Сп. „Икономист“ Това лято Арктика бе хитова дестинация. Екип датски изследователи замина миналата седмица от Норвегия в северна посока на борда на шведски ледоразбивач. Междувременно катер на американската брегова охрана, също с екип учени на борда, отплава на друга експедиция да картографира гигантски периметър от океанското дъно. Това бяха новини само от предишната седмица. Те последваха вихрената визита в залива Резолют в канадския Далечен север на премиера Стивън Харпър. Той обяви откриването на ново дълбоководно пристанище и военно-тренировъчна база с думите: „Първият принцип на арктическия суверенитет е: Използвай или губиш.“ Още по-зрелищно – макар че част от показаните кадри по московската телевизия бяха взети от филма „Титаник“ - бе насърченото от Кремъл пътуване, по време на което една миниподводница заби титаниев руски трикольор на морското дъно. Като някоя звезда, разкрита, че следва тълпите, всеки от пътниците до Арктика настояваше, че планът за посещението му е изготвен от векове и че съвпадението на толкова много експедиции е чиста случайност. Не вярвайте на нито една тяхна дума. Става дума за неприлична надпревара в претенциите към големи късове от Арктика – морето, леда и каквото има отдолу. Но защо точно сега? Очевидно бумът в цените на енергията и стоките е променил икономиката на трудно осъществимото търсене на петрол, газ и руда. Чувствителното смаляване на полярната ледникова шапка в резултат на глобалното затопляне прави много по-лесен достъпът до недостъпни преди залежи и подпомага отварянето на морски пътища, които досега бяха заклещени в лед. Въпреки целия исторически резонанс от подвига със забиването на руския флаг сегашната надпревара към Арктика не е – или поне още не е – обикновено състезание за създаване на „предмостие“, което после може да бъде укрепено и, ако е необходимо, защитавано с военна сила. Тя е по-скоро свързана с установяването на правни аргументи, които после трябва да бъдат подкрепени с научни данни. Всички претенденти за дял от Арктика са изключително добре запознати с подробностите на Конвенцията по морско право на ООН от 1982 г., която би трябвало да регулира почти всяка човешка дейност, свързана с употребата на морето – от риболова до рудодобива. Съгласно конвенцията страните могат да предявят претенции за икономическа зона до 200 морски мили (370 км) от техните брегове – или по-далеч, ако успеят да докажат, че въпросният район е продължение на собствения им континентален шелф. Именно такава е претенцията на Русия към рифа Ломоносов, който се простира от руския бряг до Гренландия. А скандинавската експедиция миналата седмица може да подкрепи твърдението на Дания, че рифът е свързан с Гренландия, която е под датски суверенитет. „Някои неща подсказват, че Дания може да получи Северния полюс“, подчертава ентусиазирано нейният министър на науката Хелге Сандер. От своя страна канадците казват, че рифът може да е продължение на техния остров Елсмиър. Подобна каша от аргументи вероятно ще даде хляб за десетилетия напред на адвокати и географи. Но защо е това бързане? Защото всяка страна, която иска да предяви претенции, трябва съгласно конвенцията да го направи преди изтичането на 10 г. от ратификацията й. Крайният срок за Русия е 2009 г. Канада трябва да докаже правотата си до 2013 г., а Дания – до 2014 г. Колкото до САЩ, те спазват на практика конвенцията, но не са я ратифицирали, защото някои сенатори се опасяват от загуба на американски суверенитет. Това възражение скоро може да отпадне: администрацията на президента Буш заедно с умерени републикански сенатори като Ричард Лугар сега искат да ратифицират конвенцията и да започнат работа върху американските претенции. Но между излагането на претенции в рамките на морското право и обирането на плодовете от собствеността трябва да се извърви дълъг път. Една агенция, наречена Комисия по границите на континенталния шелф, решава дали претенциите са валидни, но няма правото да налага решението си. Отсъждането по случая може да доведе до контрапретенции от други държави. Не са изключени накрая и двустранни преговори с десетилетия. През годините бяха отправяни призиви за по-разумна подялба на Арктика – но тъй като печалбите изглеждат все по-големи, определянето