Писмото предизвиква истински шок сред членовете на Политбюро."Това е нож в стомаха на Живков, коментира Андрей Луканов. Опитай се да го извадиш и умираш на място".
Тайно го изнасят в Москва и го предават на Горбачов.
30 години от Промяната
В историята на онези драматични дни преди 30 години има един документ, за който се твърди, че е предизвикал пленума на ДЕСЕТИ ноември 1989 година, който освобождава Тодор Живков от всички заемани от него постове.
Това е ОТКРИТОТО ПИСМО на Петър Младенов, за което години по-късно се носят истински легенди.
На 24 октомври 1989 г. Петър Младенов, министър на външните работи, изненадващо се обръща към другарите си от Политбюро с Открито писмо. В него той обвинява Живков в авторитаризъм и го определя като главен виновник за дълбоката вътрешна и външнополитическа криза в България. Младенов прави безпрецедентен акт като обявява, че подава оставка като външен министър
На 25 октомври 1989 г. Тодор Живков получава писмото и това му дава ясен сигнал кой започва да играе открито срещу него в Политбюро – Петър Младенов, онзи с когото през пролетта на същата година ловуват глухари и който го моли да го издигне на по-висок пост - като председател на Народното събрание. Петър Младенов е най-дългогодишният министър на външните работи (1971-1989) по времето на Живков, човекът, с когото Горбачов се среща в Букурещ зад гърба на Първия през юли 1989 г.
Живков сигурно е бил изненадан от остротата на писмото и от политическия акт, който следва от него – външният му министър демонстративно си подава оставката и обявява открито несъгласие с управлението.
Младенов използва като повод за писмото ултимативните указания, които Живков му е спуснал преди срещата му с посланика на САЩ в България Сол Полански.
Оценката за Живков е взривяваща.
„Истинските причини за раздразнението и грубостта на другаря Живков са в това, че той разбра, че доведе страната до дълбока икономическа, финансова и политическа криза, че със своята политика на неискреност и дребни хитрувания, целяща той и фамилията му да задържат обезателно и колкото може по-дълго време на власт, „успя“ да изолира България от света, че стигнахме дотам, че се изолирахме дори и от СССР, че сега сме (и то само ние) в едно корито с прогнилия диктаторски семеен режим на Чаушеску. С една дума, със своята политика Тодор Живков изхвърли България извън бързея на времето.“, пише Младенов.
Писмото предизвиква истински шок сред членовете на Политбюро.
"Това е нож в стомаха на Живков, коментира Андрей Луканов. Опитай се да го извадиш и умираш на място".
Някои смятат, че то е писано под диктовка.
Приближените на Живков правят опити повлияят на външния министър да унищожи писмото, но той отказва.
Групата около Андрей Луканов решава, че трябва да докладват в Москва за писмото. По същото време руският посланик Шарапов обаче не е в София и няма как да се осъществи връзка с Кремъл. Тайна линия заговорниците нямат.
На 25 октомври по програма Луканов е трябвало да участва от името на България в Изпълкома на СИВ. Той иска да вземе копие от писмото, но около него ДС слухти.
Луканов се отбива уж случайно за две минути при Петър Младенов, след което с документа си тръгва към къщи. Същия ден хваща самолета за Москва и предава писмото на Шарапов с молба то да стигне до Горбачов. Съветският ръководител дава картбланш на своя посланик у нас „да действа както реши“.
Шарапов се връща в София и на 3 ноември се среща с Тодор Живков. Ясно му дава да се разбере, че Кремъл очаква промени.
Всъщност и без това писмо промените в България щяха да настъпят.
Икономиката буксуваше. Недоволството растеше. Живков беше решил да се оттегли още през 1988 година, но тогава Политбюро отказа за приема оставката му. Година по-късно въпросът беше, кога.
Ето документът, който някои смятат, че е предизвикал пленума на 10 ноември1989 година - пълен текст на Отвореното писмо на Петър Младенов.
