата Българска филмова академия?
- Ако тя бъде независима, значи ще е добре да я има. Пак повтарям - киното трябва да бъде субсидирано от държавата, но творецът трябва да си остане независим. Ако аз не бях такъв, как щях в онова тоталитарно време да създам филми за защитата на човека и човечността независимо от произход и съсловност?

- Оправдана ли е комерсиализацията на българското кино?
- Никой не може да ми говори, че българското кино трябва да бъде комерсиално. Никога не съм вярвал и не съм печелил от кино, но съм печелил зрители и това е най-голямото ми богатство. Филмите трябва да разкриват душевните тревоги на народа, да ги предугаждат, преди икономистите и политиците. Киното е мисия, а режисьорът е неговият мисионер и апостол.
Лесно е да гледаш и да кажеш – този филм е добър, този лош. Но е трудно да можеш да разгадаеш защо един филм е успешен, а друг не. А най-големите филми на света предугаждат събитията.

- Убеден сте, че българските актьори трябва да останат в родината си?
- Българските актьори преди всичко имат чернозема, корена, и естествено те са филизите от това голямо дърво, наречено българска народопсихология. Тук, в България, те трябва да направят своите големи образи и тогава светът със сигурност ще им обърне внимание.

Интервюто взе: Долорес Витанова


Станете почитател на Класа