Тодор П. Тодоров*

Преди време си позволих да кажа, че в антиправителствените протести има нещо сизифовско. Изтърколването на един камък, после на друг. И тъй нататък. Някакво героично преживяно късогледство. В продължението на този сценарий след няколко години, или утре, сме в същата ситуация. Може да има и студентска окупация 2019. Особено ако т. нар. „комунисти“ са на власт. Това активира някакви по-жизнени и носталгични енергии. Придава повече простота, която погрешно се възприема за яснота. И известно удобство. А това, че „комунистите“ за съжаление не са комунисти не може да не задържа развитието и на т. нар. „дясно“ (в България тези ориентири са по-сложни и изискват условна употреба), оставяйки го в ранен фантазмен свят.

Така или иначе след отминалата година наивният етап е изчерпан. Струва ми се, че смисълът на този протест далеч надхвърля собствените му амбиции. Това, което се случи е „детството“ на нещо много по-сложно, по-трудно и продължително, което ние вероятно, по историческа орис, ще преживеем по-бавно и мъчително. Че този етап е изчерпан и невъзможен вече, личи и от безсилието и омаломощаването на протестите. Вторият епизод започва тази зима и неговата задача е да формулира нов език. Прословутият „морал“ не е достатъчен. Скоро определих патоса на първия епизод като „марксистки евангелизъм“ – образ, който се възприе като абсурдно понятие или обида. Но нима протестът всъщност не е срещу ужасяващия факт, че държавният апарат и т. нар. „политически елит“ обслужват властта (в незаконни и нелегитимни мащаби) на група едри (и съмнителни) капиталисти и монополисти, каквито без съмнение са олигарсите? Една власт на безсрамния, уродлив капитал. Власт, която се храни от всеобщата деградация и обедняване на всякакви равнища, от опростяването и опростачването на всичко. От неистовата консумация на мизерията. В това положение хората са сведени до трудов, властови и финансов ресурс. В експлоатацията им са техните радости. Ограбени и унизени от престъпния, феодализиран капитал, който манипулира политическия процес и разиграва една евтина, сапунена демокрация. Нима това не присъстваше в общия гняв? Онези, които не са съгласни, са сбъркали протеста, а който не вижда как то е марксистко, да се отбие в библиотеката. „Евангелизмът“ пък означава фанатичния унес на някои протестантски паства, с който те съобщават истината, и схващат себе си като явление на тази истина, пребивавайки в сакралното деление на добро и зло, в абсолютните категории на морала, през които пламенно се осъждат или оправдават и политически актове. Подобно интелектуално манихейство и реторика използваше например Джордж Буш-младши. Това е консервативна, религиозна реторика. Поради тези си черти протестът успя да създаде зловещо разделение сред хората, успя да изключи мнозина и да се разпилее. Това поведение го „втвърди“, затвори и накрая го обезсили. Сега е нужен нов ход, спешно е необходим нов език.

Така темата за бедността и неравенството започна плахо да се прокрадва в публичността. Дългият път от морала към бедността. Знаците за това ново говорене идват при това и от лица, представящи уж „дясно“ ориентираното несъгласие. Дори емблематичният Иван Костов заяви: „Усещането за бедност е силно, нацията загива“. Глобализацията на бедността, нейните измерения и сложни ефекти, ето това тепърва ще се артикулира. Това, което от кумова срама и понеже е отклонение от априлската линия, не е прилично да се говори.
Уважаваният от мен колега, проф. Александър Кьосев, коментира в едно интервю тази седмица разпада и маргинализацията на протеста, демонстрираните накрая мизерност и безсилие. Всъщност една от причините за такъв резултат, струва ми се, е и провалът на този език. Езикът на красивия екзорцизъм, на „младите“, „красивите“, „интелигентните“. На модерните, на гражданите, на европейците. Оказва се обаче, че без бедните революция не може. Налага се преформулиране на жанра. Сюжетът за бедността ще възбуди по-трайни и по-масови нагласи. Затова, страхувам се, той ще бъде експлоатиран както от властта (оправдателно), така и от онези, които се борят срещу нея. Особено в зимния сезон. Когато бедността придобива плът. Страхувам се също, че големият дебат за бедността, за растящото неравенство и неговите сериозни основания и причини, няма да се състои. Той ще бъде ползван като конюнктурен аргумент срещу властта. Ще бъде внушено на хората, че на корупцията и злонамереността на това правителство, на червената му мафиозност, на порочността му се дължи цялата им мизерия, унижение и угнетеност. Дълговете, назначенията, цените, сделките с Китай и Русия, Lafka-та – ето това е коренът на злото и несвободата, „ето докъде ни доведоха“. Големият проблем на бедността е само инструмент. Страхувам се, че той отново ще бъде подменен с красиви фойерверки. Преди третия епизод.

*Тодор П. Тодоров (1977, София) е доктор по философия и преподавател във Философски факултет на Софийски университет „Св. Климент Охридски“, където чете лекции по „Философия на средновековието и ренесанса“, „Арабо-мюсюлманска философия“, както и „История на философията“ във ФЖМК. Води курс по културна и социална теория и история на фотографията в специалност Културология.
Автор е на книгите „Приказки за меланхолични деца“ (сборник разкази, Сиела 2010) и „Винаги нощта“ (сборник разкази, Сиела 2012). „Приказки за меланхолични деца“ излиза в Германия през 2012 г. с немското заглавие „Hexen, Mörder, Nixen, Dichter...“ /Dunkelmagische Geschichten/ (Grössenwahn Verlag, Frankfurt am Main 2012). Носител е на награда „Рашко Сугарев“ (2010) за разказа „Ван Гог в Париж“. Любител и идеолог на нощното четене.