Дo Политбюро на ЦК на БКП
До членоветеи кандидат-членовете ни ЦК па БКП
До членовете на Централната коитролно-ревизионна комисии на БКП
Другари,
Роден съм през 1936 година в с. Урбабинци, тогава околия Кулска. Сега това село се нарича Тошевци. То носи имената на убити партизани, един от които е и моят баща. От 1931 година и до гибелта си - 1944 г той е бил неизменно секретар на селската партийна организация. Майка е била ятак на партизанския отряд „Г. Бенковски”. Член е на БКП и е ДБПФК.
Що се отнася до мен. Моята биография е проста. До 14-годиншна възраст учих в родното ми село. След това гимназия - отначало Видин. Бил съм председател на пионерската организация в училището. В гимназията във Видин бях секретар на ученическия комитет на Съюза на народната младеж. След това бях курсант в Суворовското училище в София и във Военното училище в Шумен (тогава Коларовград). След това бях студент в СУ „Кл. Охридски" по специалност философия. През 1957 г. бях приет за студент в Института за международни отношения - Москва. В Москва бях един от секретарите на московския комитет на Комсомола (става въпрос за ДКМС). След шестгодишно учение завърших института през 1963 г. с отличен успех.
През 1963 г. бях избран за секретар на ОК на Комсомола във Видин, за член на Окръжния комитет на БКП, а след това – за първи секретар на Окръжния комитет на ДКМС и кандидат-член на Бюрото на Окръжния комитет на БКП.
След 1966 г. последователно бях избиран за завеждащ отдел „Международни връзки“ на ЦК на ДКМС, а след това секретар на ЦК на ДКМС, отговарящ за работата със студентската младеж, със средношколците и пионерите, за международните връзки на Съюза и за международния младежки туризъм. По същото време бях и отговорен секретар на Организационния комитет за провеждането на Деветия световен фестивал на младежта и студентите в България през 1968 г.
През март 1969 г. бях избран за първи секретар на ОК на БКП – Видин;
През ноември или декември 1971 г. с решение на политбюро съм утвърден за зав.-отдел „Пропаганда и агитация“ на ЦК на БКП;
На 16 декември 1971 г. след трагичната кончина на Иван Башев бях избран от Народното събрание за министър на външните работи на НР България;
На Десетия конгрес на БКП през април 1971 г. бях избран за член на ЦК на БКП;
През 1973 г. бях избран за кандидат-член на Политбюро на ЦК на БКП;
През 1977 г. съм избран за член на Политбюро на ЦК на БКП и вече повече от 18 години участвам в състава на висшия ръководен орган на нашата партия.
Сигурно някой ще си помисли, че тези автобиографични данни са излишни. Може би. Но нарочно ги съобщавам, за да е ясно, че аз съм един от вас и съм като вас. Роден съм и съм израснал в комунистическо семейство.
Не бих си позволил по никакъв повод да занимавам членовете на Политбюро на ЦК на БКП с мои въпроси, ако за това не възникна сериозен и, мисля че от принципно естество, повод.
За какво става дума?
На 23 октомври 1989 г. беше насрочена моя среща и работен обяд с посланика на САЩ (б.р. - Сол Полански). За нея др. Тодор Живков знаеше, така както е знаел за всички мои срещи и прояви. Целта на срещата беше да се направи анализ на състоянието на двустранните отношения на основа на разговорите, състояли се между Л. Гоцев и първия зам.-държавен секретар на САЩ Игълбъркър, както и на моите разговори с държавния секретар на САЩ Бейкър, за които подробно сте информирани.