на правилата на играта вероятно ще бъде все по-трудно. Засега единственият междуправителствен орган, който има думата в района, е Арктическият съвет, чийто мандат е строго съсредоточен върху околната среда. „Той беше спънат целенасочено“, казва Роб Хюбърт, полярен специалист от канадския университет в Калгари. Хората, които обичат Арктика заради красотата й, а не заради богатствата, гледат със завист на Антарктида, която бе грижливо парцелирана с договор, съставен с цел да предотврати разрастването на Студената война на юг. „Не трябва да се позволява на страните да се бият тук за граници“, настоява британецът Джейк Мореланд, неотдавнашният победител в състезание до Северния полюс. Една от причините правителствата да не успеят да разпределят Арктика е, че суровите условия изключваха голяма част от икономическата дейност. Сега, разбира се, сметките се промениха, макар че някои днешни изявления за Елдорадо на Арктика изглеждат преувеличени. Често цитираните данни, че районът притежава 25% от все още неоткритите световни залежи на нефт и газ, обикновено се приписват на Американското геоложко дружество. Дон Готие, който работи в него, отговаря, че дружеството никога не е извършвало систематично проучване в Арктика и не е цитирало данни за неговите енергийни запаси. Но САЩ и други арктически нации правят проучвания в момента и скоро може да се появи по-ясна картина. Поне в краткосрочен план, казва Готие, дейността на държавите в Арктика ще бъде свързана повече с транспортни пътища, отколкото с богатства под морското дъно. За мореплавателите, също както за нефтодобивниците и миньорите, очакванията за бързи печалби обаче могат да се окажат пресилени. Да вземем Северозападния коридор, чийто източен вход е маркиран от неотдавна откритото канадско пристанище Нанисивик. В момента по този път през Канадския архипелаг може да се плава само за кратък период през лятото. (Суверенитетът върху този коридор е един от много неразрешени проблеми в Арктика – Канада твърди, че е неин, но САЩ казват, че водите са международни.) На теория цялостното отваряне на Северозападния коридор може да съкрати пътя от Европа до Азия с 2500 мили. Но Лоусън Бригъм от Американската комисия за арктически изследвания, базирана в Аляска, не е убеден, че финансовата полза ще бъде значителна. „Някой правил ли е досега сметка?“, пита бившият капитан от бреговата охрана. Всъщност той и негови колеги от Арктическия съвет правят в момента някои изчисления и ще представят догодина оценката си за последиците от глобалното затопляне върху мореплаването. Въпреки че на пръв поглед всички участват в надпреварата, правителства и учени все още си сътрудничат в Арктика, а често и нямат друг избор. В датската експедиция, която отплава миналата седмица, шведският ледоразбивач е воден на север от по-големия руски „50 г. от победата“. И въпреки канадско-датското спречкване за малкия остров Ханс канадците ще помогнат на датчаните с някои данни за рифа. След като се отказаха през 1990 г. от идеята да построят най-големия ледоразбивач в света, канадците може да се принудят да искат помощ от Русия следващия път, когато трябва да прокарат път до Северния полюс – патрулните лодки, поръчани от премиера Харпър този месец, не могат да се сравняват с руските чудовища. И въпреки всеобщия взрив на славянска гордост неотдавнашният арктически подвиг на Москва далеч не бе дело само на Русия. Един от членовете на екипажа бе швед – Фредрик Поулсен, който плати 3 млн. долара за билета си; на борда бе и австралийският бизнесмен Майкъл Макдауъл. „Ролята на Русия в експедицията бе да предостави транспорт на богати чуждестранни туристи“, недоволства Лев Саватюгин от Института за арктически и антарктически изследвания. Той оценява скептично и научната стойност на експедицията с думите, че събраният пясък от повърхността на морското дъно нищо не доказва за продължителните геоложки развития; трябва да се копае по-дълбоко и други руснаци вече го правят. Фактът, че нито една нация не може сама да покори Арктика, засега е повод за облекчение. В момент, когато над айсбергите отекват националистически претенции и контратвърдения, непристъпността на района все още принуждава самозваните покорители да се погаждат помежду си.