Лилия Абаджиева ще се срещне отново с почитателите си на 31 януари на премиерата на „Краят на играта” на Самюел Бекет в Театър 199. След „драматургичната икона на ХХ век” - „В очакване на Годо“, както самата Лилия Абаджиева я нарича, режисьорката посяга към още едно велико заглавие на големия автор. Лилия Абаджиева завършва режисура в НАТФИЗ при проф. Красимир Спасов. Скандална и нетрадиционна, тя е наричана „ужасното дете” на българския театър. Нейни спектакли участват в театрални форуми в Полша, Македония, Италия, Германия, Словакия, Словения, САЩ. Омъжена е за художника Васил Абаджиев и има син на 20 години. С Лилия Абаджиева се срещаме в деня, когато почина големият актьор Димитър Манчев. Неговата смърт предопределя темите, върху които разговаряме. -Лилия , с какво ви привлича отново Бекет ? - Текстовете на Бекет са драматургичният образ на философията на екзистенциализма. Когато тръгнах да се занимавам с Бекет, осъзнах, че принадлежа на поколението с погубените илюзии. Ние сме порасналите момичета и момчета, които по някакъв начин осмислят липсата на утопия, която ти дава смисъла да продължиш напред...Това е едно от оневиняващите неща, поради които посегнах към Бекет. Още преди да ме приемат в академията Бекет ме стъписваше с философската плът на своите текстове. Самият Бекет смята „Краят на играта” за най-добрата си пиеса, харесва я повече от „В очакване на Годо“. Тук отново, както и „В очакване на Годо”, Бекет ни изправя пред възможността да погледнем някак си на човешкото същество, на себе си, като на хора, които в края на живота си не могат да си отговорят на въпроса кое е било най-важното... Дали илюзиите са погубени и има нови, в които вярваш, дали всичко, през което си минал, може да ти помогне да се приготвиш за края...В западната култура е неприлично да се говори за смъртта, за разлика от Изтока, където се приготвят едва ли не още от раждането, дори децата знаят за живота на душата, за прераждането. Бекет поставя конкретно и директно този въпрос – човекът, изправен пред някакъв апокалипсис. Картината, която той рисува, е апокалиптична, за едва ли не четирите останали живи същества...Всичко навън е мъртво в оловносива светлина. -„Краят на играта” е писана през 1957 г. Съвременно ли звучи тя днес? - Времето, в което живеем, прави Бекет възможно най-непопулярният автор, от една страна, но от друга, точно обратното – заради този разгул на атрактивното и несъщностното имаме нужда от него. В „Краят на играта” Бекет стига много по-далеч от Чехов, Достоевски и от другите, като не дава надежда за спасение. Ако Чеховите персонажи имат някаква носталгия по нещо неслучило се, то Бекет в тази пиеса хвърля човека в такива бездни, в ситуация без надежда. И правиш равносметка на живота си и се приготвяш за края. Съвременно ли звучи Бекет, попитахте вие.. Да! Ето например протеста на 14 януари. Чух много хора да казват – да, ама аз това съм го преживял, бил съм вече там...Тогава разбрах, че сме се предали. Ние вече не вярваме. Невярата е ужасна. Много се радвам на тези млади хора. Неслучайно прогресът се носи от младите. Не бива да се примиряваме. В спектакъла участват, мога да кажа направо, свръхизключителни актьори – Валентин Танев, Николай Урумов, Илка Зафирова и Йосиф Сърчаджиев. Сценографията и костюмите са на Васил Абаджиев, музика няма. Бекет до такава степен сам музицира текстовете си, че няма нужда от композитор. Няма друг автор с толкова много ремарки, в които да става дума за паузите, за темпото, за мълчанието...След като всяка дума и дихание са важни, оставяме музиката на думите. - Следвате ли автора или имате свой собствен прочит ? - Днешният ден е много особен, отиде си Димитър Манчев. Последната му роля в театъра беше във „В очакване на Годо”.”