- През този ден – 23 октомври – в 11:30 ч, приех министъра на външната търговия на Швеция. Когато в 12:20 ч, т.е. 10 минути преди срещата с посланика Солански влязох в кабинета, ми съобщиха, че по телефона ме е търсил др. Тодор Живков. По това време при секретарката ме чакаше зам.-министъра на външните работи Иван Ганев. Помолих го да влезе в кабинета и поисках да ме свържат с др. Тодор Живков. Др. Иван Ганев, недочаквайки моя разговор с др. Живков, ми заяви, че тъй като имам среща с посланика на САЩ Полански, на нея трябва да заявя, че САЩ се вмесват грубо в нашите вътрешни работи, което е недопустимо и че преустройството в България може да стане само с Т. Живков. Не знаех кой му е дал подобни инструкции да говори така безцеремонно с мен. В тази връзка възниква и въпросът дал ли съм с нещо основание да се мисли, че на мен не ми е ясно как трябва в България да стане преустройството.
По телефона се обади и др. Тодор Живков. Той раздразнено ми каза, че САЩ се вмесват грубо в нашите вътрешни работи и че това трябва открито да им се каже (т.е. той повтори думите на Иван Ганев). Заяви, че знае за моята среща с посланика на САЩ и че такива срещи, където ще се занимаваме с въпроси „ала-бала“, не са нужни.
Отговорих му, че не съм мислил да се занимавам с въпроси „ала-бала“. Заявих, че тази среща се готви вече много време и че тя е нужна на нашата страна. Казах, че съжалявам за неговия неуместен тон. Заявих, че в работата си винаги съм се старал да не се занимавам с дребни и несъществени въпроси. Друг е въпросът доколко това ми се е удавало.
След моя отговор др. Тодор Живков възприе друг, по-внимателен тон.
Във връзка с изложеното моля Политбюро на ЦК на БКП да вземе отношение към тази груба, некоректна и с нищо незаслужена нападка към мен.
Мисля че при това отношение на др. Тодор Живков, който е Генерален секретар на ЦК на БКП и Председател на Държавния съвет, към мен, аз не бих могъл да изпълнявам повече задълженията си нито на член на Политбюро на ЦК на БКП, нито на министър на външните работи на НР България.
С това мое писмо моля да считате, че съм подал оставката си от двата поста.
Анализирайки случилото се, мисля че истинските причини за раздразнението и грубостта на др. Живков са в това, че той разбира, че доведе страната до дълбока икономическа, финансова и политическа криза, че със своята политика на неискреност и дребни хитрувания, целяща той и фамилията му да се задържат обезателно и колкото се може по-дълго време на власт, „успя“ да изолира България от света, че стигнахме дотам, че се изолирахме дори от СССР, че сега сме (и то само ние) в едно корито с прогнилия диктаторски, семеен режим на Чаушеску. С една дума със своята политика Тодор Живков изхвърли България извън бързея на времето. Мислите ли, че е леко да бъдеш външен министър на такава държава, оглавявана от такъв ръководител.
Струва ми се, че е крайно време с тези въпроси да се занимае Политбюро, Централният комитет и нашата партия. Едно трябва да се знае, че българският народ вече отдавна и открито се занимава с тях. Мисля, че всички разбрахме, че светът се променя и че България, ако иска да бъде в тон със света, трябва да води съвременна политика. Но ако на друго не вярваме, то би трябвало да вярваме на СССР и на КПСС.
Другари,
като всеки от вас и аз мисля, че имам реална представа за моралния лик на Тодор Живков. Зная, че той няма да се спре пред нищо, включително и пред най-груби престъпления, тогава, когато се докосват до неговата светая светих – властта му. Зная, че ще изфабрикува маса лъжи и клевети против мен (той вече това е правил). Не изключвам, че ще се опита да премине и към физическа разправа с мен и с членове на моето семейство. Ако това се случи, морална отговорност ще носите и вие – моите другари, с които дълго време работих, които уважавам, обичам и високо ценя.
На всички другари, с които съм работил, искрено благодаря.
С другарски поздрав
ПЕТЪР МЛАДЕНОВ
24 октомври 1989 г.
София
(Тестът е публикуван във в. „Дума“ чак на 10 април 1990 г.)
