След смъртта страхът е най-силната емоция у човека.
д-р Зигмунд Фройд
За първи път го видях към края на 1980-те години. В очите на комунистическите управници, наричани „авангарда на Партията” (тогава така се изписваше вкратце наименованието на единствената властимаща обществено-политическа организация у нас – с главно „П” и пълен член). Иначе членовете на „висшия ешелон” си изглеждаха както преди – самоуверени, самодоволни, нагли, плешиви, дебеловрати, но в погледа им се четеше страх. Защото наистина ги беше страх – от българите, които след като десетилетия бяха овчедушно търпели и само глухо ръмжали, най-сетне се надигнаха, обладани от „вековната злоба на роба”. Бавно, полека, човек по човек, хиляди, маса, народ… Комунистите се страхуваха от нас!
Оттогава изминаха повече от трийсет години. Затова и бях позабравил как изглежда този страх. Но доживях да го видя отново. В очите на управлявалите държавата ни през последното десетилетие „граждани за европейско развитие на България”. Дори в погледа на най-храбрия помежду им – техния племенен вожд. Съзрях страха в зениците на политически балансьори и пердекиризчии, пишман хидроинженери и енергетици, раздавачи на порции и набивачи на обръчи от фирми, наричани „олигарси”, „мутри”, „мафиоти” (обстоятелство, което дълбоко би огорчило почтения мафиот дон Вито Корлеоне, а е добре известно какви радикални мерки би предприел един дълбоко огорчен дон Вито, ако бе жив)… Зърнах го в ирисите на популисти, рублофили, еврофоби и други еднодневки… Иначе всички те си изглеждаха както преди – самоуверени, самодоволни, нагли, плешиви, дебеловрати, но си личеше, че бяха уплашени.
Ето защо се вдигнаха всинца, до един, за да свалят от председателския стол на Народното събрание едно образовано, кадърно, почтено, добро момче. И го свалиха! Свалиха и правителството на България – посредством „първия успешен вот на недоверие в най-новата ни история”. Още се хвалят с този си юнаклък. Защо го сториха? От страх. При цялата си „некадърност”, неопитност и наивност „Кирил и Асен” подплашиха тунеядците, паразитиращи връз гърба на народа и угояващи се от еврофондовете, като изхлузиха от шията на нашенеца хомота на руската газова зависимост, разсякоха Македонския възел, изгониха 70 похитители на националната ни сигурност… И разбойниците хукнаха към заседателната зала – уплашени, съединени, силни… Самият „Магнитски” дотъркаля корпулентното си туловище до парламента, за да гласува срещу правителството. Истински „байрам”, в който курбан падна свободата. Нечувано и невиждано дотогава събитие, което нарекоха „мобилизация”, а то си беше най-обикновена демонстрация на страх, леещ се изобилно измежду миглите им. Затова и се надвикваха един през друг, затова неистово крещяха, затова бе цялата тази „врява и безумство” – за да заглушат страха, разяждащ душите им…
При цялата си доверчивост, лековерност и незрялост „Кирил и Асен” извършиха чутовен подвиг – те отпушиха бутилката, от която излетя духът на Надеждата. При цялата си брилянтинена лъскавост и маркова елегантност гангстерите се оказаха без гащи, лъснаха голите им задници. Без Биг Брадър и страховитите му сармати, без прокурорските чадъри и без съдийската закрила новооформилото се в Народното събрание „опозиционно мнозинство” се оказа сбирщина от примитивни нищожества, тресящи се от шубе и обзети от ужас. Защото „харвардци” сколасаха да освободят окованата от десетилетие Надежда – неудържима и несломима, умираща последна!
Петър Кърджилове
писател фантаст, журналист и киноисторик. Роден е в Стара Загора през 1950 г. В периода 1980–1990 г. е редактор в Българската национална филмотека, главен редактор на списание „Фантастика“ (1990–1991), отговорен редактор в издателство „Златното пате“ (1992–1997), експерт в Националния съвет за радио и телевизия (1998). Автор е на книгите „Орбитата на Сизиф“ (1987), „Призрачен цикъл“ (1989), „Не обиждайте мафията!“ (1996) и др.