Майките ни, клекнали над гроба, трудно раждат. Светлината проблясва за миг, а после пада нощта”...Този монолог той го изпълни невероятно. Всеки път, когато произнасяше този текст, имах болка в гърлото. ( Просълзява се –б.а.). Няма такива актьори вече, изчезващ вид са. С тях ще си отиде и етиката на театрала. Тъгувам много за него. За последното си участие беше избягал от болницата. Страдаше от тежка форма на диабет. Няколко пръста на краката му бяха ампутирани. В такова състояние човек не би могъл да пази равновесие. Но той не го показваше. Концентрираше се, за да изиграе ролята си. Защото знаеше, че салонът е продаден и не може да си позволи спектакълът да падне заради него. И това е краят на играта! Един играещ човек , който не може да приеме обстоятелствата. Не може да си представи живота си без театъра...! Ето това е краят на играта. Да не следваш Бекет е невъзможно. Опитваме се да сме верни на автора, каквото и да означава това. - Каква е изненадата този път за зрителите, поднесена от Лили Абаджиева ? - Това е най-изненадващото, че въобще става дума за изненада. Ако човек чете този текст сериозно, той е като юмрук в лицето. Ако сме стигнали дотам да си зададем въпроса какъв е смисълът на това, което правим, това означа поне, че сме честни. Ако може да се говори за свръхзадача – моя и на актьорите – това е тя. Не естетическите, а всички. Времето, в което живеем, все повече избутва същността. Все повече външното, материалното, се превръща в цел. Бекет иска да ни каже точно това – че ние, втурвайки се всеки в своята игра, забравяме закъде сме тръгнали. - Какво са за вас учителите ? - Фигурата на учителя в различните периоди на живота е различна, тя е авторитетът и опората, без която не можеш. Понякога ние имаме учители, които не знаят, че са наши учители. Завърших режисура при проф. Красимир Спасов, но в много отношения мога да кажа, че съм ученичка на проф. Крикор Азарян. Още в първи курс ходих на неговите часове по актьорско майсторство. Спомням си всяка среща с него, спомням си какво ми е казал след всеки мой спектакъл. Когато той ми предложи да му асистирам в академията, бях много развълнувана. Приех, защото той ме покани. И защото можех да продължа да се уча. То е като, ако искаш да станеш лекар, трябва да общуваш с лекари! Нашите учители са като родителите. Във всеки един момент ни учат. Например Стоян Камбарев в неговите спектакли, от които дишането ти спира, Бойко Богданов и неговата „Елизавета Бам”, Грети и Иван ( Маргарита Младенова и Иван Добчев – б.а.), Теди и Морфов...И най-първите – тези, до които най-малко сме се докосвали или поне индиректно – Юлия и Леон (става дума за Юлия Огнянова и Леон Даниел – б. а.). - Времето, в което живеем, е време на насилие, шоупрограми и риалити по телевизиите. Какво е за вас театърът като контрапункт на всичко това? - Бягство от всичко това! Ако някой ни беше казал на предишните януарски събития мутрите ще са изпрали парите си, нямаше да му повярваме, ако някой ни беше казал, че сами ще предадем собствените си илюзии, нямаше да му повярваме, ако някой ни беше казал, че родителите ни трябва да приключат живота си в мизерия и ужасни унижения, също нямаше да му повярваме. Ако някой ни беше казал, че в политиката ще се появят политическите еквиваленти на Слави Трифонов и те ще са толкова харизматични, че хората ще припадат по тях, нямаше да повярваме. И това нямаше да е толкова важно, ако хората, които срещам по улицата, не са толкова тъжни и обезверени. Надеждата ми е в младите хора. - След Бекет какво ви предстои до края на сезона ? - В преговори съм с Народния театър, с Малък градски театър и с Варненския драматичен театър. Заглавия няма да назова. Лятото ми предстои традиционното отиване до Кьолн, където правя Шекспир. Интервюто взе Лилия Динова