Интересно е, че две седмици по-късно,на заседанието на Политбюро на ЦК на БКП (9 ноември), което предхожда Десетоноемврийския пленум, Петър Младенов говори възторжено за Живков и за неговото дело: "Аз мисля, че ние имаме цялото основание на пленума да изкажем дълбока благодарност за всичко, което той е сътворил в историята на България, в историята на нашата партия, в историята на социализма. Аз мисля, че утре (на пленума) трябва да благодарим на др. Живков за всичко, което той е направил. Той каза, ние не се прощаваме, ние сме другари, ние ще бъдем заедно, докато можем.
По-късно Петър Младенов разказваше, че първият човек, на когото дава писмото, е Станко Тодоров – още на 24 октомври вечерта в дома на Радичков на рождения му ден. Тогава Младенов го моли, ако нещо стане с него, писмото да стигне предназначението си.
След пленума на 10 ноември 89-а Петър Младенов наследява Тодор Живков. Изпраща го до асансьора, в който бившия Първи се качва сам.
На следващия ден се нанася в кабинета му.
След седмица започва разправата с Живков и прехвърлянето върху него на цялата вина за провала на държавата по времето на социализма.
Българската опозиция не участва в свалянето на Тодор Живков защото тогава тя не съществува.
Има няколко неформални движения, но те са още слаби.
Старите партии ще започнат да възкръсват след 10 ноември.
Самият СДС е създаден на 7 декември, почти месец след оставката на Живков.
Но още на третия ден след падането на Живков, на 13 ноември 1989 г., се провежда първата среща на хора от формиращата се опозиция и известни интелектуалци с Андрей Луканов. Срещата е организирана от съпругата на Николай Хайтов - Жени Божилова, която е много добра приятелка с Блага Димитрова.
Хайтови и Луканови живеят в една кооперация на ул. "Латинка" 15.
На срещата присъстват: д-р Желю Желев, Блага Димитрова, Йордан Василев, д-р Петър Берон, Едвин Сугарев, Тончо Жечев, Деян Кюранов, Марко Ганчев, Анжел Вагенщайн, Валери Петров, Петко Симеонов и Стефан Продев.
По-късно д-р Желев ще нарече тази среща "нищо особено" и "говорилня". Единственото, на което от опозицията се впечатляват, е обещанието на Луканов да бъде премахнат член 1 от Конституцията.
На 17 ноември, на заседание на Народното събрание, предавано пряко по телевизията, Петър Младенов е избран за председател на Държавния съвет. В придобила за времето си популярност реч Славчо Трънски критикува Живков и най-близките му сътрудници. Парламентът премахва от Наказателния кодекс текстовете, криминализиращи критиката към правителството.
На 18 ноември се провежда първият свободен митинг, организиран от т. нар. неформални организации, начело с КТ „Подкрепа“ и „Екогласност“, на площада пред Храм-паметника „Свети Александър Невски“.
На 11 – 13 декември Централният комитет на БКП взема решение за курс към парламентарна демокрация и предлага отмяна на чл. 1 от Конституцията, регламентиращ монопола на партията върху властта.
На 14 декември пред парламента се провежда митинг, свикан от опозицията, участниците в който настояват за ускорено премахване на чл. 1 и деполитизация на държавните институции. В парламента по това време се обсъжда премахването на член 1, ал. 2 и 3 от конституцията на НРБ, регулираща абсолютната власт на БКП.
Вечерта Петър Младенов прави неуспешен (поради освиркване) опит за обръщение към насъбралите се за съблюдаване на реда. Завършва го с думите: „С този екстремизъм ще докарате България до пропастта“. На влизане обратно в парламентарната сграда, афектиран от случващото се, се обръща лично към Добри Джуров и Минчо Йовчев с репликата „По-добре танковете да дойдат!“. Тази реплика става причина за оставката му на 6 юли 1990 г.след политическия натиск, включително от Андрей Луканов. Петър Младенов не признава да е изричал тази реплика.
На 15 януари 1990 г., месец след внасянето на предложението, съгласно изискването на член 143 от Конституцията Народното събрание гласува отмяната на член първи.
На 18 януари 1990 г. бившият пръв партиен и държавен лидер Тодор Живков е арестуван.
